5
РЕШЕНИЕ
№ 130
С., 17.08.2011 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на десети март две хиляди и единадесета година в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
при секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. N 1542/2010 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. “а” вр. чл. 218и, ал. 1 ГПК /отм./ вр. пар. 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК /от 2007 г./.
Образувано е по подадени в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./ касационни жалби на А. А. А. – В., О. А. М., А. Н. К., Л. Н. Т., Е. И. А., А. И. А. и Б. И. А. срещу въззивното решение № 297 от 29.04.2005 г. по в. гр. д. № 885/2004 г. на Благоевградския окръжен съд. К. са изложили оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт – касационни отменителни основания по чл. 218б, ал. 1, б.б. “б” и “в” ГПК /отм./.
От ответниците по касация Ж. С. Д., заместен от процесуалните си правоприемници: Е. П. Д. – участваща и на лично основание, С. Ж. Д. и А. Ж. Д.; Ж. С. Д., заместен от процесуалните си правоприемници: М. Б. Д. – участваща и на лично основание, К. Ж. Д. и Е. Ж. Д.; и С. К. Д. считат жалбите за неоснователни; А. С. Д., заместен от процесуалните си правоприемници: В. А. Д. – участваща и на лично основание, М. А. Я. и А. А. Д.; К. А. Д., заместен от процесуалните си правоприемници: М. К. Д., С. В. А., Е. В. З. и С. К. Д.; Я. Н. Д., заместена от процесуалните си правоприемници: Д. К. П. и Й. К. Б., както и Б. Т. А. не са взели становища по жалбата.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди заявените в касационните жалби основания и данните по делото, приема следното:
С обжалваното въззивно решение, след частична отмяна на решение № 25 от 14.08.1997 г. по гр. д. № 237/1992 г. на Петричкия районен съд, както и на допълнително решение № 173 от 05.07.1999 г. по същото дело, както и с решение № 7 от 13.09.2010 г., постановено по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК /отм./ във връзка с определение № 1477/06 от 01.12.2007 г. по гр. д. № 2526/2005 г. на ВКС на РБ, ІV-то “а” отделение, Благоевградският окръжен съд отхвърлил предявените от И. А. А. /заместен от Е. И. А., А. И. А. и Б. И. А./, Н. А. А. /заместен от А. Н. К. и Л. Н. Т./, А. А. А. – В. и О. А. М. /В./ срещу Ж. С. Д., Е. П. Д., А. С. Д., В. А. Д., Ж. С. Д., М. Б. Д., К. А. Д., С. К. Д. и Я. Н. Д. /съответно правоприемниците на починалите в хода на делото/, иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ вр. чл. 18, ал. 2 от Наредбата за приложение на чл. 5, ал. 2 ЗАВОИ за признаване на установено, че имоти пл. № 1484, 1485 и 780 от кв. 41 по плана на [населено място] от 1990 г. са били собственост на А. Т. А. до влизане в сила на присъда № 490 от 21.12.1950 г. на Благоевградския окръжен съд; иск с правно основание чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ за отмяна на н. а. № 127/1991 г., н. а. № 82/1990 г. и н. а. №№ 155, 154 и 153/1991 г., и искането за присъждане на разноски по делото.
По предявения иск за собственост ищците обосновават материално-правната си легитимация с принадлежността на спорните имоти към имуществото на техния наследодател А. Т. А., починал на 06.11.1979 г., към момента на конфискацията с присъда по наказателно дело № 168/1950 г. на Благоевградския окръжен съд за престъпление по чл. 155а, ал. 1 НЗ в сила до 31.03.1951 г. /отм./, амнистирано със Закона за амнистия /Обн., ДВ, бр. 71 от 1964 г./. Твърдят, че имотите по исковата молба – за които, за разлика от останалите имоти на собственика, не е съставен акт за държавна собственост, били завладяни от ответниците – физически лица, които се и снабдили с нотариални актове за собственост по давност, въпреки забраната на чл. 86 ЗС. Това се явява пречка за реализиране правата на ищците по Закона за амнистия и връщане на отнети имущества /ЗАВОИ/ от 1991 г.
За да отхвърли иска срещу ответниците – физически лица, Благоевградският окръжен съд приел, че ищците не са доказали по положителен начин преди 1950 г. наследодателят им да е придобил спорните имоти по някои от способите за придобиване на право на собственост – да ги е закупил, да са му били дарени, да ги е наследил или придобил по оригинерен начин чрез упражняване на давностно владение в рамките на 20 години съгласно чл. 34 от Закона за давността от 1898 г. /отм./. Представените два предварителни договора от 25 и 27 март 1944 г. с нотариална заверка на подписите с предмет парцели ХІ и ХІІ от кв. 47 по плана от 1924 г., от които са формирани спорните сега имоти пл.№№ 1484, 1485 и 780, не легитимират А. А. за собственик, тъй като не създават вещни права, а имат само облигационно действие; не са представени и доказателства те да са обявени за окончателни и да са произвели вещно-прехвърлителен ефект в полза на А. А. и на С. К., който също фигурира като купувач. Обстоятелството, че още през 1924 г. имотите са се водили в разписния лист на името на А. А., също не е доказателство за принадлежност на правото на собственост към неговия патримониум.
След като ищците не са успели да докажат материално-правната си легитимация, въззивният съд счел за излишно да обсъжда дали и по какъв начин ответниците са придобили права по отношение на имотите, но изложил съображения, че след като не е установено безспорно имотите да са принадлежали на А. А., не може да се приеме те да са били конфискувани с присъдата от 1950 г. и да са преминали в патримониума на държавата, така че спрямо тях да е действала забраната на чл. 86 ЗС. Затова и няма пречка те са да обект на давностно владение, което, след изтичане на релевантния срок и позоваване от владеещите, да се трансформира в право на собственост. Това е и сторено от ответниците- физически лица чрез снабдяването им с нотариални актове по реда на обстоятелствената проверка.
Касационното оплакване за недопустимост на обжалваното въззивно решение, който се поддържа и в двете касационни жалби, се основава на първо място с довода, че е налице влязло в сила решение № 270 от 05.10.2000 г. по гр. д. № 237/1992 г. на Петричкия районен съд. С него е допълнено основното решение № 25 от 14.08.1997 г. по същото дело, като е признато за установено по отношение на всички ответници: Общината [населено място], Министерството на финансите и физическите лица, че спорните имоти пл. № 1484, 1485 и 780 по плана на [населено място] от 1990 г. са били собственост на А. Т. А. до влизане в сила на присъда № 490 от 21.12.1950 г. по описа на Окръжния съд [населено място].
Д. в тази му част е неоснователен.
Данните по делото сочат, че решение № 270 от 05.10.2000 г. е постановено, след като с определение № 669 от 17.07.2000 г. по в. гр. д. № 874/1999 г. състав на Благоевградския окръжен съд върнал делото за допълване на основното решение, тъй като първоинстанционният съд не се бил произнесъл за имот пл. № 1485, а било налице двукратно произнасяне за имот пл. № 1484. Решение № 270 е обжалвано, но с определение № 315 от 04.05.2001 г. производството по гр. д. № 45/2001 г. на Благоевградския окръжен съд е прекратено по съображения, че подадените въззивни жалби са недопустими: първата е върната поради неотстраняване на нередовности, като разпореждането за връщане не е обжалвано, а втората е просрочена. Определението на окръжния съд е оставено в сила с определение № 472 от 01.10.2001 г. по ч. гр. д. № 415/2001 г. на ВКС на РБ, V-то г. о.
Посоченото развитие на процесуалното правоотношение не дава основание да се приеме, че е налице влязъл в сила съдебен акт на първоинстанционния съд, с който предявеният от ищците иск да е уважен, така че повторното произнасяне по същия спор да прави недопустимо обжалваното въззивно решение.
Макар да възпроизвежда целия диспозитив на основното решение № 25 от 14.08.1997 г., решение № 270 от 05.10.2000 г. по гр. д. № 237/1992 г. на Петричкия районен съд не съставлява по същността си допълнително решение по смисъла на чл. 193 ГПК /отм./. Изхождайки от наличието на формирана в мотивите към основното решение воля за разрешаване на спора по отношение на всички имоти по исковата молба, и неправилното записване в диспозитива на единия от тях с пл. № 1484, вместо с № 1485, следва да се приеме, че решение № 270 от 05.10.2000 г. има характер на решение за поправка на очевидна фактическа грешка, допусната в диспозитива на основния съдебен акт. Като такова то няма самостоятелно съществуване, защото се наслагва към основното решение и има неговата процесуална съдба. Ето защо дори да не е обжалвано с отделна жалба, решението по чл. 192, ал. 2 ГПК /отм./ очевидно не може да влезе в сила преди решението, за поправката на което се отнася, и което има за предмет разрешаването на материалноправния спор, заявен с исковата молба.
Втората част на оплакването за недопустимост на въззивното решение се обосновава с тази част от решение № 25 от 14.08.1997 г. по гр. д. № 237/1992 г. на Благоевградския районен съд, с която искът е уважен по отношение на Общината [населено място] и на Министерството на финансите, като е признато за установено, че имоти пл. № 1484, 1485 и 780 от кв. 41 по плана на [населено място] от 1990 г. са били собственост на А. Т. А. до влизане в сила на присъда № 490 от 21.12.1950 г. В тази част решението не е обжалвано и затова с решение № 1069 от 06.07.2004 г. по гр. д. № 450/2003 г. на ВКС на РБ, ІV-то г. о., предходното въззивно решение № 782 от 07.01.2003 г. по в. гр. д. № 314/2002 г. на Благоевградския окръжен съд е обезсилено в частта, с която спорът е пререшен и искът срещу посочените ответници е отхвърлен.
Сега обжалваното въззивно решение, с което искът срещу ответниците – физически лица, е отхвърлен, не е недопустимо. То не касае хипотеза на спор, разрешен с влязло в сила решение, който не може да бъде пререшаван /чл. 224 ГПК-отм./, нито пък противопоставените от физическите лица права произтичат от права на държавата, съответно – на общината, така че влязлото в сила решение да е задължително за правоприемниците на страната /чл. 220, ал. 1 ГПК – отм./. Ответниците по исковата молба нямат и правното положение на необходими другари /чл. 172, ал. 2 ГПК – отм./, за да е наложително решението на съда да бъде еднакво спрямо всички другари.
Неоснователен е и касационният довод за неправилност на въззивното решение.
Отразяването в разписния лист към плана на [населено място] от 1924 г., че имотите са записани на името на А. А., което по начало би било достатъчно за предявяване на собственически права, не легитимира същия за собственик при наличието на спор по принадлежността на правото, за разрешаването на който ищците, в качеството на наследниците на лицето, следва да проведат главно и пълно доказване по правопораждащите за собствеността на наследодателя им обстоятелства. Такива по делото не са и въведени, а от събраните доказателства, преценени в тяхната съвкупност и във връзка с доводите на страните, се налага извод за неоснователност на предявения иск.
По делото са представени договори-обещание за покупко-продажба, които не прехвърлят право на собственост. Не е и доказано, включително и от показанията на разпитаните свидетели Т., Х. и К., на които касаторите се позовават, наследодателят на ищците да е установил фактическа власт във време, предхождащо договорите, така че записването в разписния лист към плана от 1924 г. да се счете за меродавен за началото на владението момент. От факта на конфискация през 1950 г. също не може да се направи извод относно собствеността на претендираните от ищците имоти. Съгласно влязлата в сила присъда, конфискува се в полза на държавата цялото имущество на осъдения, като му се оставят само движимите имоти по чл. 666, т.т. 1-6 ЗГС. Данни за това какви имоти са се включвали в имуществото на А. А., не могат да се почерпят нито от диспозитива, нито от мотивите към съдебния акт. Следователно, доводът спорното имущество, претендирано от ищците като принадлежащо на А. А. към 1950 г., да е било придобито от държавата по силата на конфискацията, е неоснователен. С това се обяснява и липсата на съставени за имотите по исковата молба актове за държавна собственост, които, макар към релевантния за спора момент да не са имали самостоятелно доказателствено значение, са били съставяни, за да се поставят в известност и отчет имотите.
След като ищците не са ангажирали доказателства за възникнало право на държавна собственост, то и твърдението им, че имотите не могат да се придобият по давност предвид забраната на чл. 86 ЗС /първоначална редакция/, е неоснователно.
К. поддържат довод, че след като по отношение на Министерството на финансите и на Общината [населено място] е прието с влязлото сила решение, че към 1950 г. имотите са били част от имуществото на наследодателя на ищците, то, по силата на конфискацията те са станали държавна собственост и като такива не са могли да бъдат обект на придобивна давност. Д. е неоснователен, тъй като при липса на необходимо другарство на страната на ответниците, разрешаването на спора между ищците и ответниците-физически лица, не е обусловено от решението по иска срещу останалите ответници, а е в зависимост от преценката по настоящия процес на всички относими доказателства във връзка с доводите на страните, влючително и противопоставените от ответниците – физически лица възражения, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, след издирване на приложимия материален закон.
В обобщение, като е достигнал до извода, че предявеният иск за собственост срещу ответниците – физически лица е неоснователен, въззивният окръжен съд е постановил допустимо и правилно решение. Подадените срещу него касационни жалби са неоснователни, поради което обжалваният съдебен акт следва да се остави в сила.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 297 от 29.04.2005 г. и решение № 7 от 13.09.2010 г., постановено по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК /отм./, по в. гр. д. № 885/2004 г. на Благоевградския окръжен съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: