Р Е Ш Е Н И Е
№ 125
София, 22.07. 2009г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на десети февруари две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при участието на секретаря Б.Лазарова, изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр.д. № 34 по описа за 2008г. и въз основа на данните по делото и закона приема следното:
Производството е по чл.218и ал.1 във вр. с чл.218а ал.1 б. „а” от ГПК /отм./ във вр. с пар.2 ал.3 от ПЗР на ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат И като процесуален представител на И. П. И. и Г. А. И., и двамата от София, срещу въззивното решение Софийския градски съд, постановено на 29.VІ.2007г. по гр.д. № 2689/2004г. В касационната жалба са изложени съображения за допуснати необоснованост и незаконосъобразност – касационни основания по чл.218б ал.1 б. „в” от ГПК /отм./. Твърди се неправилност на извода на въззивния съд за нищожност на продажбата на 2/3 ид.части от процесния апартамент от държавата на касаторите поради липса на нотариална заверка на подписите на съсобствениците в писмените им декларации. До нищожност на сделката води само съществено нарушение, опорочаващо волята на страните по нея, а такова нарушение не е твърдяното. Поддържа се неправилност и на извода, че полученото от ищците обезщетение за 1/3 част от процесния имот не представлява препятстващо реституцията обстоятелство. Не е взето предвид и че по решение на ЕСПЧ по делото „Великови срещу България” е прието, че следва да се търси разумно пропорционално съотношение между използваните средства и набелязаната цел, а в разглеждания случай този основен принцип за справедлив баланс между нуждите на общия интерес на общността и изискванията за защита на основните индивидуални права е нарушен. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск. Претендират се и разноски.
Ответниците по касационната жалба Б. В. Г. и Б. М. М. от София са заели становище за нейната неоснователност. Претендират разноски.
С. о. – район С. и М. на р. р. и благоустройството не са заявили становище пред настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, намира, че касационната жалба е допустима, а разгледана по същество – и основателна, съображенията за което са следните:
С атакуваното решение Софийският градски съд при новото разглеждане на делото след връщането му от ВКС на РБ е оставил в сила решението на Софийския РС от 31.VІІ.2001г. по гр.д. № 244/1993г. в частта, с която е признато за установено на основание чл.7 от ЗВСОНИ по исковете на Б. Г. и Б. М. , че продажбата по договор от 02.VІІ.1974г. от К. РНС на И. и Г. И. на 1/3 ид.част от жилище, находящо се в София, ул.”С” № 74, ет.3, състоящо се от три стаи, кухня и сервизни помещения и мазе № 1, застроено на 100.56 кв.м, заедно с 21.17% ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, цялото с площ 253 кв.м, съставляващо п-л VІ кв.74 м.”Б”, е нищожна поради допуснато нарушение на закона и поради това собствеността върху тази 1/3 част е възстановена на ищците Г.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че Г. и М. са наследници на М. С. Г. , от която по реда на ЗОЕГПНС е отчуждена 1/3 ид.част от сградата, в която се намира процесният имот, и от дворното място. С договор от 02.VІІ.1974г. ИК на СГНС продал на ответниците И/3 ид.части от жилище на третия етаж от сградата, ведно с 21.17% ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж. С декларация от 09.V.1974г. Пенка Н. З. , С. К. З. и Д. К. З. като съсобственици на 1/3 ид.част от това жилище дали съгласие за продажбата на останалите 2/3 ид.части на живеещите в жилището ответници.
Като неоснователни са оценени твърденията на ищците за нищожност на договора за продажба поради нищожност на настанителните заповеди, нищожност на решението от 29.V.1974г., поради липса на съгласие на сънаемателя Я. Н. и на останалите наематели в сградата, поради неутвърден статут на сградата и поради използване на служебно и партийно положение. Като непрепятстващо реституцията е оценено обстоятелството, че искането на ищците за обезщетяването им с жилищни компенсаторни записи е уважено.
