Р Е Ш Е Н И Е
№ 1200
София 02.12. 2008 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори октомври, две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретаря Тодорка Кьосева
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова гр. дело № 1520/2008 г.
Производството е по чл. 218а, ал.1, б.”а” ГПК/отм./ вр. §2, ал.3 ПЗР ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. А. М. и К. А. М. и двамата от гр. К., както и от „Е” Е. , гр. К., срещу въззивно решение №228 от 28.12.2006г. по гр. д. № 185/2006 г. на Кърджалийския окръжен съд в частта, с която са уважени срещу тях исковете по чл.97, ал.1 ГПК/отм./, чл.108 ЗС и е отменен нотариален акт № 183/2000г., с твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.218б, ал.1, б.”в” ГПК/отм./. Според касаторите въззивният съд е направил неправилен извод за това, че е налице съглашение по смисъла на чл.152 ЗЗД, с което се уговаря начин за удовлетворяване на кредитора, различен от уредения в закона. Неправилно е преценена доказателствената стойност на декларацията от 19.11.1999г. Тя е писмено свидетелско показание, което няма никаква доказателствена стойност, частен диспозитивен документ, без правно действие, тъй като въз основа на нея кредиторът не може да се удовлетвори. Необосновано е прието, че СД „О” и К. М. са постигнали споразумение за удовлетворяване по различен от уредения в закона ред, но и дори такава уговорка да е налице, тя е много по-късно от отпускането на заема. Противоречи на закона изводът на въззивния съд, че дарението между СД”О” и К. М. е абсолютно симулативно. Противоречат на закона и изводите относно придобивната давност, на която се е позовало дружеството – касатор.
Ответникът по касационната жалба С. д. «Орешкови и сие», гр. К., не изразява становище по жалбата.
Жалбата е подадена в срока по чл.218в, ал.1 ГПК/отм./ и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното:
Кърджалийският окръжен съд е оставил в сила решение №21 от 13.03.2006г. на Кърджалийския районен съд по гр. д. №559/2005 г., с което е признато за установено спрямо К. М. и К. М. , че СД „О” е собственик на основание договор от 16.02.1995г. на недвижим имот – магазин „И”, находящ се на бул.”България” № 51, гр. К., „Е” Е. е осъдено да предаде на СД”О” владението на магазина, отменен е на основание чл.431, ал.2 ГПК нотариален акт № 183/28.07.2000г., отхвърлени са исковете на СД”О” срещу К. М. , К. М. и „Е” Е. по чл.59 ЗЗД, по чл.108 ЗС за предаване владението на движими вещи, за заплащане на паричната им равностойност и за заплащане на обезщетение за ползване. В отхвърлителната част като необжалвано, решението е влязло в сила. Въззивният съд е приел, че е налице хипотезата на чл.152 ЗЗД – съглашение, с което е уговорен предварително начин за удовлетворяване на кредитора, различен от този, който е в закона. Декларацията от 19.11.1999г. установява наличие на договорни отношения за заем, сключен между С като представляващ „О” и К. М. за сумата 31 000 лева. За достоверна дата на договора следва да се приеме датата на декларацията на С. О. 19.11.1999г. В подкрепа наличието на такъв договор е и нот.акт № 132/19.11.99г. за поправка на нотариален акт за договорна ипотека, в който също има изразена воля за безлихвен заем. Касае се за два договора за заем – от 27.09.1999г. за 8100 лева и от 19.11.1999г. за 31 000 лева, с които е уговорен начин, различен от предвидения в закона за удовлетворяване на кредитора. Извършеното дарение на 23.03.2000г. на имота в полза на К. М. е симулативно, поради недействителност на прикритото с нея съглашение за обезпечаване дълга на дарителя. То е извършено без основание. Последващото прехвърляне на имота от К. М. на „Е” Е. , чийто едноличен собственик е К. М. установява още веднъж, че е налице съглашение по чл.152 ЗЗД. „Е” Е. не е могло да придобие имота по давност, тъй като не е добросъвестен владелец.
Въззивният съд е установил фактическа обстановка, съглано която на 28.09.1999г. с нотариален акт за договорна ипотека № 76/н.д. №123/1999г. СД”О”, представлявано от управителя С. О. , е учредило в полза на К. М. договорна ипотека върху процесния магазин за обезпечаване на безлихвен заем в размер на 8 100 лева, даден от К. М. при срок за връщане 28.02.2000г. На 19.11.1999г. е съставен нотариален акт за поправка на нотариален акт за договорна ипотека № 132/н.д. №449/99г., в който е отразено, че при съставяне на нотариален акт № 76/99г. действителната воля на страните била да се даде като безлихвен заем не сумата 8100 лева, а сумата 31 100 лева. Този нотариален акт е подписан от С. О. , като представител на събирателното дружество. На 19.11.1999г. е съставена нотариално заверена декларация от С. О. , който в качеството си на съдружник на СД”О” е декларирал, че ако ползваният от заемодателя безлихвен заем от 31 100 лева не бъде издължен до края на договорения срок 15.03.2000г., да се счита като цялостно изплащане на продажната цена на недвижимия имот. На 23.03.2000г. с нотариален акт № 54/2000г. СД”О”, представлявано от двамата съдружници С. и Ф. О. са дарили на К. М. процесния имот. На 28.07.2000г. с нотариален акт №183/2000г. К. М. е продала същия имот на „Е” Е. , чийто едноличния собственик е К. М.
При тези данни е неправилен изводът на въззивния съд за наличие хипотезата на чл.152 ЗЗД. Не е налице съглашение между страните, което да представлява по време предварително уговаряне по смисъла на чл.152 ЗЗД, предхождащо вземането на кредитора. Такова предварително съглашение не е договорът за заем от 27.09.1999г. , вкл.с извършената поправка в него относно размера на заетата сума от 19.11.1999г., нито пък декларацията от 19.11.1999г., с които да е уговорен начин, различен от предвидения в закона за удовлетворяване на кредитора. Декларацията е частен документ, едностранно съставен от ищеца и съгласно разпоредбата на чл.144 ГПК /отм./, е доказателство само за това, че изявлението е направено от него. Тя е непротивопоставима на другата страна, тъй като обективира само изгодни за издателя и обстоятелства, поради което няма доказателствена стойност /scriptum pro sribente nihil probat sed, contra scribentum/. Е. защо е незаконосъобразен изводът за наличие на нищожно съглашение от 19.11.1999г. на основание чл.152 ЗЗД. В случая дори да се приеме, че е уговорен начин за удовлетворение на кредитора, различен от този предвиден в закона, то това е направено след сключването на договора за заем от 28.09.1999г. По тази причина това уговаряне е валидно и представлява даване в изпълнение /datio in solutum/. Съобразно принципа за свобода на договарянето / чл.9 ЗЗД/ страните могат да уговарят изпълнение, различно от първоначално уговореното. Последното не противоречи нито на императивни законови разпоредби, нито на добрите нрави. Страните съгласяват да престират нещо различно от дължимото. По същество това представлява последващо споразумение за погасяване на облигационното отношение чрез даване вместо изпълнение със съгласието на кредитора. Това също е в рамките на посочената по-горе договорна свобода. Ето защо и последвалият договор за дарение на имота на трето, различно от кредитора лице, не е нищожен като абсолютно симулативен или на основание чл.226, ал.3 ЗЗД. Не е проведено главно и пълно доказване на твърдяната от ищеца симулация /абсолютна или относителна/, поради което този иск е неоснователен. Договорът за дарение не прикрива предварително съглашение за обезпечаване дълга на дарителя по начин, различен от този предвиден в закона, поради това, че дори да е налице съглашение, то е последващо възникването на главното задължение. Следователно дори да се приеме, че той прикрива това последващо съглашение за изпълнение чрез даване на нещо различно от първоначално уговореното на посочено от кредитора лице, то съгласно чл.17, ал.1 ЗЗД следва да се приложат правилата на прикритата сделка, ако тя е действителна, което е налице.
Изложеното налага касиране на въззивното решение в обжалваната част и постановяване на друго, отхвърлящо исковете.
С оглед изхода на делото и направеното от ответниците по касация искания, на К. М. следва да се присъдят разноски за всички инстанции в размер на 1963,32 лева, а на К. М. – 1170 лева.
По изложените съображения и на основание чл.218ж, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение №228 от 28.12.2006г. по гр. д. № 185/2006 г. на Кърджалийския окръжен съд в частта, с която е оставено в сила решение от 13.03.2006г. по гр.д. № 559/2005г. на Кърджалийския районен съд по исковете по чл.97, ал.1 ГПК/отм./, чл.108 ЗС и по отношение отмяната на нотариален акт № 183/2000г. И вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от С. д. «Орешков и сие», гр. К., срещу К. А. М., гр. К. и К. А. М., гр. К., иск с правно основание чл.97, ал.1 ГПК /отм./ за установяване, че ищецът е собственик на недвижим имот – магазин, «Искър», находящ се на бул. «. № 51, гр. К.,І-ва зона, кв.77, пл. № 1* представляващ обособена част от партерния етаж на жилищен блок със застроена площ 56,80 кв.м. и предявения от С. д. «Орешков и сие», гр. К., срещу «Елекра» Е. , гр. К., иск с правно основание чл.108 ЗС за предаване владението на същия имот.
ОСЪЖДА С. д. «Орешков и сие», гр. К., да заплати на К. А. М., гр. К. разноски за всички инстанции в размер на 1170 лева и на К. А. М., гр. К., разноски за всички инстанции в размер на 1963,32 лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.