29
Р Е Ш Е Н И Е
№ 123
гр. София, 07 юли 2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети май две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова
ЧЛЕНОВЕ: Евелина Стоянова
Ружена Керанова
при участието на секретаря Марияна Петрова и
на прокурора Тома Комов,
изслуша докладваното от съдия Капка Костова
касационно дело № 419 / 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия В. С. Д. – саморъчно изготвена, на неговия защитник адвокат В. Й. от АК – [населено място] и на частните обвинители и граждански ищци М. Н. И. и Д. И. И., чрез повереника им адвокат П. Н. от същата АК, срещу решение № 32 от 06 март 2017 година на Варненския апелативен съд (ВАС), НО, по внохд № 286 / 2016 година, с което е изменена само относно определянето на вида на затворническото заведение за изтърпяване на наказанието и потвърдена в останалата й част присъда № 51 от 04 май 2016 година на Варненския окръжен съд (ВОС), постановена по нохд № 1405 / 2014 година по описа на този съд.
Като основания за касационното обжалване, в жалбата на подсъдимия Д. и четирите допълнения към нея и в жалбата на защитника на подсъдимия, са заявени допуснати на досъдебното производство и в съдебната фаза на процеса съществени нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност, осуетили разкриването на обективната истина по делото и взимането на решение по вътрешно убеждение и довели до неправилно приложение на материалния закон. Оспорена е изцяло доказателствената дейност на съда по анализ и оценка на доказателствените източници, най-вече гласните такива и на експертните изследвания и заключения и формираните в резултат на тази дейност изводи по фактите във връзка с авторството на инкриминираното деяние, а това има за последица неправилно ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия Д.. Твърди се също, че въззивният съд не е обсъдил задълбочено и в тяхната пълнота изложените в подкрепа на въззивната жалба доводи и като не е посочил по изискуемия от разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК начин основанията за отхвърлянето им, не е дал убедителен отговор на възраженията срещу осъждането на подсъдимия. Заявено е също, че като е оставил без уважение направени доказателствени искания (за повторен разпит на свид. Н.), съдът е ограничил процесуалните права на подсъдимия. Въззивният съдебен акт не съдържа ясна аргументация относно приетите за установени факти и обстоятелства от предмета на доказване по чл. 102 от НПК, доказателствата, въз основа на които те са формирани и правните съображения за взетото решение. Релевираните нарушения на процесуалните правила са от категорията на съществените, предпоставящи отмяна на атакувания съдебен акт.
Така направените възражения ангажират отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Конкретните възражения на подсъдимия и защитата ще бъдат обобщени и обсъдени по-долу в решението.
Отправеното до ВКС искане е за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав.
Подсъдимият е депозирал и писмено възражение срещу жалбата на частните обвинители и граждански ищци, прието по реда на чл. 351, ал. 3 от НПК, заедно с допълненията към касационната му жалба.
Жалбата на частните обвинители и граждански ищци М. И. и Д. И. съдържа оспорване на наложеното на подсъдимия Д. наказание „доживотен затвор” и искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане за увеличаване на тежестта на определената санкция и налагане на наказание „доживотен затвор без замяна”, което ангажира отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК.
В съдебното заседание пред касационната инстанция жалбоподателят-подсъдим В. С. Д. участва лично и със служебния си защитник адвокат Й.. Всеки от двамата поддържа касационните жалби и изложените в тях и в писмените допълнения доводи, както и отправените до съда искания. Намират жалбата на частните обвинители и граждански ищци за неоснователна.
В рамките на упражненото си право на лична защита и в последната си дума подсъдимият Д. излага подробни съображения в подкрепа на направените в жалбата оплаквания и заявява своята невинност по повдигнатите му обвинения.
Частните обвинители и граждански ищци М. И. и Д. И. не участват лично в заседанието пред ВКС. Представляват се от повереника си – адвокат Н., който поддържа касационната жалба и изразява становище за неоснователност на касационните жалби на подсъдимия и неговия защитник.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите на страните и оставяне в сила на атакувания съдебен акт като правилен и законосъобразен.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:
С постановената по делото присъда първоинстанционният съд е признал подсъдимия В. С. Д. за виновен в това, че:
– на 23. 11. 2013 година, в [населено място], при условията на опасен рецидив, умишлено умъртвил повече от едно лице – Н. И. К. и Е. С. П., за което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 4, предл. 3 и т. 12 във вр. чл. 115 от НК и при условията на чл. 54 от НК, го е осъдил на доживотен затвор и
– на същата дата и същото място, при опасен рецидив, отнел чужди движими вещи – три мобилни телефона на обща стойност 110 лева, от владението на Н. К. и Д. И., без тяхно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 194, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, го е осъдил на шест години и шест месеца лишаване от свобода.
На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е определил на подсъдимия Д. за двете престъпления едно общо наказание – доживотен затвор, което да изтърпи при първоначален „специален” режим в затвор. Приспаднал е времето, през което подсъдимият е бил задържан, считано от 29. 01. 2014 година.
Осъдил е подсъдимия Д. да заплати на гражданските ищци Д. И. и М. И. съответно сумите от 150 000 лева и от 120 000 лева, представляващи обезщетение за всяка от тях за претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл. 116 от НК, заедно със законните последици.
Присъдил е направените по делото разноски в полза на държавата и на частните обвинители и граждански ищци, както и дължимата държавна такса, като ги е възложил в тежест на подсъдимия Д..
Извършил е надлежно разпореждане с веществените доказателства по делото.
В производство, инициирано по протест на прокурора за явна несправедливост на наложеното наказание, по жалба на частните обвинители и граждански ищци със същото оплакване и по жалби на подсъдимия и неговия защитник, е извършена въззивната проверка по делото и е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт. Въззивният съд е провел съдебно следствие, в рамките на което е назначил и изслушал петорна Комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза за свид. Д. И. (експерти Д., Д., П., М. и М.), допълнителна единична и впоследствие тройна дактилоскопна експертиза (експерти А., В. и Ф.), допълнителна видео-техническа и лицево-идентификационна експертиза (ВТЛИЕ, експерт Ж.), провел е повторни разпити на свид. К., чрез видеоконферентна връзка, относно депозираната от свидетеля декларация и на свид. Н..
С постановеното решение въззивният съд е изменил атакуваната присъда само в частта относно определянето на място за изтърпяване на наказанието доживотен затвор като тип затворническо заведение, във връзка с изменение на разпоредбата на чл. 301, ал. 1, т. 6 от НПК (ДВ, бр. 13 / 2017 година), като я е отменил в тази й част. Произнесъл се е по дължимите разноски в полза на съдебната власт и в полза на частните обвинители и граждански ищци.
Присъдата е потвърдена в останалата й част.
По жалбите на подсъдимия Д. и на защитника му адвокат Й.:
Акцентът в жалбата на подсъдимия Д. е поставен върху доказателствената обезпеченост на фактическите изводи на съда за авторството на инкриминираното деяние. Твърди се, че такава не е налице поради допуснати нарушения на процесуалните правила и в двете фази на процеса. Възраженията в жалбата и в изключително пространните четири допълнения към нея следва да бъдат обобщени така:
– на подсъдимия не е връчен надлежно препис от касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци, послужила като основание за образуване на настоящето касационно производство (Допълнение 1);
– снемането на отпечатък от дактилоскопната следа е извършено в нарушение на процесуалните правила (чл. 125 от НПК, Инструкция № 1 от 22. 03. 2004 година за работата и взаимодействието на органите на предварителното разследване, наричана по-нататък Инструкция № 1) поради липса на заснемане на мястото, откъдето е снета. Затова тя няма легален произход и извършената дактилоскопна експертиза следва да бъде изключена от доказателствената съвкупност по делото;
– заключението на одорологичната експертиза също следва да бъде изключено от доказателствената маса като противоречащо на останалите доказателства и затова неправдоподобно;
– заключението на съдебно-техническата експертиза (СТЕ) относно местонахождението на телефона на подсъдимия по време на инкриминираното деяние е необосновано;
– на досъдебното производство е допуснато нарушение на процесуалните правила във връзка с удължаването на сроковете за разследване (чл. 234, ал. 4 от НПК);
– показанията на свидетелката Д. И. са противоречиви и неубедителни, поради което не следва да се кредитират за достоверност, но това възражение не е получило надлежен отговор в решението на въззивния съд;
– неправилно са кредитирани за достоверност и показанията на свид. К., като се твърди, че същият е лъжесвидетелствал за редица факти и обстоятелства;
– неправилно са разпитани като свидетели полицейските служители Н., Г., Б. и В., защото са участвали, според подсъдимия, в извършване на процесуално-следствени действия;
– не е установено наличието и принадлежността на огнестрелното оръжие, както и съдържанието на предаваната „бележка”, също и съдбата на трите инкриминирани мобилни телефона;
– като е отказан повторен разпит на свид. Н., не е утвърдено алибито на подсъдимия за времето на извършване на престъплението и е ограничено правото му на защита;
– техническото изследване на записите от охранителните камери борави с „вероятност”;
– съдебният състав на ВОС е бил предубеден, но това възражение е останало без отговор;
– по делото липсват веществени доказателства – оръжието на престъплението, ключовете от жилището, бележката, телефоните, листата формат А4 и пр. (Допълнение 2);
– коментира се решение на съдебен състав на ВАС по друго наказателно производство, в което се твърди участие на свид. В. (Допълнение 3);
– атакуваното сега решение на ВАС съдържа предположения, превратност в оценката на доказателствата и отклонения от принципа на обективната истина (чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК), което на практика означава липса на мотиви (Допълнение 4).
Идентични са възраженията в касационната жалба, изготвена и подадена от защитника на подсъдимия, с акцент върху: съдържанието на показанията на свидетелите Д. И. и Ив. К., заключенията на дактилоскопната и лицево-идентификационната експертизи, приетите факти относно обвинението за кражба на три мобилни телефона, отказа за повторен разпит на свид. Н.. Тази идентичност позволява общото обсъждане на подадените жалби.
Иначе казано, според подсъдимия Д. и защитника му, нарушенията на процесуалните правила при събирането и оценката на доказателствата, са компрометирали изводите на предходните инстанции по фактите, най-вече тези относно участието на подсъдимия Д. в причиняването на смъртта на пострадалите К. и П..
С оглед изложеното, проверката по жалбите на подсъдимия и неговия защитник следва да бъде извършена преди проверката по другите релевирани касационни основания, тъй като последната е възможна само при констатации за отсъствие на допуснати процесуални нарушения, злепоставящи изводите на решаващия съд по фактите.
Няма как да се избегне общата констатация, че касационната жалба на подсъдимия Д. има характера и съдържанието на въззивна такава, като в голямата си част възпроизвежда вече направени пред въззивния съд възражения. Това би било оправдано, но само ако въззивният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 314, ал. 1 и чл. 339, ал. 2 от НПК за цялостна и задълбочена проверка на първоинстанционната присъда и аналитичност и изчерпателност при отхвърляне доводите срещу първоинстанционния съдебен акт, какъвто извод в случая ВКС няма основания да направи. Известно е, че поначало за въззивния съд не съществува задължението да обсъжда всичко онова, което е задължително за мотивите на присъдата, ако не формира различни изводи по фактите от тези на първия съд въз основа на доказателствата по делото и мотивите на присъдата са достатъчно аналитични и убедителни, за да позволят на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда. А настоящият случай е именно такъв.
Няма съмнение, че начинът на структуриране на съдебния акт и последователността на изложението изцяло са усмотрение на съдебния състав по делото, стига да съдържат изискуемите от закона анализ и оценка на доказателствата, а не просто пресъздаване на тяхното съдържание, какъвто подход е налице по отношение на част от съдържанието както на мотивите на присъдата, така и на въззивния съдебен акт. Така, съдилищата подробно са изброили и пресъздали съдържанието на всички извършени по делото експертизи (с. 10 – с. 18 от мотивите на присъдата, с. 21 – с. 37 от решението). Това по принцип не е погрешно, но е напълно безполезно от гледна точка на необходимия доказателствен анализ като съдържание на съдебния акт. Експертните заключения, съдебните протоколи, писмените доказателства и пр. са налични по делото и съдържанието на доказателствените източници може да бъде установено от тях. Фрагментарното изброяване на част от доказателствата не само че не е доказателствена дейност, но и лишава съдебния акт от аналитичност и оценъчност на доказателствената съвкупност. И проблемът не е в изброителното посочване, а в това, че то не е част от онзи доказателствен анализ и оценка, които правната доктрина, законът и съдебната практика очертават като задължение на съда във връзка със съдържанието на съдебния акт (в този смисъл вж. и Ст. П., „Наказателен процес”, изд. 1979г., с. 660 и сл.).
Независимо от тази констатация, направена единствено с оглед пълнота на изложението, в рамките на подробните и изчерпателни отговори на направените от подсъдимия възражения (с. 37 – с. 55 от решението), въззивният съд е обсъдил, анализирал и оценил събраните по делото доказателства от всички доказателствени източници, с оглед тяхната годност, относимост, взаимовръзка и достоверност, както това ще бъде коментирано по-долу в решението.
Изводите си по фактите предходните съдебни инстанции са формирали на базата на три основни групи доказателствени източници – гласните доказателствени средства – показанията на свидетелите Д. И., М. И., Ив. К., Р. Д., Д. Д., Л. Д., Ст. Б., резултатите от експертните изследвания – дактилоскопни, лицево-идентификационни, технически, психологични и психиатрични, ДНК-изследвания, както и многобройните писмени доказателства – протоколи, вкл. за огледи на веществени доказателства, разпечатки от телефонни разговори и пр.
Извършената от ВКС проверка по възраженията в жалбите на подсъдимия и неговия защитник констатира, че в процесуалната дейност на съда по установяване на обстоятелствата от предмета на доказване, не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла, вложен в чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК.
Изводите си по фактите въззивният съд е формирал след извършена проверка и анализ на цялата доказателствена съвкупност и провеждане на съдебно следствие за събиране на нови доказателства. В неговите правомощия е да провери фактическата правилност на издадената присъда, което въззивният съд е сторил по предписания от закона начин.
Следвайки поначало хронологията на изложението в касационните жалби на подсъдимия и на защитника му, настоящият състав извърши проверка и установи следното:
1. Възражението за незаконен съдебен състав на първоинстанционния съд поради предубеденост на участвалите в него съдии Д. и Ш., следва да бъде разгледано преди останалите. Постановяването на съдебния акт от незаконен състав (чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК) е нарушение от категорията на т. нар. „абсолютни” нарушения на процесуалните правила и наличието му винаги предпоставя безусловна отмяна на съдебния акт и прави безпредметно обсъждането на останалите възражения срещу него.
В случая, възражението на подсъдимия Д. (л. 21 от Допълнение 2 към касационната му жалба) е подкрепено с доводи, свързани с действия на член на съдебния състав – съдия Ш. по нчд № 521/2014 година с предмет искане за налагане на възбрана върху недвижим имот, собственост на подсъдимия и неговата съпруга. Възбраната е наложена като обезпечителна мярка на гражданските искове, впоследствие предявени и приети за съвместно разглеждане в наказателния процес. Твърди се също, че съдия Ш. не е предоставила възможност на подсъдимия да се запознае с материалите по това нч дело.
Идентични доводи се съдържат в молбата на подсъдимия от 28. 09. 2015 година до ВОС (л. 338, т. 1 от нох дело), с която той заявява предубеденост на съдия Ш. по смисъла на чл. 29, ал. 2 от НПК и иска отвеждането й от съдебния състав по делото. Молбата е разгледана от състава в открито съдебно заседание на 30. 11. 2015 година (л. 421, т. 2 от нох дело) и след съвещание и с подробна аргументация е оставена без уважение.
Въззивният съд, на с. 51 – с. 53 от решението си, е изложил подробни съображения в отговор на такова възражение, направено и пред него от подсъдимия Д.. Всички фактически и правни аргументи за отхвърлянето му като неоснователно се базират на данните по делото и на закона и няма причини да не бъдат споделени изцяло.
Известно е, че законността на съдебния състав е в основата на валидността на действията на съда и на постановените от него решения. За да е законен съдебният състав, е необходимо не само той да е формиран по предписания от закона начин, но и по отношение на членовете му да не са налице обективни или субективни основания за отводи и самоотводи, т. е. „… в състава не бива да участват лица, по отношение на които съществуват определени основания да се очаква, че няма да действат с необходимата обективност и безпристрастност и участието им ще постави под съмнение в очите на гражданите обективността и правилността на постановения съдебен акт.” (Ст. П., „Наказателен процес”, изд. 1979 г., стр. 203).
Предубеждението, в условията на чл. 29, ал. 2 от НПК и извън т. нар. „безусловни” основания за отвод по ал. 1 на нормата, може да се изрази по различен начин, но винаги означава, че вътрешното убеждение на член от състава не може да се формира свободно и само въз основа на обсъждането и оценката на събрани и проверени по делото доказателствени източници. Изводите в тази насока се основават предимно на съдържанието на постановения съдебен акт, който обективира вътрешното убеждение на съда и позволява на контролните инстанции и на страните по делото да проследят начина, по който то е формирано.
В конкретния случай, съдържанието на контролирания съдебен акт недвусмислено сочи на липсата на такова опорочаване на вътрешното убеждение на съдебния състав, защото не обективира негова предубеденост и пристрастност при формирането му. Тази констатация на ВКС касае както дейността на съда в рамките на действията му по проведеното съдебно следствие, така и в изпълнение на изискванията към съдържанието на съдебния акт по чл. 305 от НПК. Произнасянето на съдия Ш. по надлежно отправеното до съда искане за допускане на обезпечение на гражданските искове е в изпълнение на регламентирана в НПК процедура за това, както и проведените от нея съдебни разпити на досъдебното производство в условията на чл. 223 от НПК. Тези действия не биха могли сами по себе си да бъдат ценени като обстоятелства, пораждащи съмнения в обективността и безпристрастността на съдията, както твърди подсъдимият. Поради това и законодателят не ги е предвидил като основания за оценка на тази плоскост и за отвеждане от разглеждане на делото.
2. Възражението на подсъдимия за неизпълнена надлежно процедура по връчване на преписи от жалбите не намира опора в данните по делото. На л. 10 от касационното дело е приложено съобщение за връчване лично на подсъдимия, на 21. 03. 2017 година, на „препис от подадена в срок касационна жалба № 1599/16. 03. 2017 г. от Д. И., М. И., П. Н. срещу решение № 32/06. 03. 2017 г.”. Съобщението е изпратено от Варненския апелативен съд, чрез който се подава касационната жалба (чл. 350, ал. 3 от НПК).
На 20. 04. 2017 година, в 9.30 часа, на подсъдимия е връчена призовка за явяване в съдебното заседание пред ВКС, насрочено на 15. 05. 2017 година, 9.00 часа. Призовката е връчена лично на подсъдимия, който е отразил и желанието си да присъства в заседанието по делото (л. 38 от касационното дело).
3. Основно място в жалбите на подсъдимия и неговия защитник заема оспорването на процесуалната годност на снетия отпечатък от установена на местопрестъплението дактилоскопна следа.
С оглед пълното изясняване на обстоятелствата, свързани с намирането и фиксирането на следата и при направено от подсъдимия Д. напълно идентично възражение, въззивният съд е назначил допълнителна дактилоскопна експертиза (експерти А., В. и Ф., на л. 313 от внох дело), изслушал е експертите в съдебно заседание на 21. 12. 2016 година, предявил е чрез възпроизвеждане на видеозапис от извършения оглед на местопрестъплението и е поставил пред експертите всички зададени от страните въпроси във връзка с експертното изследване (л. 444 – 450 от внох дело).
Съображенията си относно оценката на доказателствената годност на така събраното веществено доказателства, съдът е изложил на с. 38 – с. 40 от решението си. Настоящата инстанция не намира причини да не сподели изцяло тези съображения, с акцент върху следното:
Данните по делото относно установяването на следата, снемането на отпечатъка и неговото изследване, позволяват извода за надлежното й изземване при извършения първоначален оглед на местопроизшествието на 23. 11. 2013 година и съответното отразяване на това действие в протокола за оглед (т. 1, л. 16 от ДП). Към този начален момент, извършването на престъплението по никакъв повод не е свързвано със съпричастност под някаква форма на подсъдимия Д. или на свид. К., който за първи път е разпитан в това качество след повече от два месеца. Следата е установена върху врата в помещението, в което е извършено престъплението. Направено е необходимото за нейното приобщаване по делото, съгл. чл. 110, ал. 2 от НПК, при взети мерки за спазване на изискването тя да не бъде повредена или изменена. Това е сторено чрез снемането на отпечатък от следата, според разпоредбата на чл. 125, ал. 1 от НПК. Отпечатъкът е приложен на л. 47, т. 4 от ДП. Първоначално извършеното изследване е установило годност на следата и липса на идентичност с дактилоскопните отпечатъци на конкретно посочените в справката лица и с тези на въведените в електронната система „АФИС” (справка № 595 от 29. 11. 2013 година, т. 5, л. 38 от ДП). Причините за неустановяването на идентичност на следата при първоначалната справка подробно са изяснени от експерта А. още при изслушването му пред първоинстанционния съд (л. 166 от нох дело), а впоследствие и от експертите от разширената тройна дактилоскопна експертиза (л. 444 от внох дело), като това е сторено по изчерпателен и убедителен начин. Оценката и анализът на съда относно това веществено доказателствено средство са подробни и убедителни и позволяват направения извод за годност и достоверност на вещественото доказателство.
Тъй като (според легалната дефиниция на чл. 109 от НПК) веществените доказателства винаги са предмети от физическия мир, които са предназначени или послужили за извършване на престъплението или върху тях има следи от него или са били негов предмет, тяхното приобщаване и узнаването им от страните може да стане единствено чрез прилагането им по делото, когато това е възможно. В останалите случаи това става опосредствено, чрез веществени доказателствени средства, посочени в чл. 125 – 126 от НПК, в случая – чрез снемане на отпечатък от следата. От съществено значение е, че приложеното по този начин веществено доказателство впоследствие е било предмет на допълнително изследване от единична и тройна експертизи и без да се засегне неговата идентичност. Твърденията на подсъдимия и защитата за компрометиране на връзката между иззетата дактилоскопна следа и тази, която е изследвана от експертите и обсъждана от съда, не намират подкрепа в данните по делото и поставят изисквания за задължително фотографиране на намерената следа, каквито процесуалният закон не съдържа – според чл. 110, ал. 1 от НПК веществените доказателства по възможност следва да бъдат фотографирани, а според чл. 125, ал. 1 от НПК – фотоснимките са само едно от възможните веществените доказателствени средства, наред с диапозитиви, кинозаписи, видеозаписи, звукозаписи, планове, схеми, отливки, отпечатъци и др. В тази връзка е и многократното позоваване от страна на подсъдимия на Инструкция № 1 от 2004 година, изискваща, според него, изготвянето във всички случаи на фотоснимки от следата. Това твърдение е получило подробен отговор в решението на въззивния съд (с. 38 – с. 39). Следва да се добави, че според чл. 7, ал. 3 от ЗНА, инструкцията е нормативен акт, с който висшестоящ орган дава указания до подчинени нему органи относно прилагане на нормативен акт, който той е издал или чието изпълнение трябва да осигури. В случая, според § 1 от Преходните и заключителни разпоредби, Инструкцията е издадена въз основа на нормативни актове – ЗСВ, ЗМВР и ЗОВСРБ, които са отменени през периода 2006 – 2009 година и урежда работата и взаимодействието по прилагането на нормативни актове, също отменени – НПК, ЗСВ и пр.
Не намират опора в данните по делото и твърденията, че дактилоскопната експертиза е извършена преди да бъде възложена – възлагането й от разследващия е направено с постановление от 15. 01. 2014 година, а изследването е извършено на 17. 01. 2014 година, за което е съставен Протокол № 3 от същата дата, приложен на л. 43, т. 4 от ДП. На датата 14. 01. 2014 година и преди възлагане на експертното изследване на следата, е изготвена експертната справка И-3 (на л. 50, т. 4 от ДП), в която е отразена установената идентичност на иззетата от местопроизшествието следа с дактилоскопен отпечатък на ляв среден пръст на подсъдимия Д..
4. Възражението, с което се оспорва правилността на двете одорологични експертизи по делото (експерти Ф. и Н., на л. 89 и л. 105 от ДП, приети без възражения от страните – л. 167, т. 1 от нох дело), може да бъде преценено единствено като неоснователно. Явно, то не държи сметка за отразеното в решението на въззивния съд (с. 37 – с. 38 от същото), за изключване на експертните изследвания от доказателствената съвкупност по делото поради наличие на съмнение за начина на изземване и на съхранение на мирисовите следи и съответно за тяхната достоверност. Подробната обосновка на това решение на съда намира подкрепа в данните по делото за наличие на известна противоречивост с останалите установени по делото факти и обстоятелства и няма причина да не бъде споделена.
Така че, изследванията не са ползвани от въззивния съд при формиране на вътрешното му убеждение по фактите и не са поставени в основата на решението му по приложението на правото.
5. Оспорването на изготвените основна и допълнителна СТЕ (експерт Ф.) относно локациите на осъществените мобилни комуникации между подсъдимия Д. и свидетелите К. и Д. и схемата на връзките между тях във времето на извършване на престъплението, се основава преимуществено на твърдението на подсъдимия, че една и съща базова станция, намираща се на [улица], обслужва района на местопрестъплението, но също и района, в който се намира домът му – на [улица].
Еспертизите са назначени от първоинстанционния съд с протоколни определения от 17. 03. 2015 година и от 16. 06. 2015 година (л. 186 и л. 278, т. 1 от нох дело). Изследванията и направените изводи се базират на получената преди това информация от мобилните оператори за проведените телефонни разговори от телефоните на подсъдимия, на К. и Д. и на изисканата и получена допълнителна информация за G. координатите на клетките и ориентацията на антените. Изготвени са подробни цветни схеми с точното географско местоположение на базовите станции, обслужвали съответните комуникации (разговори и СМС) по време на провеждането им. В хода на разпита на експерта в с. з. на 13. 11. 2015 година (л. 423 – 425 , т. 2 от нох дело), същият е дал подробен и убедителен отговор на всички поставени му въпроси и е обосновал допълнително извода си, че по време на провеждане на разговора между подсъдимия и К. в 11.08 ч. в деня на извършване на престъплението и на изпращането на СМС от К. на подсъдимия в 11.56ч., телефонът на последния е възможно да се е намирал в близост до адреса на пострадалите (на [улица]) и на адреса им на [улица]и по-скоро не е възможно да се е намирал в дома си на [улица]. Основание за тези отговори са предоставените му от мобилните оператори обективни данни за точния сектор, който обслужва в дадения момент съответния телефон.
Несъмнено, сами по себе си тези експертни констатации и изводи не позволяват категоричен и несъмнен извод за местонахождението на лицето, но съпоставени и с останалите доказателства по делото – данните от телефоните на свидетелите К. и Д. и показанията им относно проведените от тях комуникации, сочат именно на връзките помежду им, на местонахождението им и съдържанието на тези комуникации, както те са приети от съда.
6. Възражението за допуснати на досъдебното производство съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с удължаването на сроковете за разследване и отправените за това искания по реда на чл. 234, ал. 4 от НПК, следва да бъде преценено изцяло като неоснователно.
Напълно идентично възражение е било предмет и на въззивната проверка и е получило подробен и надлежен отговор в решението на въззивния съд (с. 53 – с. 55 от същото).
ВКС също счита, че това възражение не намира опора в данните по делото. От материалите по досъдебното производство се установява, че то е проведено по общия ред (чл. 212 – чл. 235 от НПК), което е от значение при преценката на сроковете за разследване. Началото на срока по чл. 234, ал. 1 от НПК в случая е датата на извършване на първото действие по разследването и това е огледът от 23. 11. 2013 година. След това исканията за удължаване на срока за разследване са правени своевременно (на 13. 01. и на 19. 05. 2014 година), преди изтичане на съответния срок – първоначално двумесечен, двукратно удължаван с по четири месеца. Разследването е приключено и делото е изпратено на прокурора с писмено мнение, което е станало на 23. 09. 2014 година (т. 9, л. 111 от ДП), т. е. в последния ден на общия десетмесечен срок за разследване. Вярно е, че неспазването на реда и сроковете по чл. 234 от НПК има за последица приложението на специфичната процесуална санкция, съдържаща се в разпоредбата на чл. 234, ал. 7 от НПК и изразяваща се в невъзможност действията по разследването, извършени извън сроковете по ал. 1 – 3, да породят правни последици, а събраните доказателства – да се ползват пред съда при постановяване на присъдата. Във всеки отделен случай е необходима конкретна преценка с оглед данните за срока, изтичането му, произнасянето по искане за неговото удължаване и извършените (или не) в този срок действия по разследването. В случая тази преценка е направена надлежно от съда и възражението правилно е отхвърлено като неоснователно.
Извън това, следва да се отрази, че удължаването на сроковете за разследване по реда на чл. 234, ал. 3 от НПК се извършва последователно, без възможност тази последователност да бъде нарушена. Срокът по чл. 234, ал.1 от НПК е инструктивен и законът не свързва изтичането му с други последици, извън посочената и коментирана по-горе (в този смисъл и решение № 277/19. 06. 2008 година по н.д. № 228/2008 година, второ н.о. на ВКС).
7. Ключово място