Като основателно, обаче, е оценено твърдението за нищожност на договора за продажба, тъй като декларациите на съсобствениците за продажба на процесния имот не са нотариално заверени съобразно изискването на чл.45 вр. с чл.44 от ПДИ /отм., ДВ бр.79/1975г./, довело до опорочаване на съгласието.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, като прецени релевираните в касационната жалба оплаквания във връзка с данните по делото, намира, че атакуваното решение е неправилно.
Д. посочената разпоредба от ПДИ /отм./ предвижда извършване на продажбата при наличието на съгласие на съсобствениците, обективирано в декларация с нотариална заверка на подписите им, а съгласието в случая не е било удостоверено по този начин. Това нарушение, обаче, не може да обоснове нищожност на продажбата. То е допуснато по вина на администрацията, тъй като е част от подготвителната административна процедура по разрешаване на продажбата, за определяне начина за провеждането на която в закона не е предвидено правомощие на купувача, а и по делото не се твърди и не са представени доказателства ответниците фактически да са оказали някакво въздействие в тази насока. В тази връзка следва да бъде съобразено решението на ЕСПЧ от 15.ІІІ.2007г. по делото „Великови срещу България”, което е по приложението на чл.1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС, ратифициран от РБ със закон, публикуван в ДВ бр.. № 66/1992г., в сила от 07.ІХ.1992г. и представляващ част от вътрешното ни право по силата на чл.5 ал.4 от Конституцията на РБ. Според това решение когато една държава допуска със закон лишаване от право на собственост, а без съмнение разпоредбата на чл.7 от ЗВСОНИ има такъв характер, това трябва да е в обществен интерес и да е установен справедлив баланс между нуждите на този интерес и изискванията за защита на основните права на индивида. Изискването за справедлив баланс в случая следва да се определи от това дали купувачите са били добросъвестни при придобиване на собствеността и без възможност да влияят върху процедурата по сделката или не. Такава добросъвестност не би била налице при съществено нарушение на материалноправни разпоредби, но не и при допуснати дребни административни пропуски по вина на администрацията, както е в разглеждания случай. С оглед на това прилагането по настоящия спор на чл.7 от посочения закон би било в противоречие с чл.1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС.
Като е приел противното, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, което налага отмяна на решението и решаване на спора по същество с отхвърляне на предявения иск, който по изложените вече съображения е неоснователен. Не са налице предвидените в чл.7 от ЗВСОНИ предпоставки за възстановяване на ищците правото на собственост върху отчуждения по ЗОЕГПНС процесен имот, тъй като не се установява продажбата му на ответниците с договора от 1974г. да е нищожна поради противоречие с разпоредбата на чл.45 във вр. с чл.44 от ПДИ /отм./. С оглед този извод не следва да се разглеждат оплакванията на касаторите във връзка с уваженото искане на ищците за обезщетяването им с жилищни компенсаторни записи, което не е от значение за спора.
С оглед изходът на спора пред настоящата инстанция и на основание чл.64 ал.2 от ГПК /отм./ на касаторите следва да бъдат присъдени 353.50лв. направени по делото разноски. На основание чл.64 ал.1 от ГПК /отм./ на ответниците по касация не се следват разноски.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯВА решението на Софийския градски съд, ІІ ”А” отделение, от 29.VІ.2007г. по гр.д. № 2689/2004г. и ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Б. В. Г. и Б. М. М. , и двете от София, срещу И. П. И. и Г. А. И., и двамата от с.гр., искове за установяване, че извършената с договор от 02.VІІ.1974г. продажба от К. РНС на И. и Г. И. на 1/3 ид.част от жилище, находящо се в София, ул.”С” № 74, ет.3, състоящо се от три стаи, кухня и сервизни помещения, застроено на 100.56 кв.м, и мазе № 1, заедно с 21.17% ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, цялото с площ 253 кв.м, съставляващо п-л VІ кв.74 м.”Б”, е нищожна поради нарушение на чл.45 във вр. с чл.44 от ПДИ /отм./.
ОСЪЖДА Б. В. Г. и Б. М. МЛАДЕНОВА да заплатят на И. П. И. и Г. А. И. 353.50лв. разноски.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: