Р Е Ш Е Н И Е
№ 126
гр. София, 17 юни 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети май 2016г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
при секретаря Кр. ПАВЛОВА и в присъствието на прокурора от ВКП Н. ЛЮБЕНОВ като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 360/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по жалби на защитниците на подсъдимите Й. Л. Й., С. Т. К., К. И. Д. и Г. Й. Н. срещу въззивно решение № 2, постановено на 25.02.2016г. от Апелативния специализиран наказателен съд по ВНОХД № 160/2014г., с което е била частично изменена първоинстанционната присъда.
С първоинстанционната присъда, постановена от Специализирания наказателен съд на 09.05.2014г. по НОХД № 473/2013г., подс. К. Д. е бил признат за виновен в извършване на следните престъпления: по чл.321 ал.6 вр. чл.54 ал.1 от НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на четири години; по чл.354а ал.1 пр.4 вр. чл.20 ал. 4 вр. ал. 1 вр. чл.54 ал. 1 – шест години лишаване от свобода и глоба в размер на 20 000лв. /двадесет хиляди лева/; по чл.339 ал.2 вр. ал.1 вр. чл.54 ал.1 НК – пет години лишаване от свобода, като е признат за невинен в това престъплението да е извършено в съучастие с подс. И. Д. Д., поради което и на осн. чл.304 НПК е оправдан по повдигнатото обвинение във вр. чл.20 ал.2 НК. На осн. чл.23 ал.1 НК е определено едно общо наказание от шест години лишаване от свобода, към което, на осн. чл.23 ал.3 НК, е присъединено наказанието глоба в размер на 20 000 лв. На осн. чл.24 НК е увеличено определеното общо най-тежко наказание лишаване от свобода на подс. Д. с една година, като същото да се счита в размер на седем години лишаване от свобода. Определен е първоначален строг режим за изтърпяване на наложеното на подс. Д. общо увеличено наказание в затвор. На осн. чл.59 ал.1 НК, при изпълнение на определеното общо увеличено наказание, е приспаднато времето, през което подс. Д. е бил задържан по НОХД № 473/2013г. на Специализирания наказателен съд /СпНС/. С присъдата подс. К. Д. е признат за невиновен и оправдан по така повдигнатото му обвинение по чл.321 ал.3 пр.2 и пр.3, алт.10, вр. ал.1 НК.
С присъдата подс. И. Д. е била призната за невинна, поради което и на осн. чл.304 НПК е оправдана по повдигнатите й обвинения за престъпления: по чл.321 ал.3 пр.1 алт.2 и пр.3 алт.10 вр. ал.2 НК, както и по чл.339 ал.2 вр. ал.1 вр. чл.20 ал.2 НК.
С присъдата подс. Г. Н. е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.321 ал.3 пр.1 алт.2 и пр.3 алт.10 вр. ал.2 НК. Същият е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.354а ал.1 пр.4 вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 вр. чл.54 ал.1 НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на шест години и глоба в размер на 20 000 лв. /двадесет хиляди лева/ и за невинен в това да е извършил деянието в изпълнение на решение на организирана престъпна група, поради което и на осн. чл.304 НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение по ал.2 т.1 пр.2 на чл. 354а НПК. Определен е първоначален строг режим за изтърпяване на наложеното на подс. Н. наказание в затвор. На осн. чл.59 ал.1 НК при изпълнение на определеното наказание е приспаднато времето, през което подс. Н. е бил задържан по НОХД № 473/2013г. на СпНС.
С присъдата подс. С. К. е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.321 ал.3 пр.1 алт.2 и пр.3 алт.10 вр. ал.2 НК. Същият е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.339 ал.1 вр. чл.54 ал.1 НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на три години. Определен е първоначален строг режим за изтърпяване на наложеното на подс. К. наказание в затвор. На осн. чл.59 ал.1 НК при изпълнение на определеното наказание е приспаднато времето, през което подс. К. е бил задържан по НОХД № 473/2013г. на СпНС, както и времето, през което по отношение на него е била взета мярка за неотклонение „домашен арест“ по същото дело.
С присъдата подс. Й. Й. е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.321 ал.3 пр.1 алт.2 и пр.3 алт.10 вр. ал.2 НК. Същият е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.321 ал.6 вр. чл.54 ал.1 НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на три години. На осн. чл.66 ал.1 от НК изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода е било отложено за срок от пет години. На осн. чл.59 ал.1 НК при изпълнение на определеното наказание е приспаднато времето, през което подс. Й. е задържан по НОХД № 473/2013г. на СпНС.
С атакуваното въззивно решение присъдата е била изменена в следните нейни части: с отмяна на приложението на чл. 66 от НК и определяне на първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в размер на три години, наложено на подс. Й. Й.; в частта относно размера на присъдените разноски по делото, възложени на подсъдимите К. Д., Г. Н., С. К. и Й. Й.. В останалата й част присъдата е била потвърдена.
Жалбата на защитника на подс. Й. Й. съдържа твърдение за наличие на всички касационни основания. Допуснатите съществени процесуални нарушения се аргументират с твърдението, че въззивният съд е постановил решението си само въз основа на показанията на св. Е. А., дадени в хода на досъдебното производство, приобщени в хода на съдебното следствие по реда на чл.281 ал.4 НПК. Сочат се още неправилна оценка на свидетелските показания, недостатъци на обвинителния акт, който сочи за наличие на организирана престъпна група, като никъде в него не се споменава за престъпление по смисъла на чл.321 ал.6 НК, липса на доказателства за съставомерност на това престъпление. Като следствие от това се претендира, че материалният закон не е бил приложен правилно. По възражението за явна несправедливост на наказанието се посочва, че е налице превес на смекчаващите отговорността обстоятелства – чисто съдебно минало към момента на извършване на деянието, коректно процесуално поведение, положителни характеристични данни за личността на подс. Й., продължителност на наказателния процес. Иска се оправдаване на подсъдимия, връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наказанието с приложение на чл.55 и чл.66 от НК.
С касационната жалба, подадена от защитника на подс. С. К., се навеждат доводи за наличието на всички касационни основания. Твърди се, че по делото липсвали годни доказателства за осъществен състав на престъпление по чл.339 ал.1 НК от подзащитния му. По смисъла на касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК се съдържа и довод, че при постановяването на съдебните актове не са кредитирани показанията на св. А. Й. досежно авторството на деянието. Пак във връзка с авторството, според защитата, въззивният съд неправилно е интерпретирал показанията на поемните лица и обясненията на подзащитния му относно намирането на оръжието и ДНК следите от подс. К. върху него. Твърди се още, че въззивният съд още от разпоредителното заседание е отказал да допусне до разпит св. Б. А., както и че в противоречие на НПК втората инстанция е приела за годно претърсването и изземването в[жк]. Твърди се и наличие на касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК поради това, че въззивният съд не е отчел превес на смекчаващи отговорността обстоятелства /изброяването е същото като при подс. Й./, поради което наказанието следва да бъде определено при условията на чл.55 ал.1 НК. Претендира се оправдаване на подсъдимия, алтернативно – отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция или намаляване на наложеното наказание с приложение на чл.55 НК.
В жалбата на защитника на подс. Г. Н. се изтъкват доводи за наличие на всички касационни основания. С нея се иска оправдаване на подсъдимия, връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на размера на наказанията „лишаване от свобода“ и „глоба“. Касационната жалба съдържа и доводи за необоснованост на въззивното решение, които не биха могли да бъдат подведени под което и да е касационно основание. Излагат се съображения, че събраните по делото доказателства не дават основание за извод за вина от страна на подсъдимия. Твърди се избирателно позоваване на доказателствата, част от които – показанията на поемните лица, както и тези на свидетелите В. и Б., като последните според защитата се основават на информация от оперативни източници или на преразказ на използвани спрямо подсъдимите специални разузнавателни средства, а не на лично възприети такива. Не са обсъдени обясненията на подсъдимия, по отношение на които съдът е посочил единствено, че представляват защитна версия. Опорочено е извършеното претърсване и изземване, предопределило и процесуалната годност на протокола за претърсване и изземване. Сочи се и ограничаване правото на защита на подс. Н. поради отсъствие на единство между обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт. Според защитата, направеното изменение на обвинението в съдебно заседание от 27.02.2014г. не е допринесло за изправяне недостатъците на обвинителния акт. Нарушението на материалния закон се обосновава с липса на елементи от състава на инкриминираното престъпление – липса на специална цел, в случая – „държане с цел разпространение“. На последно място, в жалбата се твърди, че въпреки обремененото съдебно минало на подс. Н. определеното наказание било завишено.
Твърдения за наличие на всички касационни основания в условията на алтернативност се съдържат и в касационната жалба, подадена от защитника на подс. К. Д.. В обхвата на касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК се визира превратно обсъждане на доказателствата по делото, позоваване на данни, получени от незаконосъобразно експлоатирани специални разузнавателни средства, въпреки декларативното им изключване от доказателствения материал и заместване на липсващи факти и обстоятелства с предположения. В случай че не бъдат възприети доводите за допуснати съществени процесуални нарушения защитата счита, че е налице нарушение на материалния закон, както и явна несправедливост на наказанието – касационни основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.3 НПК. Защитата счита, че обвинението за престъпление по чл.321 ал.6 НК е обективно несъставомерно. За престъплението по чл.354а ал.1 пр.4 вр. чл.20 ал.4 НК се аргументира липса на общност на умисъла, а за това по чл.339 ал.2 НК – недоказаност на авторството на деянието. Явната несправедливост на наказанията се аргументира с наличието на многобройни смекчаващи обстоятелства, по-ниска степен на обществена опасност на конкретните деяния, съпоставени с други, и липса на отегчаващи обстоятелства, като в тази връзка се отбелязва че приетите за отегчаващи такива от двата съдебни състава се съдържат в съставите на престъпленията. Прави се искане за оправдаване на подс. Д. по повдигнатите му обвинения за престъпления по чл.354а ал.1 пр.4 вр. чл.20 ал.4, чл. 339 ал. 2 и чл.321 ал.6 от НК, алтернативно – за връщане на делото за повторно разглеждане от друг състав на АСпНС и като втора алтернатива – за определяне на наказание при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК.
Пред касационната инстанция защитниците на подсъдимите – адв. М. Т. за подс. К. Д., адв. Р. П. – за подс. Г. Н., по отношение на когото производството се води по реда на чл. 269 ал. 3 НПК, адв. Ю. С. – за подсъдимите С. К. и Й. Й., поддържат жалбите и изложените в тях искания. По отношение на личното явяване на подс. Г. Н. защитата му сочи, че не може с категоричност да се твърди невъзможността на този подсъдим да присъства в провежданите съдебни заседания на предходните съдебни инстанции, както и пред настоящата касационна инстанция. Предвид липсата на актуални данни в този смисъл защитата счита, че следва да се изиска справка, тъй като няма категорична информация дали подс. Г. Н. е задържан или има друга причина за неговото неявяване по независещи от него причини.
В лична защита подс. К. Д. поддържа становището на защитника си, не се признава за виновен по нито един от пунктовете на обвинителния акт, за които е бил признат за виновен от предходните съдебни инстанции.
В лична защита подс. С. К. поддържа изцяло становището на адвоката си, не се счита за виновен и няма нищо общо с деянията, описани в обвинителния акт.
В лична защита подс. Й. Й. поддържа заявеното в съдебното заседание пред касационната инстанция от неговия защитник.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите, като счита, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Намира за неоснователно заявеното от защитата на подс. Н., спрямо когото производството се води по реда на чл.269 ал. 3 НПК. Липсата на изготвени справки за този подсъдим не нарушава процесуалните му права, тъй като подсъдимият доброволно се е лишил от възможността да участва в производството и в тази връзка същият не следва да черпи процесуални права от своето неправомерно поведение.
В последната си дума подс. К. Д. моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде оправдан изцяло.
В последната си дума подс. С. К. заявява, че не е виновен и не е извършил никакво престъпление.
В последната си дума подс. Й. Й. посочва, че не е извършил престъпление.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:
Жалбите на защитниците на четиримата подсъдими са неоснователни.
На първо място, касационната инстанция намира за необходимо да отбележи, че голяма част от възраженията, релевирани в касационните жалби и пледоариите на жалбоподателите, по естеството си представляват такива за необоснованост на въззивния съдебен акт. Необосноваността не е касационно основание по см. на чл. 348 ал.1 от НПК и поради това не може да бъде предмет на проверка и произнасяне от касационния съд. Той не може да приема нови фактически положения, които да подменят установените от предходните инстанции, които са такива по фактите. В противен случай би се стигнало до недопустима от процесуалния закон подмяна на вътрешното убеждение на инстанциите по същество. На проверка в обсега на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК подлежи единствено юридическата правилност на формираното вътрешно убеждение, т.е. – външно проявената процесуална дейност, чрез която въззивният съд е изградил убеждението си по фактите, а вследствие на това – и по приложимото право. Когато съдът се е позовал на недопустими доказателствени източници, не е изпълнил задължението си да оцени годните за ползване такива самостоятелно и в съвкупност, когато не е проявил активност с оглед принципа на чл. 13 от НПК, то извършената от него процесуална дейност следва да се дефинира като такава, извършена в разрез с процесуалния закон и следователно претенцията за наличието на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК би се явила основателна.
Ето защо настоящият състав намира за нужно да се произнесе на първо място по твърдението за наличие на това касационно основание, доколкото само при констатация за неговата липса, съдът би могъл да премине към произнасяне за наличие на останалите основания по чл. 348 ал.1 от НПК.
Посочените в жалбите възражения относно допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения при анализа и оценката на доказателствата не намират обективна опора в материалите по делото. Прегледът на извършената от контролираната инстанция процесуална дейност по допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствения материал позволява да се заключи, че претендираните нарушения на процесуалните правила не са допуснати. Съдът е оценил според действителното им съдържание значителния по обем писмен и гласен доказателствен материал, събран от първоинстанционния съд и от самия него в хода на проведеното въззивно съдебно следствие /провеждайки разпит на свидетелите С. Н., Н. И., Р. Г., както и допълнителен разпит на свидетелите М. Б. и А. В./, стриктно съблюдавайки изискванията да разкрие значимата за настоящия процес фактология само чрез допустимите способи и средства от процесуалния закон, като в мотивите си е изложил подробни и ясни съображения, в които е посочено кои доказателства кредитира и кои факти приема за установени въз основа на тях.
Доколкото в четирите касационни жалби някои от аргументите за допуснати съществени процесуални нарушения са идентични, настоящият съд групира възраженията, за да им даде надлежен отговор.
На първо място, служебният защитник на подс. Г. Н. излага съображения за нарушено право на защита на този подсъдим, доколкото въззивното и касационното производство са се провели в негово отсъствие, без да се установи причината за неговото неявяване. Действително протоколираните съдебни действия по делото сочат на това, че от 09.05.2014 г. подс. Н. е преустановил явяването си пред съдилищата от различните съдебни инстанции. За посоченото съдебно заседание, което е било последното пред първоинстанционния съд, подсъдимият е бил редовно уведомен от предходното, не се е явил, не е посочил уважителни причини за неявяването си, а защитникът му е заявил, че няма контакт с него. При тези констатации, както и при наличие на обратен отрязък от призовка за подс. Н., удостоверяващ, че процедурата по чл. 254 ал. 4 от НПК е била изпълнена, правилно съставът на Специализирания наказателен съд е преценил, че са налице предпоставките на чл. 269 ал.3 т.3 от НПК и е приключил разглеждането на делото в отсъствие на този подсъдим. В хода на въззивното производство са положени всички възможни усилия за установяване на местонахождението на подс. Н., които сочат на проведено щателно издирване на същия с оглед гарантиране правото му на лично явяване пред съда. Въпреки това, той не е бил установен, което законосъобразно е било оценено от апелативната инстанция като даващо основание да се приложи хипотезата на чл. 269 ал.3 т.2 от НПК и делото да бъде разгледано в отсъствието му. Не са допуснати нарушения на процесуалните правила, гарантиращи правото на лично участие на подсъдимото лице в наказателния процес, доколкото са положени усилия от въззивния съд за откриването и призоваването на подс. Н.. При наличните данни, че той е бил наясно за водения срещу него процес, в който е взел участие почти в целия стадий на първоинстанционното производство, напълно основателно е да се приеме, че той съзнателно е избрал да се укрие от правосъдието, сам игнорирайки процесуалното си право на лично участие. Пред настоящата инстанция участието му не е задължително. Неявяването му е продължение на избраната от него линия на процесуално поведение, поради което не може да се приеме, че чрез разглеждането на делото в негово отсъствие той е лишен от възможността да се защитава сам. При осъзнатото и непредизвикано от уважителна причина неявяване пред съдебните инстанции е налице демонстрирано желание от страна на Н. да игнорира водения срещу него процес, дезинтересиране от същия и воля правото му на защита да бъде осъществено само от неговия защитник. В случай, че за него е налице каквато и да е уважителна причина, която да представлява пречка за личното му явяване и участието му в процеса, подс. Н. е имал възможността да уведоми за това съдилищата, тъй като е знаел за наличния и висящ спрямо него процес. Като не е сторил това, той по недвусмислен начин е демонстрирал неглижиране на настоящото производство. Поради това приложението на чл. 269 ал.3 т.3 /от първата инстанция/ и респективно т.2 /от въззивната/, довело до разглеждането на делото в негово отсъствие, не е нарушило правото на защита на този подсъдим.
На следващо място, в жалбите се прави възражение за годността на показанията на свидетелите М. Б., А. В. и Р. Г. като доказателствено средство. Същото почива на плоскостта, че тези свидетели са били служители на ГД „Борба с организираната престъпност” и като такива са прилагали различни оперативни способи по експлоатирането на специални разузнавателни средства, поради което не биха могли да свидетелстват за възприетото от тях в това им качество. ВКС не намира този довод за основателен, тъй като той не е съобразен с обстоятелствата по делото. С атакуваното въззивно решение апелативният специализиран съд е приел, че доказателствата, събрани посредством специални разузнавателни средства, са негодни в настоящия процес, тъй като разрешенията за тяхното използване са били дадени от некомпетентен орган /л. 44 от решението/. Този извод е верен, доколкото видно от съдържанието на папки 1-5 от класифицираните материали по делото, разрешенията по чл. 15 от ЗСРС за използване на СРС са дадени от оправомощен от председателя на СГС негов заместник. Това е станало в периода 16.01.2012 г – 30.03.2012 г., към който е действала разпоредбата на чл. 15 ал.1 от ЗСРС /ред., ДВ, бр. 13/2011 г./, съгласно която сред органите, компетентни да разрешават или отказват прилагането на СРС, е предвиден и председателят на специализирания наказателен съд или оправомощен от него заместник. Тази разпоредба корелира и с чл. 174 ал.3 от НПК /въведена нова алинея с изм., ДВ, бр.13/2011 г./, съгласно който по дела, подсъдни на СпНС, разрешения за прилагане на СРС се дават от неговия председател или изрично оправомощен от него заместник-председател. С оглед на това, че всички искания за прилагане на СРС са съдържали мотивация, че те се правят с цел разкриване на престъпление по чл. 321 вр. чл. 242 и чл. 354а от НК, е безспорно ясно, че „съответният” компетентен да даде разрешение за прилагането им председател, е този на Специализирания наказателен съд, предвид неговата компетентност съгласно чл. 411а ал.1 т.2 от НПК. След като разрешенията за прилагане на СРС не са били дадени от него или негов заместник, правилно съдилищата са приели, че резултатите от прилагането на СРС са негодни доказателства, поради което са ги изключили от доказателствената съвкупност. Не е спорно по делото, че свидетелите Б. и В. към 2012 г., когато са извършени първите оперативни действия и са прилагани СРС, са били служители в сектор „Международен наркотрафик” на отдел „Наркотици” на ГД „БОП”, а св. Г. – разузнавач към сектор „Международен наркотрафик” на ГД „БОП”. В това си качество те са извършвали както оперативна дейност, така и са прилагали СРС чрез оперативните способи „подслушване”, „наблюдение” и „проследяване”. Несъмнено, ако те бяха разпитани в наказателния процес, за да възпроизведат възприетото от тях в качеството на прилагащи оперативните способи, техните показания биха били негодно доказателствено средство, тъй като чрез техния разпит би се целяло постигането на резултат, за който всъщност са били прилагани СРС, резултатите от които поради посочените причини не могат да се използват като доказателства. В случая, обаче, както първоинстанционният, така и въззивният съд са положи максимални усилия да диференцират показанията на свидетелите в зависимост от това дали те свидетелстват за лично възприети от тях факти и обстоятелства, които са възприели извън качеството им на прилагащи оперативни способи като СРС, или в качеството им на прилагащи СРС. В наказателния процес след повторния разпит на св. Б. и св. В. и при проведения за първи път разпит на св. Г. в резултат на задълбочена аналитична дейност въззивният съд е направил строго разграничение в показанията на посочените свидетели, като аргументирано е използвал и кредитирал само тези, които възпроизвеждат възприятия извън прилагането на оперативните способи „подслушване”, „наблюдение” и „проследяване” /с.58 и с. 73 от решението/. Този подход е верен и правилен. От съдържанието на въззивния съдебен акт се установява, че контролираният съд е използвал само тези показания на свидетелите Б., В. и Г., в които те свидетелстват за лични възприятия за обстоятелства, които са наблюдавали в кафене „Р.”, в района на паметника Левски и в подлеза при Софийския университет. Тези възприятия не са част от оперативния способ „наблюдение”, осъществяван чрез прилагането на СРС, доколкото видно от съдържанието на петте папки, съдържащи изготвени ВДС за прилаганите СРС, в тях не се съдържа документиране на действия по наблюдение и проследяване, за което свидетелстват тримата служители на ГД „БОП”. Единственото документиране на оперативните способи „наблюдение и проследяване” е чрез ВДС „видеозапис”, съдържащо се в папка № 2 от класифицираните материали, съдържанието на който сочи, че той не е относим изобщо към показанията на тримата свидетели. Съгласно чл. 11 от ЗСРС при прилагането на оперативните способи се извършва документиране чрез фотографиране, видеозаписване, звукозапис и филмиране върху материални носители. По делото такова документиране във ВДС на резултати от наблюдение и проследяване, за каквото свидетелстват Б., В. и Г., не е налице. Поради това няма основание да не се приеме, че показанията, които е използвал въззивния съд, са годно доказателствено средство, чрез тях не се заобикаля констатираната порочност в прилагането на СРС, поради което правилно са използвани при формирането на вътрешното убеждение на съдебния състав. Показанията на тримата свидетели не са фаворизирани от въззивния съд, а са анализирани критично в съпоставка с останалите доказателствени източници. Не се констатира в кредитираната част от тях да е налице изразена заинтересованост поради качеството им на служители на ГД „БОП”. Напротив, самите свидетели са критични към себе си и професионалната си дейност, и доколкото показанията им кореспондират и с останалите кредитирани доказателствени източници, са били налице всички основания да бъдат използвани за изграждане на вътрешното убеждение от въззивния съд.
Няма основание да се отправи упрек към апелативния съд и за това, че въпреки приетата от него негодност на ВДС, придобити чрез прилагане на СРС, все пак е използвал същите при формиране на фактическите си изводи по делото. Относно твърдението на защитата, че липсват доказателства за това подс. К. да е закупил на подс. Н. дрехи с пари, дадени от подс. К. Д., съдът намира, че то не намира опора в доказателствата по делото. Видно от показанията на св. А. В. /л. 102 от том ІІ на ВНОХД № 160/2014 г./, самият подс. Г. Н. му е споделил, че е контактувал основно с подс. С. К., който му е закупил дрехи. Тези показания на св. В. не представляват възпроизвеждане на данни, получени чрез прилагането на СРС, а са непряко доказателствено средство, възпроизвеждащо производни доказателства в процеса. Тяхното използване не противоречи на закона, доколкото е допустимо предвид липсата на първично доказателство, изхождащо от самия подсъдим Н.. Липсват основания да се приеме, че производното доказателство е манипулирано, въведено от заинтересован и предубеден източник, доколкото св. В. е добросъвестен при излагане на показанията си, като в тях липсва стремеж към изопачаване на факти и обстоятелства. С възпроизвеждането на чутото от подс. Н. на практика не се доказва главния факт в настоящето производство, за да се счита, че по този начин св. В. се поставя в услуга на обвинението с цел неговото доказване. Въведените от него производни доказателства напълно кореспондират с неговите показания, както и с тези на св. Б., възпроизвеждащи преки доказателства, а именно, че лично са наблюдавали среща между подс. Д. и подс. К. на паметника Левски, на която последният получил плик, а впоследствие непосредствено след нея е проведена среща между подс. К. и подс. Н. в подлеза при Софийския университет. Същите аргументи са относими и към показанията на св. В. по отношение на споделеното му от подс. Н., че на срещата в кафене „Р.” е трябвало да предаде плика, намерен при обиска у него, срещу което е трябвало да получи пари, както и по отношение на показанията на св. Б., че И. Д. /съпруга на подс. К. Д./ й е споделила, че е изпратена от съпруга си на въпросната среща в кафенето. Тези производни доказателства, съчетани във взаимовръзка с преките доказателства, съдържащи се в протоколите за обиск както на подс. Н., в резултат на което у него е намерено инкриминираното наркотично вещество, така и на подс. Д., у която е намерена сумата от 900 лева, формират убедителна доказателствена основа за това, че е налице общност на умисъла на подсъдимите Н. и Д. за осъществяването на престъплението по чл. 354а ал.1 от НК.
Проверката на доказателствената съвкупност не констатира въззивният съд да е извършил невярна и изопачена интерпретация на доказателствата по отношение на резултатите от извършените обиски и претърсвания. По делото на досъдебното производство /т.1 л.8 и л.13/ са приложени протоколи за извършен на 09.04.2012 г. обиск на подс. Г. Н. и И. Д.. Съдържанието на същите и контролната проверка на достоверността им, извършена чрез разпита на поемните лица, присъствали при извършването на двата обиска – свидетелите Г. Р., В. Г., А. И. и Р. Х., не сочи на опорочаване на реда на извършването на тези способи за доказване. Съобразени са изцяло изискванията на чл. 164 от НПК, поемните лица са присъствали на обиските, подписали са съответните протоколи, които впоследствие са били одобрени от съдия. Няма основание да се счита, че св. Г. не е присъствал на цялостното извършване на обиска на подс. Н., доколкото в обратния смисъл са показанията на другото поемно лице – св. Р., както и на свидетелите Б. и В.. Не се констатира порок в оценъчната доказателствена дейност на въззивния съд и по отношение на протокола за извършеното претърсване и изземване на 09.04.2012 г. в дома на подс. К. Д. /л. 23 от том І/. Апелативният съд е извършил анализ както на показанията на двете поемни лица, присъствали на претърсването – свидетелите В. М. и С. К., както и на свидетелите Б. и В.. Основателни са аргументите /стр. 82 от решението/, че показанията на поемните лица са такива на заинтересовани от изхода на делото лица, които изразяват стремеж към внасяне на съмнение в законосъобразността на извършеното претърсване. Техните показания, в които те сочат, че не са имали възможност да наблюдават всички действия по претърсването и изземването, се опровергават от съдържанието на самия протокол за това действие, който те са подписали без всякакви възражения, както и от показанията на полицейските служители, наблюдавали извършването му, които не установяват да е било налице каквото и да е препятстване на поемните лица да наблюдават претърсването и да констатират резултатите от него. Не без значение е обстоятелството /надлежно констатирано и аргументирано анализирано от въззивния съд/, че и двете поемни лица са близки на семейството на подс. Д. – св. М. като детегледачка, получаваща възнаграждение от тях, а св. К. – като бивш съсед, с когото те са запазили близки отношения. От показанията на последния се установява, че той е поканен за поемно лице от съпругата на подс. Д., а не от полицейските органи или органите по разследването. Като такъв за него е очевидна причината да се стреми да омаловажи своето участие в претърсването в стремеж да бъде в помощ на семейството на подсъдимия. Затова мотивите на въззивната инстанция, в които на неговите показания и тези на св. М. от съдебната фаза не е дадена вяра, а е кредитиран самият протокол като доказателствено средство и показанията на свидетелите Б. и В. и на св. М. от досъдебното производство, са аргументирани и почиват на вярна и обективна интерпретация на доказателствените средства. При оценката на показанията на поемните лица съдът трябва да постъпва както при оценката на показанията на всеки друг свидетел в процеса, като изхожда от неговата надеждност и заинтересованост от изхода на делото. Същата следва да бъде преценявана не само с оглед на фактите, отразени в протокола за съответното процесуално-следствено действие, но и с оглед всички останали данни по делото. С тази задача въззивният съд се е справил процесуално издържано и няма основания възраженията на защитата да бъдат уважени. Сходни са аргументите и по отношение на протокола, удостоверяващ извършено претърсване и изземване в дома на подс. С. К. на 09.04.2012 г. Съдът е кредитирал показанията на едното поемно лице – св. Н. И., която възпроизвежда последователно действията на извършващите претърсването лица, като се е отнесъл критично към показанията на св. К. Я., който заявява, че не е видял нищо от претърсването. Същевременно последният не отрича, че такова действие по претърсване на жилището на неговите съседи, където живеел подс. К., е било извършено, като с подписа си в протокола, удостоверяващ извършването му, е приел съдържанието на този протокол, установяващ намирането на пистолет в гардероба. Предвид тези съображен