4
Р Е Ш Е Н И Е
№ 126
гр.София, 17.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на
десети май две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
при секретаря Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3883/ 2016 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 156/ 10.02.2017 г., постановено по настоящето дело, по жалба на Р. Т. С. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 789 от 31.05.2016 г. по гр.д.№ 626/ 2016 г. С него, по предявените от С. Т. П. и Ц. П. И. против жалбоподателката искове е признато за установено съществуването на вземане за 10 000 лв – дължима сума по договор за паричен заем, със законната лихва от 05.08.2015 г., която сума е част от сумата 14 000 лв, за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 778/ 2015 г. на Пловдивски районен съд.
Обжалването е допуснато по процесуалноправния въпрос кои са подлежащите на доказване факти и как се разпределя доказателствената тежест по иск за връщане на заета сума и направено възражение за изтекла погасителна давност.
Установената към настоящия момент по реда на чл.291 ГПК практика на Върховния касационен съд приема, че правилата за процеса на доказване, уреден в глава ХІV ГПК, поставят доказателствената тежест върху страните в производството (чл.154 ал.1 ГПК); те трябва да посочат и представят доказателства за правнорелевантните факти, на които основават своите искания или възражения (решение № 195/ 29.06.2016 г. по гр.д.№ 665/ 2016 г., ІV г.о.). Съществуването на договора за заем следва да се установи от страната, която търси изпълнение по него, като ищецът трябва да проведе главно доказване на фактите, изпълващи същественото съдържание на сделката (решение № 150/ 25.06.2012 г. по гр.д.№ 574/ 2011 г., IV г.о.). Тези принципни разрешения трябва да намерят приложение и при отговора на поставения в настоящето производство въпрос. Възражението за изтекла погасителна давност е защитно средство на ответника по предявения иск, което съдържа твърдение, че в съответния срок от изискуемостта на вземането кредиторът е бездействал. Претендираният длъжник не носи тежест да докаже постигнато съгласие за момента на изискуемост. Той отрича правото с довод, че вземането е трябвало да бъде удовлетворено не на датата, сочена от кредитора, а преди нея. Ищецът черпи благоприятни последици от факта на настъпилата изискуемост на задължението в рамките на давностния срок преди предявяване на иска (подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) и затова той трябва да докаже твърденията си, според които е постигнато съгласие кога тази изискуемост да настъпи. Неуспешното доказване на тези твърдения задължава съда да приложи неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест и да реши спора при фактическо установяване, че съгласие за датата на изискуемост няма.
В обжалваното въззивно решение съдът е дал противоположен отговор на поставения въпрос, тъй като е приел, че доказателствената тежест за уговорен падеж на задължението е за ответника, който възразява за изтекла давност. Пради това решението му е постановено в съществено нарушение на процесуалните правила – касационно основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК – и следва да бъде отменено. Не се налага извършването на други съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция (арг. чл.293 ал.3 ГПК). Не може да бъде уважено искането на ответниците по касация делото да бъде върнато на въззивния съд с оглед събиране на доказателства за падежа на задължението. Възможността за събиране и представяне на доказателства за факт, който не е новонастъпил, е преклудирана (чл.266 ал.1 ГПК), не е необходимо повтарянето на никое съдопроизводствено действие, поради което ново разглеждане на делото от въззивния съд би било безпредметно.
Установено е от фактическа страна и не се спори между страните, че през 2009 г. ответницата Р. Т. С. е получила от ищците С. Т. П. и Ц. П. И. сума в размер 10 000 лв, която се задължила да върне или на тях, или на дъщеря им И. Ц. Д.. В заявлението за издаване на заповед за изпълнение за тази сума, което е постъпило в съда на 05.08.2015 г., ищците са твърдяли, че сумата е трябвало да им бъде върната през 2010 г. Същото твърдение са изложили в исковата молба за установяване на вземането, подадена след като ответницата е депозирала възражение срещу заповедта за изпълнение. Разписката, с която ищците доказват договора за заем обаче, не съдържа никакви изявления на ответницата относно датата на връщане на заетата сума. Няма и признание на този факт – напротив, ответницата изрично е възразила в отговора срещу исковата молба, че претендираното вземане от 10 000 лв е погасено по давност. Ищците не са ангажирали никакви други доказателства за постигнато съгласие за дата на изпълнение на задължението. При липса на такива доказателства приложение намират неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест: благоприятният за ищците факт, че между страните по договора е постигнато съгласие относно датата на изпълнение на задължението, не е доказан и съдът е длъжен да реши спора при фактическо установяване, че такъв факт не се е осъществил. Приложение намира диспозитивната разпоредба на чл.69 ал.1 ЗЗД и вземането е изискуемо веднага, т.е от 2009 г., когато според съвпадащите твърдения на страните то е възникнало. Не се установява точната дата на възникване, но във всеки случай давността тече от 2009 г. /чл.114 ЗЗД/ и е изтекла през 2014 г. /чл.110 ЗЗД/. Заявлението, с което ищците са поискал издаване на заповед за изпълнение срещу ответницата за същото вземане, е подадено през 2015 г. – след изтичане на петгодишния давностен срок – поради което то е погасено по давност. Ответницата е направила своевременно (в отговора срещу исковата молба) правопогасяващо възражение за давност, което е основателно и поради това предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
Пред касационната инстанция процесуалният представител на ищците поддържа, че давността е прекъсната, тъй като във възражението си срещу издадената за сумата 10 000 лв заповед за изпълнение ответницата е признала задължението, но е поддържала, че то е погасено с плащане. Д. е неоснователен, тъй като признанието, направено след изтичане на погасителната давност, не прекъсва теченето й (решение № 65/ 03.06.2011 г. по т.д.№ 600/ 2010 г., I т.о.). Както заповедта за изпълнение, така и възражението срещу нея, са подадени след изтичане на давностния срок и изявления във възражението не биха могли да доведат до прекъсване на давността. Освен това, признанието е едностранно и безусловно изявление на длъжника, с което той недвусмислено потвърждава съществуването на задължението. Признанието по чл.116, б”а” ЗЗД не е признание за възникване на задължението, произхода или размера му, а за съществуване на задължението към момента на самото признание, при условие, че е извършено до изтичане на срока на погасителната давност (решение № 105/ 05.06.2014 г. по т.д.№ 1697/ 2013 г., І т.о.). Възражението за плащане на съществуващ дълг не е признание за съществуване на вземането към момента на изявлението на длъжника и не може да доведе до прекъсване на давността, дори да е направено преди изтичането й.
С оглед решението по спора следва да бъде разпределена между страните отговорността за разноските по делото. Въззивното решение е незаконосъобразно и в частта, в която е прието, че първоинстанционният съдебен акт е влязъл в сила относно присъдените разноски по заповедното производство. Съгласно т.12 от Тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/ 2013 г., ОСГТК, ВКС, разпределянето на отговорността за разноските в заповедното производство е в компетентност на исковия съд, който разглежда спора по чл.422 ГПК. Това означава, че докато не влезе в сила решението по установителния иск за вземането, въпросът за разноските по заповедното производство не е окончателно разрешен. Дължимите разноски ще бъдат определени с настоящето решение. Ищците са искали издаване на заповед за изпълнение за сумата 14 000 лв. С първоинстанционното решение им е признато вземане от 4 000 лв, като актът не е обжалван от ответницата и е влязъл в сила. Затова ищците имат право на 2/7 от разноските в първоинстанционното и заповедното производство, т.е. на 637 лв от общо 2 230 лв сторени разходи за тези фази. Право на разноски по въззивното и касационното производство има само ответницата, тъй като нейното, а не ищцовото, правно твърдение получава защита. Сторените в тези фази разноски от Р. С. са в размер 2 070 лв. В рекапитулация ищците следва да заплатят на ответницата 1 433 лв от всички сторени в производството разноски.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 789 от 31.05.2016 г. по гр.д.№ 626/ 2016 г., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от С. Т. П. и Ц. П. И. против Р. Т. С. искове за признаване за установено съществуването на вземане за 10 000 лв – дължима сума по договор за паричен заем от 2009 г., която е част от сумата 14 000 лв, за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 778/ 2015 г. на Пловдивски районен съд, със законната лихва върху сумата от 05.08.2015 г. до окончателното й изплащане и разноските по делото.
ОСЪЖДА С. Т. П., Е. [ЕГН] и Ц. П. И., Е. [ЕГН], двамата с адрес [населено място], [община], [улица], да заплатят на Р. Т. С., Е. [населено място], [община], [улица], 1 433 лв (хиляда четиристотин тридесет и три лева) разноски по делото за всички инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: