Р Е Ш Е Н И Е
№ 12
гр.София, 23.02.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ гражданско отделение в съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
със секретар Тодорка Кьосева
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 349/2008 година, по описа на V г.о.
Производството е по чл.218а, ал.1, б.”б” ГПК/отм./ във връзка с § 2, ал.3 от ПЗР на ГПК/ДВ, бр.59 от 20.07.2007 год./.
Образувано е по касационна жалба на Г. Д. Д. от гр. С. срещу въззивното решение № 177 от 17.07.2007 год. по гр.дело № 1948/2006 год. на Софийския апелативен съд, ГК, първи състав, с което е оставено в сила решението от 19.06.2006 год. по гр.дело № 2578/2004 год. на Софийския градски съд, ГК, първи състав. Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявените искове.
Ответниците по касация А. Н. Д. и Л. А. Б. от гр. С. са на становище, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и преди да се произнесе, взе предвид следното:
С първоинстанционното решение са уважени изцяло предявените от касатора искове, като на основание чл.240, ал.1 ЗЗД е осъден да заплати 124 183 лева, а на основание чл.240, ал.2 ЗЗД – 111 764,70 лева договорна лихва за периода 11.09.1999 год. до 11.08.2004 год., а по чл.64, ал.1 ГПК/отм./ сумата 22 537,91 лева разноски по делото. Прието е за установено, че по силата на договор за заем от 12.08.1999 год. ответникът/сега касатор/ получил от ищците сумата 124 182 лева, като се задължил да плаща и договорна месечна лихва в размер на 2.5% върху тази сума. Според градския съд, ответникът/касатор/ не е ангажирал доказателства, че е върнал на ищците заетата сума, а дължи и уговорената лихва, чиято изискуемост настъпила на 11.09.1999 год., т.е. един месец след предоставяне на сумата.
Въззивният съд потвърдил решението, като приел, че поетото от ответника/касатор/ задължение за приемане на отговорно пазене на парични средства е по договор за влог, който не е нищожен, доколкото законът не забранява сключване на такива договори с влогоприемател физическо лице. Намерени са за неоснователни твърденията на ответника/касатор/, че разписката от 12.08.1999 год. и издадените на 20.01.2001 год. два записа на заповед, с които се задължил да заплати на Л. Б. сумата 19 000 лева, а на А. Д. сумата 105 184 лева с падеж 01.03.2001 год., материализират едно и също задължение за възстановяване на една и съща сума, т.е. че сумата била дадена само веднъж, а за нея са били съставени разписка и два записа на заповед. Апелативният съд приел за основателно възражението за погасяване по давност на претенцията за лихва за периода преди 12.08.2001 год./искът е предявен на 11.08.2004 год./, но лихвата за 36 месеца по 2.5% върху сумата 124 182 лева възлиза на 111 763,80 лева, колкото е и претендираната с исковата молба сума.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира оплакванията за съществени нарушения на съдопроизводствените правила за неоснователни.
Исковата молба с вх. № 2* от 11.08.2004 год. е подписана от адв. Ч, в качеството му на пълномощник на ищците А. Н. Д. и Л. А. Б., като с подаването на молбата са представени като приложение към нея заверени от същия адвокат ксерокопия от пълномощни от 22.07.2004 год./л.6 и л.7 от гр.дело № 2578/2004 год. на СГС/. От тях е видно, че адвокатът е бил упълномощен да представлява всяка от ищците по „искови и нак.дела с/у Г. Д. Д. гр. С., ЕГН **********”, както и „да завежда и води делото до окончателното му свършване във всички инстанции (първа инстанция, въззивна инстанция и касационно обжалване), както и в производства за отмяна, включително и с правата по чл.22, ал.2 ГПК: да признава исканията на противната страна, да се отказва… от исканията или да ги намалява…, увеличава… и изменява…, да сключва спогодба и преупълномощава… и други адвокати с правата по настоящето пълномощно с мое съгласие, както и да ме представлява пред данъчни, изпълнителни власти, физич. и юридически лица във връзка със защита и реализация на гражданските ми и имуществени права”. В заседанието на първата инстанция на 23.05.2006 год. са представени и оригиналите на двете пълномощни /л.29 и л.30/. Всяко едно от пълномощните отговаря на изискванията по чл.21, ал.1 ГПК/отм./. Същите са подписани от страната и съдържат трите имена, точния адрес и телефона на пълномощника. За обема на представителната власт на пълномощника е меродавно пълномощното, а не договорът за правна защита и съдействие.пълномощаването е общо, когато се отнася до всички граждански дела, които би завел упълномощителят и включва предявяването на всички искове освен исковете за гражданско състояние, за които чл.21, ал.2 ГПК/отм./ изисква упълномощаването да е изрично. Процесуалният закон не съдържа изискване в пълномощното да бъде упоменато какъв иск, на какво основание и за каква сума се предявява. В случая е налице общо упълномощаване, което се отнася до неопределен кръг от дела, като е посочено и името и единния граждански номер на лицето, срещу което би било заведено гражданско/и наказателно/ дело. Налице е активно процесуално представителство, при което друго лице е извършило вместо страната процесуални действия – в случая, подаване на искова молба. За наличието на процесуално представителство е достатъчно изявлението, че действието е предприето от чуждо име. Дали представителят разполага с представителна власт е условие, за да бъде обвързан представляваният от правните последици на действието и е условие за допускане на процесуалното представителство. Но ако съдът не е разкрил липсата на представителна власт, фактът на процесуалното представителство не може да бъде заличен. Нещо повече, извършени без представителна власт действия могат да бъдат потвърдени и по този начин валидно включени в процеса. В случая, независимо от представителната власт, с която е разполагал пълномощникът на ищците по силата на надлежното упълномощаване, самите ищци са се явявали в някои от съдебните заседания и лично, заедно с адвоката си /срвн. заседанието на 08.02.2007 год./, с което недвусмислено потвърждават заявената в исковата молба воля.
Оплакването, че въззивното решение е постановено по непредявен иск е неоснователно. Апелативният съд правилно е приел, че с подписаната на 12.08.1999 год. разписка, с която ответникът/сега касатор/ е получил „на отговорно пазене” посочените в нея суми и се е задължил да из плаща 2.5% месечна лихва върху тях, е бил сключен договор за влог, а не за заем, както непрецизно е квалифицирана исковата претенция от първоинстанционния съд. Неправилната квалификация, обаче не съставлява основание за обезсилване на първоинстанционното решение, тъй като не се е отразила на правото на защита на страните в процеса, и по-специално на защитата на ответника/сега касатор/, която почива на поддържаната от него теза /включително и с касационната жалба/, че сумите по разписката от 12.08.1999 год. са били дадени на отговорно пазене. По договора за влог влогоприемателят се задължава да пази вложената вещ. Това си задължение той трябва да изпълни с грижата на добър стопанин /чл.253, ал.2 ЗЗД/. По начало, договорът за влог е безвъзмезден, но страните дори мълчаливо могат да уговорят, че на влогоприемателя ще бъде платено възнаграждение. В случая изрично е било уговорено такова възнаграждение, чиито размер се равнява на 2.5% месечно върху предадените на ответника/касатор/ съгласно разписката от 12.08.1999 год. парични суми.
Въззивният съд правилно е намерил за неоснователно възражението, че сключеният договор за предоставяне на парични суми на физическо лице на отговорно пазене е нищожен. Законът не съдържа забрана за сключване на договор за влог, с предмет парични суми, по който влогоприемател е физическо лице. Правилно е посочено, че спрямо влогоприемателя съществува изискване да осъществява влогонабирателна дейност под формата на банкова институция, само ако тази дейност се осъществява по занятие.
Апелативният съд обосновано е приел за недоказано твърдението на ответника/касатор/, че получените по разписката от 12.08.1999 год. суми били насочени по предназначение към трето лице по начин, наложен от самите ищци, за получаване на лихви чрез включване на парите в оборота. Съдът е преценил внимателно доказателствата по делото, в т.ч. и обясненията на ищците, дадени по реда на чл.114 ГПК/отм./ и обосновано е приел, че последните не са били информирани от ответника/касатор/ по какъв начин той ще насочи парите, за да заплати уговорените лихви. В заседанието на 06.02.2007 год. и двете ищци са заявили, че в момента на предаването на парите ответникът/касатор/ не ги е уведомил, че ще ги насочи към конкретно трето лице. Правилно са интерпретирани и показанията на разпитания на 05.04.2007 год. свидетел Г, който е установил, че ответникът/касатор/ предал получените от ищците суми на човек от гр. Д. и че последният нему ги върнал. Свидетелят обаче не е установил факта, че въпросните суми са били предадени на трето лице по разпореждане или настояване на ищците.
Обосновано е прието за неоснователно и твърдението на ответника/касатор/, че както разписката от 12.08.1999 год., така и записите на заповед, издадени на 20.01.2001 год., по силата на които се е задължил да заплати на Б. 19 000 лева, а на Д. – 105 184 лева, с падеж 01.03.2001 год./л.2 от гр.дело № 6098/2004 год. на СРС и л.43 от гр.дело № 1948/2006 год. на САС/, въз основа на които са издадени изпълнителни листове, образувани са висящи изпълнителни дела и са предприети действия по принудително изпълнение, материализирали едно и също задължение за възстановяване на една и съща, получена само веднъж сума, за която обаче били съставени разписката и двата записа на заповед.
Законосъобразно апелативният съд се е позовал на чл.77, ал.1 и чл.109 ЗЗД, като е приел, че след като разписката от 12.08.1999 год. се намира у кредиторите, материализираното в нея задължение не е погасено. Предположението на закона не е оборено, тъй като длъжникът дори не твърди, че намиращият се у кредиторите документ не му е бил върнат доброволно. Обосновано съдът е намерил за несериозно и нелогично твърдението на ответника/касатор/, че не си е поискал обратно разписката поради немарливост, доверявайки се на съконтрахентите си, и то ако задължението по договора от 12.08.1999 год. действително е било подновено/новирано/ съгласно чл.107 ЗЗД с двата записа на заповед от 20.01.2001 год.
Оплакването, че не е обсъдено възражението за погасяване на исковите претенции по давност е неоснователно. Въззивният съд е приел, че искът за заплащане на договорна лихва е погасен по давност за периода преди 12.08.2001 год., тъй като исковата молба е подадена на 11.08.2004 год., но за трите години лихвата от 2.5% върху сумата 124 182 лева възлиза на 111 763,80 лева, колкото е и сумата, претендирана с исковата молба. Що се касае до претенцията за сумата 124 182 лева с правно основание чл.250, ал.1 във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД, приложима е общата погасителна давност по чл.110 ЗЗД и е очевидно, че искът е предявен преди да е изтекъл предвидения от закона петгодишен срок.
Апелативният съд правилно е приел, че в заключението на съдебно-счетоводната експертиза /л.л.31-32 от гр.дело № 2578/2004 год. на СГС/ лихвата е изчислена спрямо вярната сума, претендирана като главница – 124 182 лева, а не върху 124 982 лева и е изчислена правилно, като възлиза на 111 763,80 лева. Правилно е прието, че съгласно договора-разписка от 12.08.1999 год., сумата 124 182 лева е получена общо от двете ищци, като общо е било уговорено и вземането им за лихви, поради което претендираните суми е следвало да се присъдят общо, а не в зависимост от обстоятелството, че 19 000 лева от тази сума са дадени от едната, а останалите – от другата ищца. Касае се за вътрешни отношения между кредиторите по договора, които не налагат разграничаване на претенциите, които са предявени общо.
Правилно е определен и размера на дължимите разноски с първоинстанционното решение съгласно чл.64, ал.1 ГПК/отм./, които възлизат общо на 22 537,91 лева. От тях, ищците са внесли държавна такса в размер на 9 437,91 лева на 27.10.2004 год., заплатили са адвокатско възнаграждение в размер на 13 000 лева /срвн., л.29 и 30 от гр.дело № 2578/2004 год. на СГС/ и са внесли 100 лева депозит за съдебно-счетоводната експертиза /л.27/.
В обобщение, обжалваното решение е законосъобразно и правилно постановен съдебен акт, който в отсъствието на касационни основания за отмяна по смисъла на чл.218б, ал.1, б.”в” ГПК/отм./ следва да бъде оставен в сила. Разноски в полза на ответниците по касация не следва да се присъждат.говореното в договора за правна защита и съдействие адвокатско възнаграждение не е внесено реално, тъй като не е представен документ/разписка/ за извършено плащане.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 177 от 17.07.2007 год. по гр.дело № 1948/2006 год. на Софийския апелативен съд, ГК, първи състав.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: