Р Е Ш Е Н И Е
№ 127
София, 05 юли 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесет и първи май, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
БОНКА ЯНКОВА
при секретаря Мира Недева и с участието на прокурора от ВКП Стелияна Атанасова изслуша докладваното от съдия Янкова н. д № 454/2019 г.
Производството е образувано по касационни жалби на подсъдимия С. С. и на частния обвинител Р. Ч., подадени лично от подсъдимия и чрез защитника му – адв.С.Б., а за частния обвинител, чрез упълномощения му повереник – адвокат С.П., против решение № 28 от 01.03.2019 г. на Варненски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 399/2018 г., с което е потвърдена присъда № 19 от 22.08.2018 г. по НОХД № 117/2018 г. на Окръжен съд – Шумен. С последната, подсъдимият е признат за виновен в това, че на неустановена дата в периода 13 – 15.08.2016 г. в [населено място] умишлено умъртвил Г. Д. Д., на 49 години от същия град, поради което и на основание чл.115 и чл.58а от НК му е наложено наказание в размер на 13 години и 4 месеца лишаване от свобода, при първоначален строг режим, като е признат за невиновен и оправдан по първоначалното обвинение по чл.116,ал.1,т.9 от НК. С присъдата, съдът уважил изцяло предявения граждански иск, като осъдил подсъдимия да заплати на гражданския ищец Р.Ч. сумата от 100 000 лв, представляващи обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди. Произнесъл се и по въпроса с веществените доказателства и разноските по делото. На основание чл.59,ал.1 от НК зачел времето, през което подсъдимият бил задържан по мярка за неотклонение.
В двете касационни жалби, първата изготвена лично от подсъдимия, а втората подадена чрез защитника му, се претендира наличието на касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 от НПК. В основата на развитите съображения е заявената им обща убеденост, че въззивната инстанция е пренебрегнала задължението си да постави на обективна преценка всички обстоятелства, относими за индивидуализацията на наказанието. Твърди се, че са подценени смекчаващите, за сметка на отегчаващите и се иска наложеното наказание да бъде намалено.
В касационната жалба на частния обвинител Р.Ч. се излагат съображения за неправилно преквалифициране на деянието по чл.115 от НК, изведени от предложения обстоен анализ на изготвената по делото съдебно – медицинска експертиза. Поддържа се становище, че събраните доказателства обуславят извод за допълнителна квалифицираност на деянието не само по посочената в обвинителния акт, но и по чл.116, ал.1,т.5,т.6,т.7 и т.8 от НК. Развити са съображения и за незаконосъобразност в действията на съдилищата, изразена от една страна в отказа на първия съд, споделен и от апелативната инстанция, да удовлетвори направени от частния обвинител доказателствени искания, с което и двете предходни инстанции пренебрегнали указанията, дадени в отменителното решение по ВНОХД № 432/2017 г. на АС Варна, а от друга в недопустимото, с оглед процедурата, при която се е развило производството пред първоинстанционния съд, преквалифициране на деянието. Отправените искания са в алтернативност: да се отмени атакуваното решение и се постанови нова присъда, с която подсъдимият бъде признат за виновен по повдигнатото му обвинение по чл.116,ал.1,т.9 от НК, като му се наложи максималното предвидено наказание или делото бъде върнато за ново разглеждане на прокурора за събиране на допълнителни доказателства и повдигане на обвинение по чл.116,ал.1,т.5,т.6,т.7 и т.8 от НК, както и да се уважат направените в разпоредителното заседание доказателствени искания по чл.248, ал.1,т.7 от НПК.
В срока по чл.351,ал.4 от НПК, от името на подсъдимия е депозирано от защитата му, писмено възражение с доводи за неоснователност на жалбата на частния обвинител.
В съдебно заседание подс.С. се явява лично. Явява се и упълномощеният му защитник – адвокат С. Б. от АК Шумен. Касационната жалба се поддържа изцяло с изложените в нея оплаквания и подкрепящи ги доводи. Поддържат се и съображенията, изложени във възражението срещу жалбата на частия обвинител.
В лична защита подс.С. изразява съжаление за стореното и поддържа позицията си, заявена в началото на процеса, за липса на предумисъл и че случилото се е битов инцидент. При упражненото право на последна дума моли за намаляване на наказанието.
Частният обвинител и граждански ищец Р. Ч., редовно призован не се явява. Не се явява и упълномощеният му повереник – адвокат С. П. от АК Шумен.
Представителят на Върховната касационна прокуратура счита касационната жалба на подсъдимия за неоснователна, а жалбата на частният обвинител и граждански ищец намира за напълно основателна. Изразява изцяло несъгласие с позицията на прокурора, който не е поддържал протеста пред въззивният съд и счита, че са налице и трите касационни основания. Излага подробни съображения и в заключение предлага въззивното решение да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав със задължитени указания по прилагането на материалния закон.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, намира следното:
Процесуалното развитие на делото и основанията, по които същото е поставяно на предходен въззивен контрол обуславят необходимостта да бъдат очертани, на първо място, пределите на дължимата и възможна касационна проверка по отношение на атакувания въззивен акт .
Въззивното производство по ВНОХД № 399/2018 г. по описа на Апелативен съд Варна е второ по ред, след като с решение постановено по ВНОХД № 432/2017 г. състав на Варненски апелативен съд отменил изцяло присъдата на Окръжен съд Шумен по НОХД № 247/2017 г. и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. С посочената присъда, подсъдимият е бил признат за виновен в това, че на неустановена дата в периода 13 – 15.08.2016 г. в [населено място] умишлено умъртвил Г. Д. Д., на 49 г. от същия град, поради което и на основание чл.115 и чл.58а от НК му е наложено наказание в размер на 13 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим, като е признат за невинен и оправдан по първоначалното обвинение за престъпление по чл.116,ал.1,т.9 от НК. Предявеният граждански иск от Р. Ч. – син на починалата, е уважен изцяло. Само по протест на прокурора, с искане за осъждане по първоначалното обвинение и по жалба на конституирания и като частен обвинител Р.Ч., с идентични на изложените в настоящата касационна жалба оплаквания, е образувано въззивното производство пред Варненски апелативен съд по ВНОХД № 432/2017 г. Срещу протеста и жалбата своевременно е подадено възражение от защитника на подсъдимия– адв.Б. ( вж л.54 – л.60 от въззивното дело ), в което се настоява същите да не бъдат уважавани, а присъдата като правилна и законосъобразна да бъде потвърдена. По съображения за неяснота на фактическото изложение в обвинителния акт, присъдата е отменена и делото е върнато за ново разглеждане от стадия на разпоредителното заседание. Вторият състав на ШОС достигнал до същите правни изводи, като с присъда постановена по НОХД № 117/2018 г. признал подсъдимия С. за виновен в това, че на неустановена дата в периода 13 – 15.08.2016 г. в [населено място] умишлено умъртвил Г. Д. Д., на 49 г. от същия град, поради което и на основание чл.115 и чл.58а от НК му наложил наказание в размер на 13 години и 4 месеца лишаване от свобода, при първоначален строг режим, като го признал за невинен по първоначалното обвинение за престъпление по чл.116,ал.1,т.9 от НК и в тази част го оправдал. Предявеният граждански иск бил уважен отново в пълния му размер. Позицията на страните към постановената първоинстанционна присъда останала непроменена, като въззивното производство по ВНОХД № 399/2018 г. на АС Варна било образувано отново по идентичен протест на прокурора и жалба на Р.Ч., подадена само в качеството му на частен обвинител. Срещу тяхната основателност подсъдимият, чрез упълномощеният си защитник отново възразил ( вж л.19 – л.23 от въззивното дело) и отправил искане присъдата по НОХД № 117/2018 г., включително и относно наложеното наказание от 13 години и 4 месеца лишаване от свобода ( вж.стр. 1-ва от възражението) да бъде потвърдена като правилна и законосъобразна. С въззивното решение, предмет на настоящата касационна проверка, постановено по ВНОХД № 399/2018 г. присъдата на Окръжен съд Шумен по НОХД № 117/2018 г. е потвърдена изцяло. Подробното изложение на процесуалната хронология е необходимо, защото няма как по друг начин да се онагледи недопустимостта на обективираното, в подадена за първи път пред ВКС жалба на подсъдимия, оплакване срещу справедливостта на наложеното му наказание. След като, сега атакуваното решение на въззивната инстанция е постановено изцяло в съответствие с поддържаната позиция за правилност на първоинстанционната присъда, неотклонно застъпвана пред всички съдебни инстанции, включително и относно размера на наложеното му наказание, то и отправеното за първи път пред ВКС искане за ревизия справедливостта на последното, се явава недопустимо и следва да бъде отклонено. Последователно и категорично е разбирането на ВКС за неприложимост на принципа на „прескачащото обжалване“ в същността, на който е основното положение, че правото на касационна жалба/касационен протест се поражда като резултат от преди това упражненото право на въззивно обжалване/ протестиране (вж. Р № 368 от 24.09.2013 г. по н.д. № 1141/2013 г. на ВКС, I н.о., О от 20.02.2009 г., по н.д. № 76/2009г на ВКС, I н.о., Р № 129 от 7.04.2015 г. по н.д.№ 153/2015 г. на ВКС, III н.о., Р № 18 от 16.02.2018 г. по н. д. № 1234/2017 г., на ВКС, I н. о.)
