ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 13
гр. София, 09.01.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 21.09.2016 (двадесет и първи септември две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2433 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от П. на Р. Б. срещу решение № 301/08.03.2016 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, втори състав, постановено по гр. д. № 3344/2015 година касационна жалба с вх. № 9472/30.03.2016 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Варна е потвърдил първоинстанционното решение № 4164/26.10.2015 година на Районен съд Варна, гражданско отделение, 24-ти състав, постановено по гр. д. № 3476/2015 година в частта му, с която П. на Р. Б. е осъдена да заплати на К. И. Д. сумата от 8000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея в резултат на незаконното й привличане като обвиняем по досъдебно производство № 657/2006 година по описа на ОДМВР [населено място] за престъпление по чл. 321, ал. 1 от НК, приключило с прекратяване на наказателното производство поради това, че деянието не е престъпление, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата считано от 27.03.2012 година до окончателното изплащане, както и сумата от 690.00 лева разноски по делото.
Касационната жалба на П. на Р. Б. е насочена, срещу цитираната по горе част от решението на Окръжен съд Варна и в нея се излагат доводи за това, че същото, в обжалваната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на К. И. Д. обезщетение за неимуществени вреди да бъде намален като се съобрази обема на реално претърпените вреди с принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. на Р. Б. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответницата по тази касационната жалба К. И. Д. е подала отговор на същата с вх. № 14 548/19.05.2016 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна, в обжалваната му част, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част.
П. на Р. Б. е била уведомена за обжалваното решение на 16.03.2016 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 947230.03.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Касационната жалба на П. на Р. Б. е насочена само срещу определения от съда размер на обезщетението за претърпените от К. И. Д. неимуществени вреди. За да постанови обжалваното решение, в частта му за неимуществените вреди съставът на Окръжен съд Варна е приел, че наказателното производство е продължило дълъг период от време, а именно три години и три месеца. К. И. Д. е узнала за производството на 07.04.2008 година и от този момент живеела със страха, притесненията и неудобствата, че е преследвана наказателно, което състояние е продължило до влизането в сила на 25.07.2011 година на прекратяването на производството. Това бил периодът, в който Д. е търпяла най-интензивно негативните преживявания, които са довели до отключване на психиатрично заболяване „разстройство в адаптацията-генерализирана тревожност”, затруднения в общуването, както с членовете на семейството, така и с близкия й приятелски кръг, а също така и до негативни усещания за личността и семейството. Въззивният съд е приел, че продължилото сравнително дълъг период наказателно преследване се е отразило в негативен аспект на качеството на живот на К. И. Д.. Според съда най-тежки са били последиците за нейното психическо здрава, които се търпели и към сегашния момент. Предизвиканото психично разстройство в адаптацията е било с прогноза за лечение от най-малко две години. То изисквало както медикаментозно, така и психологическо лечение, като съгласно установеното възстановителния процес бил строго индивидуален. При проведено лечение наситеността на симптомите би била задължително овладяна, като една част може да се капсулират, а част от тях да отзвучат напълно. П. на Р. Б. не била установила, че забавянето на наказателното производство, е причинено от действия или бездействия на К. И. Д., които да са довели до провеждане на делото извън рамките на разумния срок. Прието е, като безспорно, че провеждането на наказателното производство е било усложнено, поради големия брой инкриминирани деяния и броят на обвиняемите, но независимо от това за периода от три години и три месеца органите на досъдебното производство не за извършили нито едно процесуално действие с участието на Д. или с участието на останалите обвиняеми. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че наказателното производство е надвишило предвидените в НПК срокове, което водело и до извод за нарушение на изискването за разследване в разумен срок по чл. 6 от ЕКПЧ. От своя страна К. И. Д. не била установила, че от допуснатото в полза на КОНПИ [населено място] обезпечение чрез налагането на възбрана върху недвижим имот, придобит в режим на съпружеска имуществена общност, е претърпяла вреди, които да се намират в причинна връзка с повдигнатото и поддържано от П. на Р. Б. незаконно обвинение. Въз основа на това въззивният съд е достигнал до крайния си извод, че при установения сравнително дълъг период на интензивни болки и страдания за К. И. Д., взетата по отношение на нея незаконна мярка за неотклонение „подписка”, приключването на наказателното производство извън разумните срокове, липсата на трайни значими последици след приключване на наказателния процес и сравнително добрата прогноза за психическото й заболяване, сумата от 8000.00 лева справедливо ще обезщети ответницата по касацията за претърпените от нея неимуществени вреди.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. на Р. Б. сочи, че съставът на Окръжен съд Варна се е произнесъл по правния въпрос за това как се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на съда да определи размера на това обезщетение, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година, а също така и с разрешението дадено в решение № 123/23.06.2013 година, постановено по гр. д. № 254/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 356/09.11.2014 година, постановено по гр. д. № 2946/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС и в решение № 324/16.10.2013 година, постановено по гр. д. № 1272/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. С тези твърдения П. на Р. Б. е основала искането си за допускане на касационно обжалване на оспорваното решение на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, 1 от ГПК.
Във връзка с посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на П. на Р. Б. касационна жалба трябва да се има предвид, че обжалваното решение е съобразено със задължителните указания дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2004 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2004 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, още повече че П. на Р. Б. не е посочила евентуално кои от претърпените от Д. вреди не са в такава връзка с повдигнатото и поддържано по отношение на него обвинение. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от Д. вреди, поради което не е налице твърдяното от П. на Р. Б. противоречие
Първият от поставените въпроси обаче, а именно този за това как се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на съда да определи размера на това обезщетение, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който е включен в предмета на спора и е обусловил изводите на въззивния съд в обжалваното решение, обосновава съществуването на основанието за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, с оглед на разминаването между него и посочената съдебна практика- ППВС № 4/1968 година, решение № 123/23.06.2013 година, постановено по гр. д. № 254/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 356/09.11.2014 година, постановено по гр. д. № 2946/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о..
Предвид на горното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 301/08.03.2016 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, втори състав, постановено по гр. д. № 3344/2015 година по подадената срещу него от П. на Р. Б. касационна жалба с вх. № 947230.03.2016 година и такова трябва да се допусне.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 301/08.03.2016 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, втори състав, постановено по гр. д. № 3344/2015 година по подадената от П. НА Р. Б. касационна жалба с вх. № 947230.03.2016 година.
ДЕЛОТО да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.