Р Е Ш Е Н И Е
№126
гр.София , 14 април 2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети март две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА
ЛАДА ПАУНОВА
при участието на секретаря Илияна Петкова
и прокурора от ВКП Руско Карагогов
след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 287/2014 г. и , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава Тридесет и трета от НПК.
Образувано е по искане за възобновяване на наказателно дело- внохд №3257/2013 г. по описа на Софийски градски съд, НО, нохд №10788/2011 год. на Софийски районен съд, НО, депозирано от осъдения И. Х. И., чрез защитника му адв.И. на основание чл.420 ал.2 от НПК във вр.с чл.422 ал.1 т.5 във вр.с чл.348 ал.1 т.2 от НПК.
В искането се твърди ,че както на досъдебното производство,така и в неговата съдебна фаза са допуснати особено съществени процесуални нарушения, довели до нарушаване правото на защита на осъденото лице. Акцентира се на това ,че на досъдебното производство процесуално следствените действия са извършени само в присъствие на защитник,но не и на обвиняемия И., като по този начин е нарушено правото му да участва лично във всички стадии на наказателното производство. Посочва се, че в обвинителния акт не е индивидуализиран предмета на престъплението-лекия автомобил, като липсват данни за номера на рамата му, на двигателя и регистрационната табела; че не е установено чия собственост е превозното средство, поради което не е разпитан и неговия собственик. Твърди се, че не са събрани данни дали собственика на лекия автомобил е предоставил ползването му на друго лице или не; дали е имало уговорка за сключването на писмен договор между подсъдимия и св.Ф.И. и какъв е бил срока за това. Заявява се, че предявения гражданския иск е процесуално недопустим; че показанията на свидетелите от досъдебното производство са написани саморъчно от едно и също лице; че обясненията на Ф. Б. са без подпис и дата; че необосновано не се кредитират показанията на св.Х. К.. В заключение се иска на основание чл.422 ал.1 т.5 от НПК да бъде възобновено наказателното производство и да бъдат отменени постановените съдебни актове на първата и въззивна инстанция.
В представените допълнителни доводи към искането за възобновяване, вече се поддържат всички основания по чл.348 ал.1 т.т.1-3 от НПК.Извън преповторените съображения , в допълнение се посочва, че органите на досъдебното производство са събрали само обвинителни доказателства , като поисканите за разпит от защитата свидетели са били отказани; че съдът не е проверил достоверността на показанията на св.Х.К. ,чрез изискване на справка дали на инкриминираната по делото дата действително е пристигнал от Германия в България . На следващо място се оспорва субективната страна на деянието. Моли се да бъде отменена присъдата на СРС ,съответно въззивното решение на СГС и осъденият да бъде оправдан.
Пред настоящия съдебен състав, адв.И. – защитник на осъдения И. поддържа искането по изложените в него съображения. Уточнява, че всъщност искането за възобновяване е на две основания- по чл.423 ал.1 и по чл.422 ал.1 т.5 от НПК и моли да бъде уважено.
Представителят на ВКП счита искането на осъдения за неоснователно, тъй като не са налице основанията по чл.348 ал.1 т.1,2 и 3 от НПК.
В последната си дума осъденият И. заявява,че не е извършил престъплението и моли да бъде оправдан.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД след като прецени доводите , релевирани в искането на защитника на осъдения И. И., становището на страните, изразено в съдебното заседание и материалите по делото, намери за установено следното:
С присъда от 06.06.2012 г.,постановена по нохд №10788/2011 г., РС-София е признал подсъдимия И. Х. И. за виновен в това, че на 13.08.2010 г. в [населено място], , с цел да набави за себе си имотна облага възбудил заблуждение у Ф. Б. И. ,че ще му продаде л.а. марка „марка”,“модел“ и с това му е причинил имотна вреда в размер на 1300 лв., поради което и на основание чл.209 ал.1 от НК и чл.54 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода, което наказание да се изтърпи в затвор. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец Ф. И. обезщетение за имуществени вреди в размер на 1300 лв. В тежест на подсъдимия е било възложено и заплащането на държавна такса върху гражданския иск в размер на 52 лв.
С решение №1335 от 27.11.2013 г., постановено по внохд №3257/2013 г., Софийски градски съд,НО е потвърдил присъда от 06.06.2012 г. по нохд №10788/11 г. по описа на СРС.
ВКС намира ,че искането за възобновяване на наказателното производство на основание чл.422 ал.1 т.5 от НПК е процесуално допустимо, тъй като е направено в законния шестмесечен срок, от процесуално легитимиран субект и се отнася до съдебен акт, непроверен по касационен ред. Процесуално допустимо е и искането на основание чл.423 от НПК, направено в съдебното заседание пред ВКС, проведено на 13.03.2014 г., доколкото шестмесечният срок, в който то може да бъде сторено, е спазен.
Във връзка с направените оплаквания, на първо място следва да бъде разгледана претенцията на осъденото лице за нарушено право на защита , поради неучастието му на досъдебното производство. Всъщност такова обстоятелство не се установява. Действително първоначално е било изготвено постановление от 29.11.2010 г. за привличане на И. Х. И. в качеството на обвиняем, като видно от процесуалния документ, това следствено действие е извършено в негово отсъствие. Съгласно чл.206 от НПК, разследването може да се проведе в отсъствието на обвиняемия при условията на чл.269 ал.3 т.1 ,2 и 4 от НПК, когато това няма да попречи на разкриване на обективната истина. От приложените писмени документи е видно ,че към посочената дата, И. И. не е открит от органите на МВР и се е укрил, поради което основанията на чл.269 ал.3 от НПК са били налице.Спазена е била и разпоредбата на чл.94 ал.1 т. 8 от НПК ,като на И. е бил назначен служебен защитник. Независимо от горното, след установяването на обвиняемия, същият е бил отново привлечен в това качество с Постановление от 18.04.2011 г. , подписано лично от него.В проведения разпит непосредствено след това, И. изрично е заявил , „че не желае да се възползва от правото си на защитник на този етап”. При това положение, твърдението на процесуалния представител на осъдения ,че е било нарушено правото му на защитата на досъдебното производство, е лишено от основание. Следва да се отбележи ,че по-нататъшния ход на производството е протекъл с личното участието на привлеченото към наказателна отговорност лице и с участието на упълномощения му защитник адв.С., която е осъществявала защита на същия както пред първата ,така и пред въззивната инстанция. При това положение не може да се приеме ,че И. е бил задочно осъден, за да се претендира възобновяване на делото поради неучастието му в наказателното производство.
По-нататък в искането, поставило началото на настоящето производство се релевират касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 , 2 и 3 от НПК, които са и основания за възобновяване по чл.422 ал.1 т.5 от НПК.
Не се констатира основанието по чл.348 ал.1 т.2 от НПК.В тази насока следва да се отбележи, че касационната инстанция не намира за основателно оплакването за това ,че съдържанието на обвинителният акт не отговаря на изискванията на закона. Претендира се липса на индивидуализация на предмета на престъплението –лек автомобил. Прочитът на процесуалния документ не сочи на подобно нарушение, доколкото процесният лек автомобил ,макар и да не е индивидуализиран чрез държавния му контролен номер, е в достатъчна степан описан като марка и модел . Сред релевантните факти, подлежащи на доказване относно инкриминираното на И. И. престъпление „измама” не е обстоятелството, кой е собственик на автомобила и дали той е предоставил правото на ползване и разпореждане с него на друго лице. Според рамката на обвинението ,описана в обвинителния акт и възприета от съдилищата, на доказване са подлежали обстоятелствата, свързани с това дали към инкриминираната по делото дата процесният автомобил „марка” ,“модел“ е бил ползван от подсъдимия Исамил И. ,дали между него и св.И. е имало договорка подсъдимият да му продаде превозното средство , дали за това подсъдимият е получил сумата от 1300 лв., предадена му от свидетеля, както и дали е предоставил владението на автомобила на св.И. след получаването на паричната сума. Решаващите съдилища, извършвайки внимателен анализ на събрания по делото доказателствен обем ,обсъждайки го както по отделно , така и в неговата логическа връзка и съвкупност са изложили задълбочени и аргументирани съображения по фактите и правото. По реда и със средствата, предвидени в кодекса са били взети мерки за разкриване на обективната истина, като вътрешното убеждение на СГС не е изградено на базата на превратна интерпретация на доказателствата, подценяване или надценяване на едни за сметка на други или на оценка на доказателствата не според действителното им съдържание. Оспорваното от защитата авторство на деянието е доказано по несъмнен начин. Съдебният състав на въззивния съд е подходил внимателно при оценката на достоверността на показанията на свидетелите И., А. и Ч., очевидци на деянието, чиито показания е намерил за последователни и в кореспонденция помежду си. Действително в разпитите им се набелязват известни несъответствия, но същите не се отнасят до главните факти , подлежащи на доказване, а преди всичко до детайли от фактическата обстановка, което е напълно обяснимо с оглед изминалото време от момента на събитията до даване на показанията им, както и предвид индивидуалните възможности на всеки един от тях да възприема , запаметява и възпроизвежда факти от действителността. Показанията на св.И. се проверяват и от приобщения като писмено доказателство фиш №1209095 от 13.08.2010 г., издаден от МВР за това, че св.И. на инкриминираната по делото дата е управлявал МПС с превишена скорост по ГП І 4 км.110. Доводите на защитата, че са били събирани от съда само обвинителни доказателства,но не и оправдателни ,не могат да бъдат споделени. По искане на защитата е бил разпитан св.Х. К.. Оценката за достоверност на тези показания, направена от решаващите съдилища е правилна и касационната инстанция не намира грешки в тяхната логическа дейност. Не се възприема упрекът на защитата, че съдът е следвало да провери показанията на този свидетел като събере информация за това, дали въпросния ден той се е завърнал от Германия в България. Положителното установяване на този факт, не може да аргументира истинност на твърденията на свидетеля, че на инкриминираната дата, около 14-14.30 часа е потеглил заедно с подсъдимия към [населено място], [община] , поради две обстоятелства: на първо място- защото се опровергава от други гласни доказателствени средства и на второ място- пристигането в България от Германия по никакъв начин не е обвързано функционално с предприетото пътуване до въпросното село, а още по-малко съвместно с подсъдимия и за времето , посочено от свидетеля. Така че установяването на факта на пристигането на свидетеля К. в България в процесния ден, сам по себе си не може да внесе повече яснота по отношение на релевантните факти за производството. По-нататък , действително СРС е отказал да допусне в качеството на свидетел поисканото от защитата лице А. И.. Следва да се посочи ,че допускането на доказателства или отказът да се стори това, е в правомощията на решаващия орган, който следва да постанови мотивиран акт за своето решение.В случая е налице мотивирано определение на първостепенния съд ,който не е допуснал до разпит този свидетел ,тъй като обстоятелствата ,които е следвало да бъдат изяснени чрез неговите показания са ирелевантни, а именно, че процесният автомобил е бил в лошо състояние и е било невъзможно да струва 1300 лв. Тези съображения на СГС са правилни, предвид характера на инкриминираното на подсъдимия обвинение. Действително, видно от съдебния протокол от 26.10.2011 г. по нохд №10788/2011 г. защитата на подсъдимия е поискала разпит в качеството на свидетел и на лицето Севдалин Н., по което искане няма произнасяне от съдебния състав. Разпитът на този свидетел обаче, не е бил и необходим, доколкото за установяване на обстоятелствата ,за които той е поискан, е бил допуснат и разпитан св.Х. К..
На следващо място, саморъчните „обяснения” на Ф. И.,А. А. и С. Ч. нямат никаква доказателствена стойност по НПК,поради това ВКС не намира за необходимо да обсъжда от кого и с какъв почерк са написани. Що се отнася до протокола от 05.11.2010 г. за разпит на свидетеля Ф. И., същият е надлежно оформен и отговаря на изискванията на чл.129 от НПК, поради което се явява годно доказателствено средство.
По-нататък касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материално правните разпоредби на НК във връзка с ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимия И. за извършеното от него престъпление. Приетите фактически обстоятелства от въззивната инстанция, касателно дейността на подсъдимия правилно са били подведени под нормата на престъплението по чл. 209 ал.1 от НК.
Чрез съответните доказателствени способи са били установени всички елементи от обективната и субективна страна на посоченото престъпление.
За обективната съставомерност на деянието по чл.209 ал.1 от НК се изисква положителното установяване на действия по възбуждане или поддържане на заблуждение, чрез които деецът мотивира заблуденото лице да извърши акт на разпореждане ,както и осъществяване на разпоредителни действия от измаменото лице ,от които настъпва имотна вреда за него или за другиго . От субективна страна е необходимо пряк умисъл и специална цел- набавяне за дееца или за другиго имотна облага. При възприетите от решаващите съдилища фактически положения, се установяват действия на подсъдимия по осъществяване на изпълнителното деяние на престъплението „измама”. Невярната представа у св.И., че ще му бъде продаден лекия автомобил, създадена в резултат на постигнатата между него и подсъдимия договорка за продажба, е мотивирала пострадалия да предаде на И. И. уговорената като продажна цена парична сума от 1300 лв. С предаването на паричната сума от св.И. и неполучаването от негова страна на лекия автомобил, е настъпила имотна вреда за пострадалия, като същевременно с тази сума подсъдимият се е обогатил. Независимо ,че пострадалият е знаел ,че подсъдимият не е собственик на автомобила, това обстоятелство не променя изводите за наличието на измамливо поведение от страна на И. .И това е така, тъй като твърдението на подсъдимия, че отива да вземе големия талон на автомобила след като е получил паричната сума като цена за същия и поведението му в тази насока, по недвусмислен начин затвърждават представата у пострадалия ,че собствеността на автомобила ще бъде прехвърлена, доколкото свидетелството за регистрация на МПС е сред документите, необходими за осъществяването на такава сделка. От друга страна, самият пострадал в разпита си е заявил ,че срещу дадената парична сума е очаквал да получи автомобила, както и да бъде запознат със собственика му.
По отношение субективната страна на деянието решаващите съдилища са изложилаи подробни съображения, които се споделят.Подсъдимият много добре е знаел ,че не е собственик на автомобила, освен това тенденциозно е създал ситуация ,в която да получи паричната сума, без да предаде владението на автомобила на св.И., а същевременно да може безпрепятствено да се укрие. За субективната страна на деянието, принципно се съди по обективните действия на подсъдимия, които в случая сочат ,че користната цел е била налице още към момента на осъществяване на изпълнителното деяние.
На следващо място не може да бъде споделено виждането на защитника на осъдения за това ,че гражданският иск е процесуално недопустим. Същият е предявен своевременно от пострадалия срещу подсъдимия, за сумата по обвинителния акт-1300 лв. и макар и при приемането му за съвместно разглеждане да не е посочено изрично,че се търси обезщетение за вреди от имуществен характер, от начина ,по който е приет /за сумата 1300 лв., вреди от деянието ,предмет на обвинението/, може да се направи заключение ,че става дума за имуществени вреди. Освен това в диспозитива на присъдата изрично е отразено ,че подсъдимият се осъжда да заплати обезщетение за имуществени вреди. Отделно от това следва да се отбележи ,че изводите на съдилищата ,че са налице предпоставките на чл.45 от ЗЗД за репариране на вредите,които подсъдимият виновно е причинил на гражданския ищец, са верни и се споделят от настоящата инстанция.
Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия е неоснователно.
Нито в искането, нито в съдебното заседание пред ВКС са изложени аргументи в подкрепа основанието явна несправедливост. При това положение същото се явява чисто декларативно и лишава касационния съд от възможността да го обсъди в неговата конкретика.
Независимо от горното, доколкото настоящата инстанция е сезирана с оплакване, свързано с наказанието, наложено на подсъдимия ,както и предвид обстоятелството ,че режима на изтърпяването му произтича ех lege от разпоредбите на чл.59 и сл. от ЗИНЗС, се налага корекция на въззивното решение , в частта, с която се потвърждава определения от СРС „строг” режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода и вида затворническо заведение ,в което осъденият следва да бъде настанен. И това е така, тъй като деянията по двете предходни осъждания на И. И., за които му е било наложено наказание лишаване от свобода са в съвкупност, като същевременно изпитателния срок на условното осъждане по тях е изтекъл, поради което са налице основанията на чл.86 ал.1 т.1 от НК за реабилитация по право на осъдения. А след като същият е реабилитиран по право, то той се счита неосъждан, поради което първоначалният режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода по настоящето дело следва да бъде определен на основание чл.59 ал.1 във вр.с чл.61 т.3 от ЗИНЗС- „общ” режим, в затворническо общежитие от открит тип.
Единствено на това основание касационната инстанция счита ,че следва да възобнови наказателното производство, да отмени решението на СГС в частта, с която е потвърдена първоинстанционната присъда относно определения на И. И. първоначален режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода и вида затворническо заведение,в което той следва да бъде настанен и да определи първоначален „общ” режим на изтърпяване, в затворническо общежитие от „открит тип”.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ВЪЗОБНОВЯВА наказателното производство по внохд № 3257/2013 год. по описа на Софийски градски съд, НО, като ОТМЕНЯВА постановеното от него решение само в частта му относно първоначалния режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода ,наложено на осъдения И. Х. И. и вида затворническо заведение ,в което то следва да бъде изтърпяно, като ОПРЕДЕЛЯ „общ” режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, в затворническо общежитие от „открит тип”.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения И. Х. И. за възобновяване на останалите основания.
РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/