При така изложеното, предмет на настоящия касационен контрол е въззивното решение само по основанията, на които то е атакувано от частния обвинител Р.Ч..
Същите, преценени от словесното им изложение, очертават оплаквания и по трите касационни основания. Сочи се неправилно приложение на закона, допуснато с оправдаването на подсъдимия по квалификацията по чл.116,ал.1,т.9 от НК и с отказа на съда, да осъди подсъдимия и за престъпление по чл.116,ал.1,т.5,т.6,т.7 и т.8 от НК, което разкрива основанието по чл.348,ал.1,т.1 от НПК. Твърди се по нататък, че неправилно съдилищата не са уважили направени доказателствени искания от държавното обвинение и от частния обвинител, с което са игнорирали и дадените указания на първия въззивен състав и за незаконосъобразност при провеждане на производството по глава 27 от НПК, в което, както счита касаторът, съдът не може да преквалифицира деянието на подсъдимия. Така посочени, оплакванията очертават касационно основание по чл.348,ал.1,т.2 от НПК – допуснати съществени процесуални нарушения. Свързано с оплакването за нарушение на закона и с настояване осъждането на подсъдимия да е по чл.116 от НК е заявено оплакване и от занижено наказание, като се прави искане на подсъдимия да бъде наложено максималното предвидено по чл.116 от НК наказание, което разкрива касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 от НПК.
ВКС намира касационната жалба за неоснователна.
ОТНОСНО НЕПРАВИЛНОТО ПРИЛОЖЕНИЕ НА МАТЕРИАЛНИЯ ЗАКОН
Оправдаването на подсъдимия по квалифицирания състав по чл.116,ал.1,т.9 от НК – убийството да е „предумишлено“ е основното оплакване, с което държавното и частното обвинение са атакували първоинстанционната присъда. Развитите доводи са внимателно обсъдени и са получили надлежен отговор (стр.15 – стр.16 от въззивното решение). Съображенията на апелативният съд са основани на обективна оценка на обвързващите фактически данни, така както са изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и са юридически издържани. Съответни са на правната теория- уч. Наказателно право на НРБ, изд.1956, Особена част – т.I, проф И.Н.(стр.343- стр.344) и на постановената във връзка с прилагането на чл.116,ал.1,т.9 от НК съдебна практика – ППВС № 2 от 16.XII.1957 г. изм. и доп. с Тълк.Постановление № 7 от 6.VII.1987 г., т.18, Р № 124 от 5.07.2017 г. по н. д. № 321/2017 г.,на ВКС, I н. о., Р № 59 от 4.04.2018 г. по н. д. № 218/2018 г.,на ВКС, III н. о., Р № 185 от 7.02.2019 г. по н. д. № 956/2018 г.,на ВКС, III н. о. В описанието на инкриминираното по обвинителния акт поведение на подсъдимия липсва посочване на каквато и да е фактическа дейност, която да позволи обосноваване на изискуемото обмисляне на престъплението и предприемането на предварителна подготовка в тази насока. Напротив. Описаните действия, макар и свързани с последващото разпореждане с трупа на убитата, както правилно е констатирал и въззивният съд, разкриват хаотичност и обосновават извод за отсъствие на подготвящи намисленото престъпление действия. В аспекта на съставомерните по чл.116,ал.1,т.9 от НК признаци, описаното в обвинителния акт обаждане по телефона до св.Р. (дъщеря на подсъдимия и жертвата – бел.ВКС), съдържащо дадена от подсъдимия информация за здравословното състояиие на нейната майка, последвано от обаждане, направено от самата пострадала Д., която пояснила на дъщеря си, че е добре и че „само и станало лошо“(стр.4 от обвинителния акт) не изпълва онази яснота и категоричност, които законът изисква за да се приеме, че обвинението за извършено предумишлено убийство съдържа дължимата фактическа формулировка. За това, че посочената непрецизност в обвинителния акт не е основание за връщане на делото в предходна фаза и че в процедурата по глава 27 от НПК съдът не е лишен от възможността да извърши правна преценка на фактическите положения, посочени в обвинителния акт ВКС ще вземе отношение по-долу. Изложените от представителя на ВКП в пледоарията по същество правни характеристики на престъплението по чл.116,ал.1,т.9 от НК са споделими в теоретичен план, но не са относими към конкретния казус, в който изтъкнатият проблем е в липсващото надлежно описание на фактическо поведение на подсъдимия, позволяващо правната му оценка, че убийството е извършено предумишлено. Направеният в заседанието пред ВКС доказателствен разбор не може да замести изискуемото, но отсъстващо в обвинителния акт, фактическо формулиране на формирания предумисъл. Ето защо, като неоснователно се преценява оплакването, развито в касационната жалба на частния обвинител за наличие на касационно основание по чл.348,ал.1,т.1 от НПК осъществено чрез неосъждане на подсъдимия за квалифицирано по чл.116,ал.1,т.9 от НК престъпление – за убийство, извършено предумишлено.
Не е допуснато нарушение по смисъла на чл.348,ал.1,т.1 от НПК и чрез претендираното в касационната жалба неосъждане на подсъдимия С. по чл.116,ал.1,т.5,т.6,т.7 и т.8 от НК. Макар в лаконичен вид, на развити във въззивната жалба идентични доводи е даден отговор във въззивното решение (вж.стр.17 от същото). Съображенията са верни и почиват на точен прочит на регламентираните в чл.127 от Конституцията на РБ и в чл.46,ал.1 от НПК правомощия на държавното обвинение и на чл.78 от НПК, определящ параметрите на функционалната компетентност на частния обвинител като процесуален субект. При очертаните в обстоятелствената част на обвинителния акт фактически рамки и дадената им от прокурора правна квалификация, само по чл.116,ал.1 т 9 от НК, безспорно е, че развитието на делото е ограничено единствено в посочените правни параметри. В този смисъл претендираните квалифициращи обстоятелства – по чл.116,ал.1,т.5,т. 6, т.7 и т. 8 от НК, независимо дали се извличат, както се твърди от наличните доказателства или за установяването им е необходимо допълнително разследване, са извън предмета на делото. Иначе казано, при внесен обвинителен акт за престъпление по чл.116,ал.1,т.9 от НК, търсения от частния обвинител резултат – осъждане и по другите квалифициращи признаци не е възможно да бъде постигнато, тъй като е извън правомощието не само на ВКС, но и на който и да е друг съд ( вж. Р № 557 от 9.01.2012 г. по н. д. № 2608/2011 г., на ВКС, I н. о., Р № 353 от 2.10.2012 г. по н. д. № 1208/2012 г.,на ВКС, III н. о., Р № 417 от 11.12.2015 г. по н. д. № 905/2015 г., на ВКС, III н. о., Р № 397 от 6. 10.2011 г. по н. д. № 1912/2011 г., на ВКС, I н. о.)
ОТНОСНО ДОПУСНАТИ СЪЩЕСТВЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ПРАВИЛА
1. Първото нарушение от този вид е обосновано с доводи за ограничаване правата на частния обвинител, осъществено чрез пълно игнориране на направени от същия доказателствени искания – по реда на чл.248,ал.1,т.7 от НПК и след това пред въззивния съд, с което се твърди, че е компрометиран принципа по чл.13 от НПК. По доводите на касатора, апелативната инстанция е взела отношение, като изложените съображения, независимо, че са дадени в общ отговор на идентичните оплаквания, посочени и във въззивния протест, са ясни и юридически верни(вж. стр.14 от въззивното решение). Принципно, направени в разпоредителното заседание доказателствени искания съгласно законовата регламентация ( чл.249,ал.4 от НПК) не съставляват основание за връщане на делото в предходна фаза, което е утвърдено и в нормата на чл. 248,ал.4 от НПК, очертаваща предметния обхват на разискваните в разпоредителното заседание въпроси. Когато, както е в конкретния случай, подсъдимият се е възползвал от законово предоставената му възможност да поиска разглеждане на делото по особените правила на глава 27 от НПК, съдът не само е длъжен да вземе отношение по направеното искане в разпоредителното заседание, но и в случай, че установи положителни предпоставки за разглеждане на делото по този ред да пристъпи незабавно към неговото провеждане (чл.252,ал.1 от НПК). За правилността на преценката на съда да проведе съкратено съдебно следствие ще стане въпрос по-долу, въпреки, че е в пряка връзка с отговора на въпроса дали отказа да се допусне поисканата тройна съдебно-медицинска експертиза е ограничила действително правата на частното обвинение, но същественото в случая е, че доказателствени искания, насочени към установяване на различни от изложените в обстоятелствената част факти не са противопоставими на правната възможност на подсъдимия, закрепена в чл.371,т 2 от НПК да поиска разглеждане на делото по глава 27 от НПК, с признание на фактите, така както са изложени в обвинителния акт, по който съдебното производство е било образувано. Отделно от посоченото, безспорно е, че прокурорът е имал пълната възможност да прецизира обвинението, чрез събиране на нужните му доказателства в досъдебната фазата, в която той е с ръководната роля и функции, на което въззивният съд правилно е акцентирал (стр.14 от въззивното решение) С оглед статута на частния обвинител, който е субсидиарен процесуален субект и макар да разполага с правото да поддържа обвинението, дори когато прокурора не го поддържа (чл.78,ал.2 от НПК), преследваната с поисканата допълнителна СМЕ последица – разширяване обема на обвинението, не е възможно да бъде постигната само по негова инициатива. За ограничаващите рамки на описаните в обвинителния акт и признати фактически положения, приложими както по отношение пределите на допустимата защита на подсъдимия, така и по отношение правомощията на другите процесуални субекти, в частност на прокурора и частния обвинител, вж по-подробно и Р № 353 от 2.10.2012 г. по н. д. № 1208/2012 г., на ВКС, III н. о.
В контекста на изложеното, макар и неудовлетворени, отправените от частния обвинител доказателствени искания не обосновават извод за допуснато съществено процесуално нарушение и не обуславят възможност за постигане на търсените от касатора последици – отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане.
2. В основата на второто процесуално нарушение, изведено като самостоятелно основание за твърдяната порочност в процесуалните действия на съдилищата е допуснатото незаконосъобразно, в нарушение на принципа по чл.13 от НПК, провеждане на производството по глава 27 от НПК, игнорирано от апелативния съд и неотстранено чрез упражняване на правомощията му по чл.334,т.1 от НПК. Посоченото оплакване лаконично е въведено с касационната жалба, но е много подробно аргументирано в пледоарията по същество от представителя на ВКП със съображения, които обаче няма как да бъдат споделени. Цитираното в подкрепа на ангажираната позиция съдебно решение на трето н.о. на ВКС, постановено по н.д.№ 956/2018 г. разкрива различен казус, но и прочитът му не обслужва тезата на прокурора, доколкото изобщо не е спорно, че съдът разполага с дискреционни правомощия при направено искане за провеждане на диференцирана процедура по глава 27 от НПК. Съществената разлика и основното от значание в настоящия казус е обстоятелството, че в обхвата на преценката по чл.372,ал.4 от НПК, която в конкретния случай съдът е дължал е единствено и само дали инкриминиращите факти, така както са посочени в обстоятелствената част на внесения обвинителен акт, са били в нужната степен доказателствено обезпечени. И само ако за тях, а те в случая се изчерпват с фактическото обосноваване на предложената в обвинителния акт правна квалификация по чл.116,ал.1,т.9 от НК, съдът не установи изискуемата доказателствена подкрепа или доказателствата са противоречиви, до степен компрометиращи обективната истина, само на това основание съдът може да откаже допускане на диференцираната процедура и да пристъпи към провеждане на съдебно производство по общите правила. Въвеждането на допълнително условие за отказ, каквото представлява заявената необходимост, макар и направена под предлог, че обслужва разкриването на обективната истина, да се осигури възможност на прокурора да разшири обема на обвинението (ползваща и частния обвинител) чрез събиране на поискани в разпоредително заседание и пред въззивният съд доказателства, е неприемливо. То е в разрез и с обвързващите съображения по т.1.1 и т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 6.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 1/2008 г., ОСНК
Неоснователно е и другото съображение, развито от представителя на ВКП в пледоарията по същество, с което заявената незаконосъобразност в преценката за допускане на поисканото съкратено съдебно следствие, се аргументира на плоскостта на недопустимото оправдаване по първоначалната квалификация по чл.116,ал.1,т.9 от НК, както се твърди, по недоказаност на обвинението. Доводът е неоснователен. Същият е бил поставен на вниманието и на въззивната инстанция чрез ангажирането му в подадения въззивен протест и с основание апелативният съд не го е възприел (стр.13 и стр.14 от въззивното решение). При избраният от прокурора начин за фактическо формулиране на инкриминиращото описание и след като същото е позволило на подсъдимият да разбере обвинението (неотклонно заявявано от него и от защитата му, вкл. и в подаваните възражения – бел.ВКС), развитите съображения, че с оправдаването на подсъдимия по първоначално внесената квалификация съдът е накърнил правата на страните поддържащи обвинението и че е следвало още при преценката на въпросите по чл.248 от НПК да върне делото на прокурора за прецизиране на обвинението, а не да оправдава подсъдимия, не могат да бъдат споделени. Освен, че е било предмет на въззивно произнасяне, което е извън обсега на настоящата касационна проверка – по ВНЧД № 145/2018 г., но и по същество непрецизността в словесното фактическо описание, когато не е в степен, ограничаваща подсъдимия да разбере обвинението, е извън предвидените в чл.249,ал.4 от НПК хипотези и следователно не притежава последиците, за които настоява прокурора.
Към изложените по-горе в решението съображения, свързани с неоснователността на претендираното нарушение на закона, може да се добави в процесуален аспект относно конкретното възражение само това, че прочитът на мотивите не налага извод, че подсъдимият е оправдан поради недоказаност. Действително първостепенният съд, постановил проверената с атакуваното въззивно решение присъда, е могъл да бъде по внимателен в изказа си, доколкото в производството по глава 27 от НПК изводите по правото следват от фактология, установена не след същински доказателствен анализ, а съобразно обстоятелствената част на обвинителния акт (чл.373,ал.3 от НПК) и в този смисъл аргументирането на фактически изводи с липсата на „доказателствени факти“ (вж стр.12 от мотивите към присъдата) не е съвсем прецизно. Прочитът им обаче не оставя съмнение, че решението за оправдаване не е резултат от доказателствен анализ, какъвто безспорно не е извършван и не би могъл в това производство, а е последица от обсъждането на фактите, така както са изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт.
Свързано с посоченото оплакване се релевира и друго, на което е придадено самостоятелно значение, изразено в неизпълнение на указанията на отменителното решение на първия апелативен състав постановено по ВНОХД № 432/2017 г., което също е неоснователно. Освен, че както и въззивният съд правилно е отбелязал (вж стр.2 от въззивното решение) първата инстанция всъщност ги е изпълнила, но и по същество, претендираните последици действително се пораждат от неизпълнение на указания, но дадени от касационна инстанция. Посоченото разбиране е съобразено с правомощието на ВКС по чл.124 от Конституцията на РБ да следи за точното и еднакво приложение на законите ( вж. и Р № 2 от 10.02.2005 г. по конст. д. № 9/2004 на КС), докато решенията на въззивния съд не се ползват със същата сила и неизпълнението им не ангажира заявените от касатора последици, при липса и на идентична (по чл.355 от НПК) правна норма, която да им ги придава.
3. Последният, трети аспект, в който се оспорва процесуалната правилност в действията на предходните инстанции е заявено нарушение на процесуалните правила, фокусирано върху мнението на частния обвинител за правомощията, с които разполага съда в диференцираната процедура по глава 27 от НПК. Доколкото извън материалноправния аспект на проблема, разискван по-горе се акцентира и върху процесуалните му последици, следва и по това оплакване, съдържащо характеристики на основание по чл.348,ал.1,т.2 от НПК да се вземе отношение. Становището за допуснато нарушение, осъществено чрез извършеното от съда отклонение от предложената в обвинителния акт правна квалификация е неправилно. То не отчита основни принципи в наказателното производство, задължаващи, но и оправомощаващи съда, да извърши цялостна преценка на предложените обвинителни факти и на формулираната в обвинителния акт правна квалификация, концентрирано в нормата на чл.301,ал.1,т.2 от НПК. Съгласно последната, при постановяване на присъдата, след като се занимае с въпроса по авторството и вината, съдът следва да обсъди и реши „съставлява ли деянието престъпление и каква е правната му квалификация“. Тази възможност и задължение на съда не са ограничени от процедурата, по която делото се е развило и следователно в производството по глава 27 от НПК, с извършеното преквалифициране на деянието, в рамките на обвинителните факти, съдът не е допуснал претендираното от частния обвинител съществено процесуално нарушение.
В заключение, по многопосочните аспекти на заявените съществени процесуални нарушения, може да се обобщи, че дейността на съдилищата е съобразена с правилата по НПК и съдържанието на въззивното решение, в което всички доводи и оплаквания са обсъдени и получили отговор, отговаря изцяло на изискванията на чл.339,ал.1 и 2 от НПК, поради което не е допуснато и изтъкнатото в пледоарията по същество от представителя на ВКП касационно основание – липса на мотиви.
ПО ДОВОДИТЕ ЗА ЯВНА НЕСПРАВЕДЛИВОСТ НА НАКАЗАНИЕТО
При правилно приета от съдилищата квалификация на деянието, по която подсъдимият е осъден – по чл.115 от НК наказанието, което му е наложено е в максималния предвиден в санкционната част размер от 20 години лишаване от свобода, определено след редуцирането му по чл.58а от НК в размер на 13 години и 4 месеца лишаване от свобода. Тоест, искането на частния обвинител за увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание е безпредметно, тъй като в рамките на възможната правна квалификация то на практика е изпълнено. Следва да се посочи, че в обхвата на правомощията на ВКС по чл.347,ал.2 от НПК служебно да следи за абсолютни процесуални нарушения, настоящият състав провери и не установи основание за служебна намеса. Увеличаването на наказанието при второто първоинстанционно разглеждане на делото от 18 на 20 години лишаване от свобода е било възможно и не е в нарушение на принципа reformatio in pejus, доколкото присъдата по НОХД №247/2017 г. на ШОС е отменена и делото върнато за ново разглеждане, както по протест на прокурора, така и по жалба на частния обвинител, съдържащи такова искане. Действително, относно размера на наказанието, в мотивите към присъдата, проверена с атакуваното пред ВКС въззивно решение окръжният съд не е бил достатъчно прецизен в словесния си изказ, но волята му да определи наказание в размер на 20 години, с редукцията по чл.58а от НК определено на 13 години и 4 месеца, не буди съмнение.
Предвид гореизложеното и като не намери основания за изменение или отмяна на въззивното решение Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, на основание чл. 354, ал.1,т.1 от НПК,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на подсъдимия С. Р. С. срещу въззивно решение № 28 от 01.03.2019 г., постановено по ВНОХД № 399/2018 г. по описа на Варненски апелативен съд и п р е к р а т я в а производството по н.д № 454/2019 година по описа на ВКС, І н. о., в тази му част.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 28 от 01.03.2019 г., постановено от АС Варна по ВНОХД № 399/2018 г.
Решението е окончателно .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.