Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 129
София, 19.03.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 13.02.2019 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 3065 /2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Г. И. и М. Р. И. срещу въззивно решение № 89 от 17.05.2018 г. по възз. гр. д. № 110 /2018 г. на Пловдивския апелативен съд, г.о., с което е отменено първоинстанционно решение в частта, с която се признава за установено по отношение община Пловдив, че Р. Г. И. и М. Р. И. са собственици на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност по смисъла на чл.79, ал.1 ЗС, считано от 1986 г. „до сега“ на недвижим имот: апартамент № …. /46, ет…., вх….., в [жилищен адрес] комплекс „В.“, в [населено място], със застроена площ 93.62 кв.м., подробно индивидуализиран в решението, и вместо него е постановено друго решение, с което искът е отхвърлен поради неговата неоснователност.
Въззивният съд е приел, че в останалата част – по установителния иск на Р. И. и М. И. срещу М. И. У. и Д. Г. У. за собственост на процесния апартамент първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Насрещната страна община Пловдив в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.
Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост на недвижим имот, за което не е налице изключението по чл.280,ал.3 ГПК (предишна чл.280,ал.2 ГПК преди изменението с ДВ бр. 86 от 2017 г.).
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното:
Ищцата Р. И. е наследник по закон (дъщеря) на Г. Д. У., (неин баща) починал на 04.02.2003 г. Със заповед от 1986 г. процесният апартамент е предоставен като обезщетение на М. У. (майка на ищцата) и (по нейно искане) на съпруга и Г. Д. У. за отчужден от М. У. със заповед от 1980 г. на основание чл.95 З. (отм.) имот, придобит по дарение от баща и И. Н. И. през 1970 г. – 1 /4 ид.ч. от дворно място с площ 2137 кв.м., парцел X. – …. .
С влязло в сила на 30.07.2002 г. решение по адм.д. № 230 /2000 г. на Пловд. ОС (л.31 и сл.) е отменен частично отказът на кмета на община Пловдив за отмяна на отчуждаването на имот № 376 по плана на [населено място] идентичен с имоти …. и …., по отношение на част с площ от 540 кв.м., и е отменено отчуждаването на тази част по отношение на М. И. У. и други.
За процесния апартамент 13 /46 … е съставен акт за общинска частна собственост на основание чл.2,ал.1,т.1 ЗОС вр. чл. 5 ЗВСВНОИ, в който като бивши собственици са посочени М. У. и Д. У..
С получено на 11.02.2005 г. писмо община Пловдив е поканила М. У. и Д. У. да предадат владението върху процесния апартамент.
По доводите във въззивната жалба въззивният съд е приел следното:
М. У. и съпругът и Г. У. са придобили собствеността върху процесния апартамент по силата на заповед по чл.95 З. (отм.) през 1986 г.и са се легитимирали като собственици със съставен констативен нотариален акт за собственост.
Въззивният съд е изложил мотиви за основателността на довода на община Пловдив, че М. У. е искала отмяна на отчуждаването на притежаваните от нея 1 /4 ид.ч. от имот пл.н. …. в лично качество и в това качество на лично основание е била страна в отчуждителното производство, в което е разгледано искане на собствено нейно основание за отмяна на отчуждаването : тази 1 /4 ид.ч. от имот е придобита от М. У. по дарение от баща и И. Н. И. през 1970 г.; имот пл.н. …. е част от притежавания от И. Н. И. имот пл.н. …. по плана от 1953 г. и с обща площ 9 334 кв.м., този имот (пл.н. …..) е бил отчуждаван на няколко пъти – през 1966 г. е отчуждена площ от 4 571 кв.м. по ЗПИНМ (отм.), през 1980 г. е отчуждена друга част, съответстваща на имот с пл.н. …. по З. (отм.), притежавана от М. У. (за тази част на нея и на съпруга и е предоставен в обезщетение процесният апартамент), останалата част, съответстваща на имот с пл.н. …., е била записана в разписния лист като имот на ТКЗС. По искането от 1998 г. на наследниците на И. Н. И. за отмяна на отчуждаването е разгледано и искане на М. У. на нейно собствено основание за отмяна на отчуждаването на отчуждените от нея 1 /4 ид.ч. от имота на нейния баща.
Въззивният съд е изложил мотиви за основателността на довода на община Пловдив, че не са били налице пречки след частичната отмяна на отчуждаването процесният апартамент да е станал общинска собственост на основание чл.5,ал.1 ЗВСВНОИ.
Въззивният съд е приел, че е налице конкуренция на придобивни способи – ищците се позовават на придобивна давност, а община Пловдив – на чл.5,ал.1 ЗВСВНОИ, която следва да се разреши като се даде предимство на осъществилия се първи във времето.
Придобивната давност е оригинерен придобивен способ и за настъпване на последиците му е необходимо да се осъществи фактическият състав, посочен в нормата на чл.79 ЗС, но е необходимо да се извърши и позоваване на последиците от давността, като въз основа на позоваването вещното право се придобива от момента на изтичане на законовия срок по чл.79 ЗС, а не от момента на позоваването (ТР № 4 /2012 г. на ОСГК на ВКС).
Фактическият състав на придобивния способ на община Пловдив е осъществен на 30.07.2002 г. с влизане в села на решението на съда за отмяна на отчуждаването на притежаваните от М. У. ид.ч., при което правото на собственост върху процесния апартамент, даден на У. като обезщетение срещу отчуждаването, е преминало в патримониума на общината, като липсват твърдения и данни към този момент ищците да са заявили волеизявление за настъпване в тяхна полза на последиците на давността пред орган, сезиран със защита на субективно право чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен иск за собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по чл.587 ГПК.
В периода след 30.07.2002 г. ищците не са могли да придобият по давност процесния апартамент, общинска частна собственост, позоваването за което е за първи път в исковата молба, по която е образувано делото, тъй като течението на давностния срок е спряно на 31.05.2006 г. с мораториума, установен с § 1 ЗР на ЗД на ЗС, удължен в последствие до 31.12.2022 г.
Поради изложеното предявените искове за признаване на право на собственост на ищците върху процесния апартамент на претендираното основание придобивна давност по отношение на община Пловдив са неоснователни.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са изведени следните правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с тълкувателни решения и решения на ВКС:
Въпрос: Може ли гражданският съд, разглеждащ спор за собственост с общината във връзка с приложението на чл.5,ал.1 ЗВСНОИ да игнорира решението по чл.4 от същия закон, като подложи на собствена преценка заявлението за отмяна на отчуждаването и направи собствени изводи за това от кои лица е подадено, в какво качество и за кои имоти се отнася? Следва ли да се счита, че по този начин съдът е извършил своеобразен косвен контрол на решението за отмяна на отчуждаването?
Въпросът не е обуславящ, тъй като видно от изложеното за мотивите му въззивният съд не е игнорирал, а е обсъдил решението за отмяна на отчуждаването и изводите на съда за това дали отчуждаването е отменено, по отношение на кого и за каква част, се основават на решението. А видно от представения по делото препис от влязлото в сила решение (л.31 и сл.), изводите на въззивния съд за отмяната на отчуждаването (на част от имот с пл.н. …., която е била отчуждена през 1980 г. от М. У.) съответстват на постановеното с решението (обосновани са).
Към това следва да се добави, че въпросът за това дали е отменено отчуждаването за процесния апартамент между ищцата Р. Г. И., М. И. У. (майка на ищцата) и Д. У. от една страна и община Пловдив от друга, е разрешен с влязло в сила решение № 117 /24.03.2010 г. по гр.д. № 4256 /2008 г. на ВКС, трето г.о., с което е оставено в сила въззивно решение № 2173 от 22.11.2006 г. по гр.д. № 2041 /2006 г. на Пловдивския ОС. С това решение е прието, че ищците са станали собственици на процесния апартамент по силата на заповед на органа по чл.95 З. (отм.) и с постановяване на решението за отмяна на отчуждаването по адм.д. № 230 /2000 г. на Пловдивски ОС, собствеността е преминала в патримониума на общината по силата на чл.5,ал.1 ЗВСВНОИ по З. и др.. Община Пловдив се позовава на това решение в отговора си на исковата молба (3 от отговора, л.99 по делото на Пл.ОС) и то е служебно известно на настоящия съдебен състав (то се намира на електронната страница на ВКС, до която всеки потребител на интернет има достъп).
Поради силата на пресъдено нещо на това решение ищцата Р. И. не може да предявява срещу ответника установителен иск, с който да отрича това придобивно основание на общината.
Ищецът М. И. не твърди да е отчужден собственик, нито наследник или правоприемник на такъв (в частност на И. Н. И. или на М. У.) (и не е такъв), неговият иск се основава на твърдения, че е владял имота заедно със съпругата си (ищцата Р. У.), която е низходяща на отчуждени собственици (дядо и И. Н. И. и майка и М. У.) и с това се изчерпва допустимото основание на неговия иск. Следователно ищецът М. И. няма правен интерес да отрича правата на общината, произтичащи от основанието по чл.5,ал.1 ЗВСНОИ. Поради това и неговият иск не може да се основава на твърдения, че отчуждаването не е отменено.
От изложеното следва, че придобивното основание на ищците се изчерпва с придобивна давност, съответно и обуславящите въпроси се свеждат до придобивната давност. А първият въпрос не е такъв.
Въпрос: Как следва да постъпи гражданският съд при решаване на спора за собственост в случаите, когато в акта за отмяна на отчуждаването по чл. ЗВСНОИ не са посочени изрично и достатъчно ясно обстоятелствата относно това кой е отчужденият имот, от кого, кога и на какво основание е бил отчужден, кой е подал искане за отмяна и в полза на кого се възстановява имотът с точно описание на възстановената част и до каква степен може да се подложи на тълкуване в тази насока въпросът за отмяна на отчуждаването?
Въпросът не е обуславящ, поради изложеното по първия въпрос.
Към това може да се добави и че въпросът не е обуславящ и поради това, че въззивният съд не е приел, че има такава неяснота, а обратното. Както беше посочено, приетото от въззивния съд съответства на съдържанието на влязлото в сила решение, с което е отменено отчуждаването.
Въпрос: Позоваването на придобивната давност елемент ли е от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС и от кой момент се счита, че е осъществено придобивното основание – от момента на позоваването на изтекла придобивна давност или от момента на изтичането на предвидения за това от закона срок?
Въпросът е свързан с довод за неправилното позоваване на ТР № 4 /2012 г.на ОСГК на ВКС и с твърдението, че предявяването на исковата молба има характер на такова позоваване.
Въпросът е обуславящ, апелативният съд се е позовал на приетото с тълкувателното решение и го е възпроизвел правилно, но доколкото е приел, че ищците не са придобили процесния апартамент до 30.07.2002 г., когато е осъществен придобивен способ в полза на ответника, защото до този момент не са се позовали на придобивна давност, може да се приеме, че апелативният съд е разрешил въпроса в противоречие с приетото в т.2 от посоченото тълкувателно решение № 4 /17.12.2012 г. по т.д. № 4 /2012 г. на ОСГК на ВКС.
С това е осъществено основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Жалбоподателите следва да заплатят на ВКС държавна такса в размер на 272 лева за разглеждане на касационната им жалба.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
По касационна жалба на Р. Г. И. и М. Р. И. допуска до касационно обжалване въззивно решение № 89 от 17.05.2018 г. по възз. гр. д. № 110 /2018 г. на Пловдивския апелативен съд, г.о.
Указва и дава възможност на касационните жалбоподатели Р. Г. И. и М. Р. И. в едноседмичен срок от съобщение да представят по делото доказателства, че са платили по сметка на Върховния касационен съд сумата 272 (двеста седемдесет и два) лева за разглеждане на касационната им жалба, като им указва, че при неизпълнение на това указание в определения срок касационната им жалба ще бъде върната, а производството по делото – прекратено.
След изтичане на определения срок делото да се докладва за насрочване или за прекратяване.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.