О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1190
София, 07.12.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1319/2010 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 156 от 28.06.2010 г. по в.гр.д. № 66/2010 г. на Кърджалийския окръжен съд е оставено в сила решение № 161 от 30.11.2009 г. по гр.д. № 2/2008 г. на Районен съд – Момчилград, с което е отхвърлен предявеният от Храм “Св. Ц. Б. І П.” [населено място] против [община] иск за ревандикация на недвижим имот с площ 815 кв.м, представляващ бивш парцел Х- 257 в кв.51 по плана на [населено място] от 1928 г., а по сега действуващия план от 1988 г. – част от УПИ ІV-424 в кв.13, ведно с построената в имота масивна двуетажна сграда със застроена площ от 100 кв.м., състояща си от три стаи и коридор на всеки от етажите.
Против въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от Храм “Св. Ц. Б. І П.” [населено място], представляван от председателя на църковното настоятелство отец К. А., приподписана от адв. Н. М.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че неправилно въззивният съд е приел, че процесният недвижим имот не е възстановен по силата на § 5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията, защото към момента на влизане в сила на реституционния закон бил публична общинска собственост и не съществувал реално до размерите, в които е бил отчужден. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване по разрешения с него въпрос, касаещ прилагането на разпоредбата на § 5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията и по- конкретно възстановява ли се собствеността на вероизповеданията върху имоти – публична собственост предвид разпоредбите на чл. 7, ал.4 от Закона за общинската собственост/ ДВ бр.17/2009 г./ и § 16 от ПЗР на ЗИДЗУТ /ДВ бр. 17/2009 г., както и дали посочените разпоредби имат обратно действие или действуват занапред и препятстват само бъдещата реституция на имоти – публична държавна или общинска собственост.
Ответникът по касация [община] не е взел становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че през 1954 г. от Църковното настоятелство в М., на основание 57 във вр. с чл. 65 ППЗПИНМ е бил отчужден недвижим имот, представляващ имот пл.№ 257, състоящ се 815 кв.м, ведно с построената в него масивна двуетажна къща за живеене, във връзка с отреждането на терен за турско училище. През 1977 г. бил съставен акт за държавна собственост на дворно място с обща площ 21 500 кв.м., ведно с построените в него масивна сграда на четири етажа , застроена върху 1034 кв.м.- С. ”Н. В.”/ гимназия/, общежитие- четириетажна масивна сграда със стоманобетонна конструкция, застроена на площ 500 кв., къща – масивна, двуетажна, със застроена площ 100 кв.м, отчуждена от църковното настоятелство и масивна едноетажна къща със застроена площ 98 кв.м. , като в акта е посочено, че имотът е предоставен за оперативно управление на ГОНС- М.. През 1997 г. този имот бил актуван като публична общинска собственост. С помощта на съдебно- техническа експертиза е било установено, че отчуждената от църковното настоятелство двуетажна масивна сграда съществува във вида, в който е била отчуждена. Около 300 кв.м. от отчужденото дворно място били заети от част от сградата на построеното училище, асфалтирани площадки и тротоари. Свободната от застрояване площ от около 550 кв.м. отговаряла на изискванията на ЗУТ за образуване на самостоятелен парцел, но такъв не би могъл да се обособи, тъй като характерът на квартала според действуващия ПУП е за обществено, а не за жилищно, промишлено или друго застрояване. Вещото лице е посочила, че сградата не може да съществува като самостоятелен обект, тъй като била на недопустимо отстояние от новоизградената училищна сграда.
При така установените факти въззивният съд е заключил, че ищецът не се легитимира като собственик на процесния имот, тъй като същият не е възстановен по силата на § 5, ал.1 от Закона за вероизповеданията, защото не са били налице предпоставките за това- имотът е публична общинска собственост и не съществува реално до размерите, в които е отчужден.
В касационната жалба и изложението към нея по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че до приемането на ал.4 на чл.7 от Закона за общинската собственост, възстановяването на имоти – публична общинска собственост е било допустимо, тъй като нормата на чл. 7, ал.4 действува занапред. Това свое разбиране касаторът аргументира с разпоредбата на § 16 от ПЗР на ЗИДЗУТ /ДВ бр. 17 от 06.03.2009 г./, съгласно която неприключилите до влизането в сила на този закон производства по възстановяване на собствеността върху имоти – публична държавна собственост, и имоти – публична общинска собственост, се прекратяват.
При тези данни искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е основателно. Поставеният правен въпрос възстановява ли се по силата на § 5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията собствеността върху отчуждени, конфискувани или незаконно отнети от вероизповеданията имоти, ако същите са актувани като публична държавна или общинска собственост и дали разпоредбите на чл. 7, ал.4 от Закона за общинската собственост/ ДВ бр.17/2009 г./ и § 16 от ПЗР на ЗИДЗУТ /ДВ бр. 17/2009 г./ имат обратно действие или се прилагат занапред, е обуславящ изхода на спора. По него липсва съдебна практика, поради което разрешаването му от касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 156 от 28.06.2010 г. по в.гр.д. № 66/2010 г. на Кърджалийския окръжен съд.
УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от получаване на съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса за касационно обжалване в размер на 125 лв. и представи доказателства за това в съда, като в противен случай касационната жалба ще бъде върната.
След изпълнение на дадените указания делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: