О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 13
[населено място] , 10.01.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1476/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „HUK-COBURG-Allgemeine Versicherung” AG [населено място] против решение №266/30.01.2018г. по гр.д.№317/16г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №3122/11.05.15г. по гр.д.№5189/13г. на Софийски градски съд,с което касаторът е осъден да заплати на Р. В. П. сумата 98 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ за неимуществени вреди от смъртта на В. Р. В. , починал при претърпяно на 20.05.11г. в Германия ПТП /при правна квалификация,дадена от въззивния съд – §115 ал.1 т.1 от Закона за застрахователните договори на Федерална република Германия/.
В касационната жалба се излагат оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания акт, поради постановяването му в несъответствие с германския материален закон и при неправилно позоваване на чл.16 от Регламент /ЕО/ №864/2007 на ЕП и Съвета от 11.07.2007г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения /Р. II/. Претендира се касиране на въззивното решение и отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски за всички инстанции.
Ответникът Р. В. П. в писмено становище по касационната жалба е оспорил наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване в атакуваната му част и е навел твърдения за неоснователност на изложените в жалбата доводи по същество.Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
С постановеното от Софийски апелативен съд решение е прието за установено настъпването на 20.05.2011г. на територията на Федерална република Германия – на национална магистрала 3010,в района на община Бьодинген пътно-транспортно произшествие,вследствие на което на В. Р. В. – син на ищеца , са причинени тежки телесни увреждания,от които същият е починал. Механизмът на ПТП и обстоятелствата около състоянието на водача на лекия автомобил,станал причина за инцидента /след употребен алкохол и наркотични вещества/, съдът е намерил за безспорни и доказани от назначените в производството пред първата инстанция експертизи. Излагайки съображения за неправилно приложено от първата инстанция обективно право /българското,вместо германското/ към деликтното правоотношение между третото увредено лице и застрахования по „Гражданска отговорност“ и към застрахователното такова между последния и германския застраховател, въззивният съд е приел,че това не рефлектира върху допустимостта на първоинстанционното решение,доколкото в него са разгледани фактите,а спорът следва да бъде разрешен от горната инстанция с прилагане на немското материално право.Подробно е обосновал приложимостта на последното, позовавайки се на разпоредбите на Регламент /ЕО/ №864/2007 на ЕП и Съвета от 11.07.2007г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения /Р. II/ и, съобразявайки практика на Съда на ЕС. Анализирал е съдържанието на изисканите по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави и при съдействието на двете страни норми на националното право на ФРГ,уреждащи процесните правоотношения към датата на увреждането,като е съобразил и тяхното тълкуване от Федералното министерство на правосъдието и защита на потребителите на ФРГ,заедно с приложената съдебна практика на немските съдилища. Приел е,че е сезиран с пряк иск по §115 ал.1 от Закона за застрахователния договор на ФРГ от увредено от деликт лице с местоживеене на територията на България срещу застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ , който е със седалище и адрес на управление на територията на Германия , за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди,причинени му от смъртта на неговия син,загинал при ПТП,настъпило на територията на ФРГ. Намерил е за осъществени предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователното дружество – застраховател на деликвента спрямо увредения ищец – наличие на действителен застрахователен договор,с който същият се е задължил да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на водача на автомобила за причинени от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди /§1 и §113 от ЗЗЗ/, наличие на предпоставките на §823 от Германския граждански законник,пораждащи отговорността на застрахования водач спрямо увредения ищец – виновно извършено противозаконно деяние от страна на прекия причинител на вредите – управление на МПС в нарушение на правилата на немския ЗДвП – в пияно състояние,в резултат на което е причинена смърт на лице; вредоносен резултат – причинени неимуществени вреди на ищеца – негативни психични изживявания във връзка със смъртта на единствения му син ; причинна връзка между деянието и резултата. Съобразил е в тази връзка постановената от наказателен съд в Германия наказателна присъда срещу водача на МПС,заключенията на експертизите,свидетелските показания и приетото по делото писмено доказателство – отговор на застрахователя, отправен до ищеца на искането му по реда на §3а от Закона за задължителното застраховане,в който дружеството е признало настъпването на вредата,възникналото в негова тежест задължение за заплащане на обезщетение и е направил предложение за неговия размер. В решението си съдът е отказал да сподели тезата на дружеството-ответник по иска,че в немското законодателство и съдебна практика липсва предвидена възможност за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди – болки и страдания от смърт на близък.За да се аргументира се е позовал на разпоредбите на §823, §249, §253 ал.1 и ал.2 от ГГЗ,според които за щета,която е неимуществена вреда,може да се изиска малко парично обезщетение и такова,според съдебната практика, се присъжда на близки на загинал в ПТП. Коментирал е съдебната практика на СЕС, приемаща,че близките на загинал в ПТП,които сами не са участвали в него се явяват непреки жертви на същото и когато правото на обезщетение на вреда е придобито на основание гражданската отговорност на застрахованото лице по силата на приложимото национално право,предвиденото в законодателството на ЕС покритие на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ трябва да се приложи към него, като не може с норма на националното застрахователно право да се изключват от покритието някои видове вреди или категории пострадали лица,при положение,че те могат да се позоват на гражданската отговорност на застрахования,за да получат обезщетение на това основание. При определянето на размера на обезщетението съдът е съобразил разпоредбата на §33 от преамбюла на Регламент /ЕО/ №864/2007 на ЕП и Съвета от 11.07.2007г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения /Р. II/,според който в тези случаи сезираният съд следва да вземе предвид всички относими обстоятелства, засягащи съответното пострадало лице,включително претърпените загуби и разходи. Позовал се е и на нормата на §16 от регламента, приемайки,че същата позволява да бъдат приложени повелителни норми на държавата на съда, независимо от приложимото към извъндоговорното задължение право и е приложил принципа за справедливо обезщетяване на вредите,предвиден в чл.52 от българския Закон за задълженията и договорите.Въз основа на събраните гласни доказателства е извел,съобразно критериите за справедливост, включително като е съобразил лимитите на застраховане , въведени със съответните германски закони и с Директива 2005/14/ЕО на ЕП и Съвета от 11.05.2005г., като справедливо в случая обезщетение в размер на 98 000 лв., което е присъдил , ведно със законната лихва,определена с начален момент датата,на която застрахователят е поканен да плати,съобразно относимите към момента на поставяне в забава германски разпоредби. Приел е за недоказано, с оглед разпоредбата на §254 ГГЗ, да е налице вина на пострадалото лице , релевантна към намаляването или изключването на отговорността на деликвента, респ. на застрахователя, доколкото по делото не са били ангажирани доказателства водачът и пострадалия да са употребили заедно алкохол или алкохолното опиянение на водача да е било видимо за пътника. В тази връзка е обсъдил заключението на медицинската експертиза,чиито изводи е намерил за противоречиви.
В приложеното към касационната му жалба изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е направил оплакване, че в решението си въззивната инстанция е приела за неприложима нормата на § 253 ГГЗ и съдебната практика по тълкуването й по съображения,че не съответствала на принципа на хармонизиране на националните законодателства на държавите членки във връзка със застраховката „Гражданска отговорност“. Във връзка с това като разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на СЕС – Решение по дело С-22/12 и по дело С-277/12 /основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК/ е формулирал въпроса: „Дали нормата на §253 от ГГЗ и съдебната практика по тълкуването й противоречат на общото задължение на държавите –членки за покриване на вреди,произтичащи от гражданската отговорност или същата определя обхвата на обезщетяването на определен вид неуимуществени вреди,следствие от ПТП,настъпили на територията на ФРГ,които се покриват от националното законодателство само при условие,че са безспорно доказани?“
Така поставеният въпрос не се явява обуславящ за крайния изход на делото,тъй като в обжалваното решение липсва разрешение в смисъла,сочен от касатора. В. съд е съобразил посочените от последния решения на СЕС, които е цитирал като съдебна практика и, макар да е посочил , че според възприетото в тях по преюдициални запитвания не може с норма на националното застрахователно право да се изключват от покритието някои видове вреди или категории пострадали лица,при положение,че те могат да се позоват на гражданската отговорност на застрахования,за да получат обезщетение на това основание, не е заключил,че нормата на §253 ГГЗ е такава,която изключва покритието на неимуществените вреди на близки на пострадал при ПТП от обхвата на застраховката „Гражданска отговорност“ . Напротив – съдът е направил констатация,че именно посочената разпоредба в нейната ал.2 предвижда възможност за обезщетяване и на неимуществени /освен имуществените/ вреди,а съдебната практика допуска такова да бъде присъждано и на близки на загиналия. Няма как и даденото от съда разрешение да отговори на така формулирания от касатора въпрос,доколкото нормата на §253 ГГЗ е коментирана от апелативния съд като такава от гражданско правен характер , а не като норма на националното застрахователно право. Въпросът не се покрива и с разрешенията по преюдициалните въпроси,дадени в цитираните от касатора решения на СЕС, поради което следва да се приеме липса както на обоснована общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК,така и на допълнителния критерий,сочен в хипотезата на т.2 на същия член и алинея.
В изложението касаторът се е позовал и на предпоставката за допускане на касационно обжалване, предвидена в чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.Очевидната неправилност на решението същият се домогва да обоснове с твърдения за невъзможност съда да се позове самостоятелно на чл.16 от Регламент /ЕО/ №864/2007 на ЕП и Съвета от 11.07.2007г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения /Р. II/, без да съобрази нормата на чл.26 от същия, както и с твърдения,че съдът формално бил приел за недоказани предпоставките на §254 ГГЗ за намаляване или изключване на отговорността за неимуществени вреди поради действия на пострадалото лице /съпричиняване/. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК /в отлика от основанията за неправилност по чл.281 т.3 ГПК/, решението следва да страда от такъв съществен негов порок,който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата,въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Наличието на тази предпоставка би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима – например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др.под. Във всички останали случаи на неправилност, обоснована с доводи за неточно тълкуване и прилагане на материалния закон, за нарушаване на процесуални правила при разрешаване на правния спор,необсъждане на доводи и доказателства и несъответствие с тях на крайните изводи, оплакването на касатора не може да бъде отчетено и споделено като предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.
С оглед така изяснения смисъл на предпоставката настоящият състав на ВКС не преценява обжалваното решение като очевидно неправилно. Нормата на чл.16 от регламента е действаща, липсва превратно тълкуване на текста й от въззивния съд – същият се е позовал на нея, доколкото тя позволява да бъде приложена повелителна норма на националното законодателство на съда /чл.52 ЗЗД/.Разпоредбата на чл.26 от същия регламент предвижда друга възможност на сезирания съд – да откаже да приложи разпоредба на приложимото право на държавата по местонастъпването на вредата,когато това е несъвместимо с обществения ред на държавата на сезирания съд. Тази разпоредба не съдържа ограничения за самостоятелното прилагане на чл.16,нито последната препраща към случаите на чл.26. Касаторът не сочи съответна материално-правна норма от приложимото германско законодателство, която да би могла да бъде съобразена вместо императива на чл.52 ЗЗД , която въззивният съд да е отказал да приложи на основание чл.26 от регламента.
Оплакването за произнасяне на апелативния съд с отричане на факта на съпричиняване при положение,че е доказано по делото,че пострадалото лице се е изложило на разпознаваем риск без уважителна причина, е оплакване за неправилност,което би могло да бъде преценявано единствено във фазата на допуснато касационно обжалване,но не и такова – от естество да обоснове произнасяне по допускане в хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.
Изложеното мотивира състава на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция и на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата в полза на процесуалния представител на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдено адвокатско възнаграждение,определено по реда на чл.38 ал.2 ЗА вр. чл.9 ал.3 вр. чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 3123 лв. /с включен ДДС/.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение на Търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №266/30.01.2018г. по гр.д.№317/16г. на Софийски апелативен съд в обжалваната му от „HUK-COBURG-Allgemeine Versicherung” AG [населено място] част.
ОСЪЖДА „HUK-COBURG-Allgemeine Versicherung” AG, Bahnhofsplatzq 96450 Coburg, Федерална република Германия да заплати на адв.Д. Й. от САК с адрес на практиката [населено място] ул.“Бистрица“№9 ет.2 офис 4 сумата 3123 лв. адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.