Р Е Ш Е Н И Е
№ 120/2019 г.
гр. София, 10.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 3027 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 – чл. 293 ГПК.
С постановеното по реда на чл. 288 ГПК Определение № 247 от 15.05.2019 г. е допуснато касационно обжалване на части от въззивно решение № 43 от 09.03.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 526/2017 г. на АС-Пловдив при условията на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК.
Касаторите Я. Р. П. и Й. Р. П., представлявани от адвокат Н. Г. от АК – П., поддържат, че в обжалваната от тях част въззивното решение е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и молят да бъде отменено, като се постанови друго по съществото на спора, с което предявените по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК искове да бъдат уважени и по отношение на процесните реални части от терена. Претендират присъждането на разноски.
Ответниците по касация И. В. К.; Г. Й. Ш.; С. Д. Г.; Р. Д. Н.; Е. Н. К.; Л. М. К.; Ф. Г. Т.; В. Г. И.; Е. Г. Т.; Е. Г. И.; И. Д. А.; И. П. Б.; П. Г. А.; И. Х. А.; Т. Х. А.; Д. К. М.; В. А. Г.; С. Г. Г.; В. Й. М.; В. К. М. и М. П. А. не са депозирали отговор на жалбата по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Ответницата по касация Н. Г. Ч. е депозирала отговор на жалбата по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, като възразява, че същата е неоснователна.
Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба оплаквания, становищата на страните и в правомощията си по чл. 290 и чл. 293 ГПК, намира следното:
Въззивно решение № 43 от 09.03.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 526/2017 г. на АС-Пловдив е влязло в сила в следните части:
(1) в частта, с която е отменено решение № 438 от 13.04.2017 г. по гр.д.№ 1227/2015 г. и присъединеното към него гр.д.№ 2110/2015 г. – и двете по описа на Окръжен съд – Пловдив, в частта, с която са отхвърлени предявените от Я. Р. П. и Й. Р. П. против ответниците (по исковете и по касация) искове по отношение на процесните сгради и вместо това, на основание приращение (чл. 92 ЗС) и давностно владение, е признато за установено по отношение на ответниците, че Я. Р. П. е собственик на сграда с идентификатор **** на два етажа, със застроена площ от 73 кв.м. и с предназначение „друг вид сграда за обитаване”, както и е признато за установено по отношение на ответниците, че Й. Р. П. е собственик на сграда с идентификатор **** на два етажа, със застроена площ от 100 кв.м. и с предназначение – „друг вид сграда за обитаване”, като и двете сгради са построени в поземлени имоти – реални части от имот с идентификатор ***, както и
(2) в частта, с която е потвърдено решение № 438 от 13.04.2017 г. на ОС – Пловдив, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. Г. Ч. против Я. Р. П., Й. Р. П. и останалите (изброени поименно по-горе) ответници, иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че Н. Г. Ч. е собственик на недвижим имот от 2,737 дка – бивша нива, находяща се в землището на [населено място], кв. 36, парцел *, имот * от комасационен план от 1940 г., представляващ реална част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с обща площ от 16,425 дка, за който е отреден УПИ ** за жилищно и обществено застрояване в кв. 89 по плана на ПУП и ПРЗ и схеми за кв. „Х. С. IV”, с административен адрес – [населено място], [улица], при граници на имота, описани в решението, на основание договор за дарение от 21.10.1997 г., обективиран в нотариален акт № 34, том 68, н.д. № 16812/1997 г. на нотариус Б..
Въззивното решение на АС-Пловдив е предмет на инстанционна проверка от ВКС в частите, както следва:
(1) в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска за признаване за установено по отношение на ответниците, че Я. Р. П. е собственик на следните недвижими имоти:
поземлен имот без идентификатор, с площ от 456 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], кадастрален район 510 от кадастралната карта на [населено място], съставляващ реална част (при граници, описани в решението) от поземлен имот с идентификатор *** (с обща площ от 16 396 кв.м.) и означена като: а./ дял 14 с площ от 397 кв.м. и площ от 59 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-проект за делба на имот * и б./ УПИ * – „за жилищно и обществено застрояване” в квартал 89, с площ от 397 кв.м. и площ от 59 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-предложение за изменение на ПУП-ПРЗ, на основание дарение, сключено с нотариален акт № 84, том VIII, рег.№ 2295, дело № 1704 от 07.02.2005г. на СВ – Пловдив, и давностно владение, изтекло в негова полза до 2015 г. (лично и присъединено от праводателите му А. П. и Р. П.);
поземлен имот без идентификатор, с площ от 1 368 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], кадастрален район 510 от кад. карта на [населено място] и съставляващ реална част (при граници, описани в решението) от поземлен имот с идентификатор ***, означена като: а./ дял 15, с площ от 1 209 кв.м. и площ от 177 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-проект за делба на имот 748 и б./ УПИ * – „за жилищно и обществено застрояване” в квартал 89, с площ от 1 209 кв.м. и площ от 177 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-предложение за изменение на ПУП-ПРЗ, на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 100, том I, рег.№ 2271, дело № 79 от 15.08.2011 г., и давностно владение, изтекло в негова полза лично и присъединено от праводателите му – Ц. Г. М. и Г. Ц. М. (с начало на периода от 1993 г.);
поземлен имот без идентификатор, с площ от 1 368 кв.м, находящ се в [населено място], [улица], квартал 510 от кадастралната карта на града, съставляващ реална част (при граници, описани в решението) от поземлен имот с идентификатор *** и означен като: а./ дял 16 с площ от 1 203 кв.м. и площ от 183 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-проект за делба на имот * и б./УПИ * – „за жилищно и обществено застрояване” в квартал 89а с площ от 1 203 кв.м. и площ от 183 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-предложение за изменение на ПУП-ПРЗ, на основание покупко-продажба, сключена с нотариален акт № 103, том II, рег.№ 4146, дело № 261 от 21.11.2013 г. на нотариус № *, вписан акт № 33, том 92, рег.№ 33198, дело № 16215 от 21.11.2013 г. на СВ – гр. Пловдив, и давностно владение, изтекло в негова полза лично и присъединено от праводателя му В. Ц. П. (с начало на периода от 1993 г.), както и
(2) в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска за признаване за установено по отношение на ответниците, че Й. Р. П. е собственик на поземлен имот без идентификатор, с площ от 456 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], кадастрален район 510 от кадастралната карта на града, съставляващ реална част (при граници, описани в решението) от поземлен имот с идентификатор ***, означен като: а./дял 13, с площ от 409 кв.м. и площ от 47 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-проект за делба на имот * и б./ УПИ * – „за жилищно и обществено застрояване” в квартал 89а, с площ от 409 кв.м. и площ от 47 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-предложение за изменение на ПУП-ПРЗ, на основание договор за дарение, сключен с нотариален акт № 7, том VI, рег.№ 6785, дело № 884 от 31.12.2003 г. на СВ – гр. Пловдив, и придобивна давност, както и
(3) в частта, с която е потвърдено постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение № 1318 от 01.06.2017 г. по гр.д. № 1227/2015 г. на ОС – Пловдив, в частта му, с която е допълнено първоинстанционното решение в частта за разноските, като Я. Р. П. и Й. Р. П. са осъдени да заплатят на Н. Г. Ч. разноски в размер на 1 080 лв.
Въззивното решение е както валидно, така и процесуално допустимо. С оглед отправеното искане за защита и постановките на ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, се налага извод, че са налице годен предмет на спора, активна процесуална легитимация и правен интерес от разглеждането на предявените искове за собственост. По отношение на пасивната процесуална легитимация съдът отчита, че естеството на спорното правоотношение не налага решението на съда да бъде еднакво по отношение на всички съсобственици на поземления имот. Другарството в процеса по иска за собственост, предявен срещу съсобствениците на вещта (при условията на обикновена съсобственост) е обикновено, а не необходимо (респ. – не е задължително), поради което обстоятелството, че страни в производството не са всички съсобственици на ПИ ***, няма за последица извод за недопустимост на претенциите, съответно – на постановеното въззивно решение.
По правилността на атакуваното решение, ВКС намира следното:
Въззивният съд е приел е за установено, че страните по делото попадат в кръга от наследници на М. В. М., починал на 17.03.1946 г. и наследен от своите трима братя (Ц., Д. и К. М.) и три сестри (Е. В. А., Н. В. М. и П. В. Д.). На 06.10.1947 г. е подадена искова молба за делба на останалото от М. В. М. наследство между посочените негови братя и сестри. От съдебен протокол от 22.01.1947 г. по ч.гр.д.№ 608/1947 г. на Пловдивски околийски съд е установено, че е допуснато извършването на съдебна делба между посочените наследници при равни дялове (по 1/6 ид.ч.) по отношение на недвижимия имот, описан в удостоверение № 576 от 14.06.1947 г. на кметско наместничество [населeно мялсто] при Пловдивската народна община като нива от 16 дка в П. з., местност „Ц. о.”, с посочени съседи. Липсват доказателства делбата да е извършена, т.е. всеки от братята и сестрите на М. В. М. да е получил определен реален дял от нивата. Последвало колективизиране на земята през 1957 г.
След влизане в сила на ЗСПЗЗ и при позоваване на протокола от 22.01.1947 г. по ч.гр.д.№ 608/1947 г., наследниците заявили искания за реституиране на собствеността в отделни преписки, в отговор на които са постановени шест решения на ПК – Пловдив с дата 21.06.1993 г. (№№ от Т-481 до Т-486). Съгласно всяко от решенията на ПК, възстановява се правото на собственост в стари реални граници върху „нива от 2,737 дка в землището на [населено място] в кв. 36, парцел *, имот № * от комасационен план от 1940 г., съставляваща част от общ имот от 16,425 дка” при посочени общи граници за последния. По картата на възстановената собственост така реституираните имоти са нанесени като общ имот № * с площ от 16,425 дка, идентичен на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта, одобрена със Заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. Формиран е извод, че при липсата на данни за извършване на съдебната делба от 1947-1948 г., т.е. за обособяване на отделни самостоятелни имоти от общия имот, които да са разпределени между наследниците и като такива да са фигурирали в предшестващи колективизацията планове, и предвид позоваване на съдебния протокол за допускане на делба на имота като съсобствен, то реституцията е проведена за целия имот, а не за обособени от него отделни такива. Възстановителните решения индивидуализират именно същия, заснет като такъв в КВС и кадастралната карта, по отношение на който се поражда конститутивното им действие досежно обекта на реституцията. Собствеността е възстановена по отношение на целия имот в съсобственост между наследниците на починалите титуляри при равни за последните дялове, каквито при делбата е установено да притежават – от по 2,737 дка или в дробно съотношение – по 2 737 / 16 426 ид.части. Към момента на реституцията върху заснетия по КВС имот № * от 16,425 дка е съществувала съсобственост между всички лица, в полза на които е проведена. Обобщено е, че ищците по същество претендират за индивидуална собственост върху реални части от реституирания имот (доколкото той по действащата кадастрална карта е заснет като един общ поземлен имот с идентификатор ***), позовавайки се на настъпили след реституцията и преди и след одобряване на кадастралната карта юридически факти, изпълващи наведените от тях придобивни основания.
Установено е, че непосредствено след реституцията наследниците на бившите собственици (по тяхно общо съгласие) са установили фактическа власт върху съответните по площ от по 2 737 дка шест реални дяла от общия имот, с вътрешно разпределение между отделните групи наследници и последващи техни правоприемници, които са и оградили, а част от тях – и застроили. В резултат от това и релевираните с исковата молба сделки, ищците Я. П. и Й. П. установили владение върху процесните реални части от имота с идентификатор ***.
През 2002 г. – 2003 г. ищецът Й. П. построил и завладял и сградата с настоящ идентификатор ****. Около две години по-късно по аналогичен начин действал и брат му – ищецът Я. П., по отношение на сградата с идентификатор ****. Към настоящия момент индивидуалната собственост по отношение на всяка от тези две сгради поотделно, като принадлежащи съответно на Й. П. и на Я. П., е призната за установена с въззивното решение във влязла в сила негова част.
Произнасяйки се по претенциите за индивидуална собственост по отношение на претендираните от Я. П. и Й. П. реални части от самия ПИ с идентификатор ***, въззивният съд е изложил, че владението е част от имуществото на наследодателите и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, при което презумпцията по чл. 69 ЗС се счита оборена и позоваващият се на придобивна давност сънаследник, упражнявал фактическа власт, следва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. В случая съсобствеността върху общия имот е възникнала по наследяване след реституцията му, при която е обособен като обект на вещно право. Последвали са разпоредителни сделки с идеални части от имота. Още при възстановяването му, обаче, сънаследниците по тяхно общо съгласие са установили фактическа власт върху съответните им реални части от него, каквато по отношение на тях са продължили да упражняват и правоприемниците им. По тази причина е прието, че фактическата власт върху реалните части е установена по съгласие на съсобствениците с намерение за своенето им от всеки от тях като индивидуален собственик по отношение на идеалните части на останалите, с което е осъществявано явно и необезпокоявано владение от обективна и субективна страна по отношение идеалните части от реалните части от имота извън притежаваните по силата на даренията (извършени от родителите А. П. и Р. П., съответно: с нотариален акт № 84, том VIII, рег.№ 2295, дело № 1704 от 07.02.2005 г. на СВ – Пловдив – в полза на Я. П., и с нотариален акт № 7, том VI, рег.№ 6785, дело № 884 от 31.12.2003 г. на СВ – гр. Пловдив – в полза на Й. П.) и продажбите (извършени в полза на Я. П. с нотариален акт № 100, том I, рег.№ 2271, дело № 79 от 15.08.2011 г., продавач по който е Ц. Г. М. – правоприемник на Г. Ц. М., и с нотариален акт № 103, том II, рег.№ 4146, дело № 261 от 21.11.2013 г. на нотариус № *, вписан акт № 33, том 92, рег.№ 33198, дело № 16215 от 21.11.2013 г. на СВ – гр. Пловдив, продавач по който е В. Ц. П.). Владението е продължило над 10 години, включително при съобразяване разпоредбата на чл. 82 ЗС.
Въззивният съд е определил като спорен въпроса дали процесните реални части съставляват обекти, годни за придобиване по сделки и давност. В тази връзка е изложено, че до 01.01.2001 г., когато е влязъл в сила ЗИД ЗТСУ (ДВ, бр. 34 от 25.04.2000 г.), първоначалната редакция на нормата на чл. 59, ал. 1 ЗТСУ /отм./ е въвеждала абсолютна забрана за придобиването на реални части от дворищнорегулационни парцели чрез правни сделки или по давност, при което теклата до изменението на нормата давност по отношение на такива реални части не се зачита. След изменението й придобиването на реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места е позволено само, ако те отговарят на нормативните изисквания за минимални размери за площ и лице. Идентична на тази е уредбата, въведена посредством сега действащите разпоредби на чл. 200 във връзка с чл. 19 ЗУТ. Преследваната от Законодателя идея е да бъде запазена целостта на имота в конфигурацията му по регулацията, с оглед възможността за реализиране на предвижданията по ПУП-ПРЗ, както и реалната част от него, отговаряща на нормативите за площ и лице, да бъде заснета като самостоятелен поземлен имот и урегулирана, без да се засяга или влошава предвиденото с плана застрояване, както в урегулирания поземлен имот, в който се намира тя, така и в съседните му. Затова тези изисквания не са меродавни за имотите извън регулация, за които не е налице отреждане с предвиждания за застрояване или други градоустройствени нужди. В случая реституирания имот е урегулиран с ПУП-ПРЗ, одобрен с решение № 469, взето с протокол 33 от 16.12.2010 г. на ОбС – Пловдив, а до този момент е имал статут на земеделска земя извън населеното място. Съответно – до 16.12.2010 г. действалите нормативни забрани и ограничения за придобиване на реални части не са били приложими за имота. След урегулирането му, обаче, придобиването е подчинено на нормативно установените изисквания за минимални площ и лице. Въззивният съд е приел, че, макар (съобразно т. 1 и т. 2 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ОСГК на ВКС) позоваването на изтекла придобивна давност да не е елемент от състава на този придобивен способ, изискванията към реално обособената част следва да се преценяват съобразно действащия именно към момента на позоваването устройствен закон – с оглед целта, с която такива са предвидени – обособяването й като самостоятелен урегулиран поземлен имот да не препятства или влошава съществуващите устройствени предвиждания и да не води до създаване на недопустимо по закон разположение на съществуващи сгради или започнати строежи. В тази връзка, за да бъдат претендираните от ищците П. реални части от общия имот годни за придобиване обекти, те трябва да отговарят на изискванията на чл. 19 ЗУТ за минимални размери на площ и лице. Нито една от тях не покрива изискването за лице – изход към улица. Те се намират във вътрешността на урегулирания поземлен имот. По делото е установено, че по цялото протежение на общия имот в посока юг – север фактически е обособен вътрешен черен чакълиран път с ширина 3-3,5 м., по който по съгласие на съсобствениците се осъществява още след реституцията достъпа откъм съществуващата улица до вътрешните реални части (каквито са тези на ищците П.). Този път, обаче, не е заснет по действащия план, а е предвиден в нереализирания проект за делба и за изменение на ПУП-ПРЗ (по който е с ширина от 8 м.) и обхваща площи от всички реално ползвани части от общия имот. В тази връзка и в отговор на доводите на ищците, въззивният съд се е мотивирал, че нормативът за лице изисква изход към предвидена с ПУП-ПРЗ улица, която да е и реализирана, каквато въпросният вътрешен черен път не представлява. При това положение процесните реални части не съставляват годни обекти за придобиване на право на собственост чрез сделки или по давност, на каквито основания се позовават ищците П., поради което и исковете им за собственост относно тях се явяват неоснователни.
Упражнявайки правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, съставът на ВКС намира, че при правилно установена фактическа обстановка въззивният съд е формирал и правилен извод по приложението на чл. 69 ЗС. Съсобствеността върху ПИ *** е възникнала по наследяване след реституцията по ЗСПЗЗ, непосредствено след което, т.е. още от 1993 г., сънаследниците са постигнали общо съгласие за установяването на фактическа власт върху съответни на дяловете им реални части, упражняването на която е продължено и от правоприемниците им. Законът регламентира изискванията към формата, в която следва да бъде облечено постигнато съгласие за прехвърляне на вещни права, но не поставя изисквания, на които следва да отговаря съгласието за предаване на владение. Ето защо фактическата власт, установена въз основа на така постигнато общо съгласие, доколкото от обективна и субективна страна притежава белезите на владение, съставлява елемент от фактическия състав по чл. 79, ал. 1 ЗС за придобиване дяловете на останалите сънаследници върху съответната реална част от общия имот.
Принципно верни са и разсъжденията относно съдържанието, целта и обхвата на забраните, установени с чл. 59, ал. 1 ЗТСУ /отм./, чл. 200 ЗУТ. Тези постановки, обаче, нямат отношение към разглеждания казус по следните съображения:
Въззивният съд е отбелязал съществуването на задължителните указания по т. 1 и т. 2 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, но се е отклонил от същите и това е довело до постановяването на акт в нарушение на материалния закон. С т. 2 от ТР № 4/2012 г. на ВКС, ОСГК, е прието, че позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗД, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. В мотивите към т. 2 е пояснено, че до момента в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие правото на собственост, но при наличие на позоваване правните последици (придобиване на вещното право) се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и чл. 79, ал. 2 ЗС.
В случая владението върху процесните реални части, означени като дялове 13, 14, 15 и 16 по скицата-проект за делба на имот * (респ. – УПИ №№ *, *, * и * по скицата-предложение за изменение на ПУП-ПРЗ), включително площите, съставляващи части от новопроектирана вътрешна улица по скиците-проекти за делба / изменение на ПУП-ПРЗ, е установено в края на 1993 г. и отговаря на изискванията да е спокойно (не е установено с насилие), явно (фактическата власт е упражнявана така, че всеки заинтересован е имал възможност да научи за това; не е установено по скрит начин), постоянно (упражняването му няма случаен характер, а е израз на воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица), непрекъснато (не е било прекъсвано изобщо, в частност – за период по-дълъг от 6 месеца /чл. 81 ЗС/, като се съобразява и презумпцията на чл.83 ЗС), несъмнено (няма съмнение, че касаторите, респ. – техните праводатели, са държали процесните реални части, както и, че са ги държали за себе си) и при презюмирано намерение за своене. Изискуемият 10-годишен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл в края на 2003 г., което обстоятелство ползва касаторите при съобразяване разпоредбата на чл. 82 ЗС. Към момента на изтичане на този срок целият съсобствен имот е имал статут на земеделска земя извън населеното място. Промяна в това отношение е настъпила едва при урегулирането му с ПУП-ПРЗ, одобрен с решение № 469, взето с протокол 33 от 16.12.2010 г. на ОбС – Пловдив. Предвид последното, правилно е приетото от въззивния съд, че до 16.12.2010 г. действалите нормативни забрани и ограничения за придобиване на реални части (чл. 59, ал. 1 ЗТСУ /отм./, чл. 200 ЗУТ) не са били приложими за имота. Това положение, отчетено при съобразяване на указанията по т. 2 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, обосновава извод, че най-късно към 31.12.2003 г. не е налице съсобственост, а индивидуална собственост по отношение на процесните реални части от настоящия ПИ ***. Предвид сключените разпоредителни сделки (даренията от 07.02.2005 г. и 31.12.2003 г. и продажбите от 15.08.2011 г. и 21.11.2013 г.), към момента на приключване на устните състезания пред въззивния съд титуляри на така придобитите права се явяват касаторите.
Аргументи за противното не следват от факта на урегулирането през 2010 г. То е извършено при действието на ЗУТ, който налага принципа на т.нар. „доброволна“ регулация, за разлика от ЗТСУ, при чието действие дворищнорегулационният план има непосредствено отчуждително действие. С оглед различните принципи, на които почива регламентацията по ЗТСУ и ЗУТ, налага се изводът, че при действието на ЗУТ административният акт по одобряване на ПУП и ЗРП няма за последица отнемане или принудително транслиране на вече придобити права, каквито се явяват тези, настъпили в патримониумите на праводателите на двамата ищци почти седем години преди вземането на решението по протокол 33 от 16.12.2010 г. на ОбС – Пловдив. Не съществува и позитивно-правна норма, която да придава обратно действие на решението за одобряване на ПУП и която да позволява при преценката дали е налице годен обект на правото на собственост, по отношение на който да се извършват транслативни сделки и придобиване при условията на чл. 79 ЗС, да се съобразяват изискванията на чл. 19 ЗУТ към момент, предхождащ урегулирането.
Предвид изложеното и при отсъствието на необходимост от извършването на нови съдопроизводствени действия, въззивното решение следва да бъде отменено в допуснатата до касационно обжалване част, като се постанови ново, с което разглежданите претенции да бъдат уважени. В диспозитива на акта индивидуализацията на притежаваните от касаторите имоти следва да бъде постановена съобразно допълнителното заключение на СТЕ вх.№ 12489 от 19.04.2016 г., скицата към него и списъка с координати на върховете на дяловете в координатна система от 1970 г, намиращи се на л. 257 и л. 258 от гр.д.№ 1227/2015 г. на ОС – Пловдив, като скицата (приподписана от състава на ВКС) съставлява неразделна част от настоящото решение.
С оглед изхода спора, при който претенциите на Я. П. и Й. П. се явяват изцяло основателни, а иска на Н. Г. Ч. – неоснователен, въззивното решение следва да бъде отменено и в частите, с които е потвърдено определение № 1318 от 01.06.2017 г. по гр.д. № 1227/2015 г. на ОС – Пловдив, в частта, с която Я. Р. П. и Й. Р. П. са осъдени да заплатят на Н. Г. Ч. сумата от 1 080 лв. – разноски за първоинстанционното производство, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение и платен депозит за вещо лице по допусната СТЕ, а така също и в частта, с която Я. Р. П. и Й. Р. П. са осъдени да заплатят на Н. Г. Ч. сумата от 800 лв. – разноски за въззивното производство.
При условията на чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците по касация С. Д. Г.; Р. Д. Н.; Е. Н. К.; Л. М. К.; Ф. Г. Т.; В. Г. И.; Е. Г. Т.; Е. Г. И.; И. Д. А.; И. П. Б.; П. Г. А.; И. Х. А.; Т. Х. А.; Д. К. М.; В. А. Г.; С. Г. Г.; В. Й. М. и Н. Г. Ч. следва да заплатят на касаторите разноските за защита пред ВКС, възлизащи съответно на сумата 1 624,84 лв. за касатора Я. П. и 1 114,98 лв. за касатора Й. П..
На основание чл. 78, ал. 2 ГПК разноски не се възлагат в тежест на ответниците И. В. К., Г. Й. Ш., В. К. М. и М. П. А..
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 и 3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА въззивно решение № 43 от 09.03.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 526/2017 г. по описа на АС – Пловдив, в следните части:
частта от решението, с която е потвърдено решение № 438 от 13.04.2017 г. по гр.д.№ 1227/2015 г. и по присъединеното гр.д.№ 2110/2015 г. – и двете по описа на Окръжен съд – Пловдив, в частта, с която са отхвърлени искове, предявени от Я. Р. П. и Й. Р. П. против И. В. К.; Г. Й. Ш.; С. Д. Г.; Р. Д. Н.; Е. Н. К.; Л. М. К.; Ф. Г. Т.; В. Г. И.; Е. Г. Т.; Е. Г. И.; И. Д. А.; И. П. Б. /като наследник и правоприемник на починалата в хода на производството М. Н. Б./; П. Г. А.; И. Х. А.; Т. Х. А.; Д. К. М.; В. А. Г.; С. Г. Г.; В. Й. М.; Н. Г. Ч.; В. К. М. и М. П. А.
за признаване за установено по отношение на ответниците, че Я. Р. П. е собственик на следните недвижими имоти:
поземлен имот без идентификатор, с площ от 456 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], кадастрален район 510 от кадастралната карта на [населено място], съставляващ реална част (при граници, описани в решението) от поземлен имот с идентификатор *** (с обща площ от 16 396 кв.м.) и означена като: а./ дял 14 с площ от 397 кв.м. и площ от 59 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-проект за делба на имот * и б./ УПИ * – „за жилищно и обществено застрояване” в квартал 89, с площ от 397 кв.м. и площ от 59 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-предложение за изменение на ПУП-ПРЗ, на основание дарение, сключено с нотариален акт № 84, том VIII, рег.№ 2295, дело № 1704 от 07.02.2005г. на СВ – Пловдив, и давностно владение, изтекло в негова полза до 2015 г. (лично и присъединено от праводателите му А. П. и Р. П. /за периода от 1996 г. до 2006 г. вкл./);
поземлен имот без идентификатор, с площ от 1 368 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], кадастрален район 510 от кад. карта на [населено място] и съставляващ реална част (при граници, описани в решението) от имот ***, означена като: а./ дял 15, с площ от 1 209 кв.м. и площ от 177 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-проект за делба на имот * и б./ УПИ * – „за жилищно и обществено застрояване” в квартал 89, с площ от 1 209 кв.м. и площ от 177 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-предложение за изменение на ПУП-ПРЗ, на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 100, том I, рег.№ 2271, дело № 79 от 15.08.2011 г., и давностно владение, изтекло в негова полза лично и присъединено от праводателите му – Ц. Г. М. и Г. Ц. М. с начало на периода от 1993 г.;
поземлен имот без идентификатор, с площ от 1 368 кв.м, находящ се в [населено място], [улица], квартал 510 от кадастралната карта на града, съставляващ реална част (при граници, описани в решението) от имот *** и означен като: а./ дял 16 с площ от 1 203 кв.м. и площ от 183 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-проект за делба на имот * и б./УПИ * – „за жилищно и обществено застрояване” в квартал 89а с площ от 1 203 кв.м. и площ от 183 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-предложение за изменение на ПУП-ПРЗ, на основание покупко-продажба, сключена с нотариален акт № 103, том II, рег.№ 4146, дело № 261 от 21.11.2013 г. на нотариус № *, вписан акт № 33, том 92, рег.№ 33198, дело № 16215 от 21.11.2013 г. на СВ – гр. Пловдив, и давностно владение, изтекло в негова полза лично и присъединено от праводателя му В. Ц. П. с начало на периода от 1993 г., както и
за признаване за установено по отношение на ответниците, че Й. Р. П. е собственик на
поземлен имот без идентификатор, с площ от 456 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], кадастрален район 510 от кадастралната карта на града, съставляващ реална част (при граници, описани в решението) от имот ***, означен като: а./дял 13, с площ от 409 кв.м. и площ от 47 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-проект за делба на имот * и б./ УПИ * – „за жилищно и обществено застрояване” в квартал 89а, с площ от 409 кв.м. и площ от 47 кв.м. в новопроектирана вътрешна улица в скицата-предложение за изменение на ПУП-ПРЗ, на основание договор за дарение, сключен с нотариален акт № 7, том VI, рег.№ 6785, дело № 884 от 31.12.2003 г. на СВ – гр. Пловдив, и придобивна давност, както и
в частта му, с която е потвърдено определение № 1318 от 01.06.2017 г. по гр.д. № 1227/2015 г. по описа на ОС – Пловдив, в частта, с която е допълнено първоинстанционното решение в частта му за разноските, като Я. Р. П. и Й. Р. П. са осъдени да заплатят на Н. Г. Ч. сумата от 1 080 лв. – разноски за първоинстанционното производство, и в частта, с която Я. Р. П. и Й. Р. П. са осъдени да заплатят на Н. Г. Ч. сумата от 800 лв. – разноски за въззивното производство,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на И. В. К. с ЕГН [ЕГН]; Г. Й. Ш. с ЕГН [ЕГН]; С. Д. Г. от [населено място], [улица], ет. 4, ап. 14; Р. Д. Н. от [населено място], [улица], ет. 2, ап. 13; Е. Н. К. от [населено място], [улица]; Л. М. К. от [населено място], [улица], ет. 4, ап. 12 ; Ф. Г. Т. от [населено място], [улица]; В. Г. И. с ЕГН [ЕГН]; Е. Г. Т. с ЕГН [ЕГН]; Е. Г. И. от [населено място], [улица]; И. Д. А. от [населено място], [улица], вх. А; И. П. Б. – като наследник и правоприемник на починалата в хода на производството М. Н. Б. от [населено място]. [улица]; П. Г. А. от [населено място], [улица]; И. Х. А. от [населено място], [улица]; Т. Х. А. от [населено място], [улица]; Д. К.