6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 133
С., 24,02,2014 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесети януари две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 1079/2013 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение №1141 от 02.07.2012 г. по гр.д. № 111/2012г. на Софийски апелативен съд и по частна жалба на същото дружество против определение № 2280 от 24.10/12г. по гр.д. 111/12г. на САС.
Ответникът по касация – „А. М.” – [населено място], чрез пълномощника е на становище, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК и решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По отношение на постановеното по реда на чл.248, ал.1 ГПК определение е изложено становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, като са развити и доводи по съществото на спора.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
По касационната жалба на [фирма] – [населено място]:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК.
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поддържал, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставил е въпросите – „ Може ли с нормативен акт да се променят уговорените между страните по договора задължения и срок на действие без тяхно съгласие и възможно ли е такова изменение на условията и срока на договора да настъпи без изрична повелителна правна норма, както и въз основа на предполагаемата бъдеща воля на законодателя.” Страната е изложила своето становище по иска, като е развила доводи за правилност и неправилност / така квалифицирани от нея/ на изводите на съда.Направила е извод, че за да се „ провери правилността на изводите на въззивния съд, следвало да се отговори на въпроса дали е възможно с нормативна разпоредба да се променят условията на договор…”. Касаторът дословно е възпроизвел оплакванията си в касационната жалба,изложил е и допълнителни оплаквания за неправилност и необоснованост на изводите на САС. По основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е посочено, че липсата на практика по поставените въпроси, обуславяло необходимост от произнасянето на ВКС. Посочено е още, че въззивния състав се е произнесъл и по въпроса, който „ касае допустимостта на косвен съдебен контрол от страна на гражданския съд върху съдебно решение, постановено от друг съд по административен спор, в рамките на който индивидуален административен акт е бил обект на пряк съдебен контрол и е бил отменен, като административния съд се е произнесъл по същество”. Посочено е, че липсва съдебна практика и по този въпрос, нямало задължителна практика, като страната е изброила актовете обективиращи такава, поради което трябвало да бъде тълкувана нормата на чл.17, ал.2 ГПК , чл.302 ГПК вр. чл.177, ал.1 АПК. След това, определени като неправилни са коментирани изводите на въззивния състав, в контекста на разбирането на страната за това, че задължението било публично и административните актове/ разрешенията на министъра на финансите / били нищожни.В заключение е посочено, че обжалваното решение било нищожно поради това че съдът приел задължението като облигационно, а не като „ публично”.В тази връзка отново е изложено оплакване за неправилност изводите на съда определени така от страната, поради това, че не се бил произнесъл по направено от жалбоподателя възражение за валидност на административния акт, което не било обсъдено и общи оплаквания по отношение на приетото за размера на отчисленията от печалбата.Други доводи не са развити.
Касаторът е заявил нищожност на постановения съдебен акт. Нищожността на съдебното решение се свързва с постановяването му от незаконен състав, извън правораздавателната власт на съда, при неподписване на решението от мнозинството съдии от състава или ако не е съставено в писмена форма или ако волята на съда е неразбираема дори по пътя на тълкуването, ако повелява изпълнение на действие съставляващо престъпление или други подобни хипотези.Страната е свързала разбирането си, че решението е нищожно изцяло с доводи за несъгласие с приетото от състава, съставляващо оплакване за неправилност на акта, което по принцип е неотносимо към производството по чл.288 ГПК. С оглед липсата на посочено основание, свързано с една от изброените по-горе хипотези за нищожност и доколкото обжалваното решение е постановено в съответствие с изискванията на процесуалния закон, то това оплакване е неоснователно.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Поставените въпроси, не са релевантни по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като са хипотетични, не са свързани с решаващ извод на въззивния съд, а със защитната теза на страната по спора.Така например, първите два въпроси не са разглеждани от въззивния съд, в контекста, в който са поставени. Решаващият състав е приел, че договора, сключен между страните на 22.04.1992г. е със срок от десет години, като изменената уредба третира заварените случаи на лица, които са получили разрешение да извършват безмитна търговия по реда на ПМС №15/91г., какъвто е бил и касаторът, чийто договор е със срок до 22.04.2002г. и чиито правоотношения с органите, които е следвало да разрешават продължаване на дейността му са регламентирани от конкретната правна уредба / подробно обсъдена от състава/, съгласно която са били издадени и разрешителните по искания на страната през 2003г. Доколкото касаторът е поддържал, че размера на отчисленията от стокооброта са относими само към десетмесечния срок, с който по смисъла на пар.26, ал.3 ПЗР ЗИД ЗА / отм./ е бил продължен договора, то съдът е приел, че при това продължаване на вече изтеклия срок на договора, размера на ежемесечните отчисления следва да се съобразява с установената, обсъдена от него хронологично уредба, уреждаща именно това продължаване. В този смисъл, предмет на разглеждане от САС/ както е прието и с обжалвания акт/ не е било изменение на договор между страните, както неправилно счита касатора, тъй като срокът на сключения договор е изтекъл към процесния период, а на регламент създаден за да уреди отношенията със заварените безмитни оператори до приемане на Закона за безмитната търговия, който от една страна ползва реда и условията, които са били установени при осъществяване дейността им, но от друга въвежда и нови условия, които следва да бъдат съобразени. Следователно, въпросите свързани с това дали може с нормативен акт да се променят уговорени между страните насрещни задължения е ирелевантен към тези решаващи мотиви, а е и извън предмета на спор, тъй като с новата уредба не се променя съществуващ договор, доколкото предмет на разглеждане е била нормативна уредба регламентираща заварени правоотношения по изтекъл вече договор за осъществяване на безмитна търговия, а възможността при същия ред и условия да продължи осъществяването на дейността от безмитните оператори. Третият формулиран въпрос също е ирелевантен, тъй като съдът не е осъществявал какъвто и да било косвен съдебен контрол върху акт на административен съд, а е приел, че този акт не променя неговите изводи поради това, че отчисленията са били нормативно определени. Дори и обаче тези въпроси да бъдат приети за релевантни, то касаторът не е обосновал и допълнителен критерий, който е мотивиран изцяло с доводи за неправилност на изводите на съда, така квалифицирани и от него, като дори е възпроизведена в изложението и част от касационната жалба, съдържаща такива оплаквания. За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК,на която се е позовал касатора, то той следва да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е поставянето на ирелевантни въпроси, нито подробно изложената защитна теза на страната в производството. Не съставлява такъв довод и лаконичното отбелязване, че разглеждането на поставените въпроси щяло да допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като липсват каквито и да било доводи по отношение непълнотата или неяснотата на приложена от въззивния съд правна норма, която се нуждае от тълкуване.В този смисъл и както бе мотивирано по-горе, съдът нито се е позовавал, нито е приложил разпоредбите на чл.17, ал.2 ГПК , чл.302 ГПК вр. чл.177, ал.1 АПК, нито тези разпоредби са били относими към решаващия му извод. Само липсата на практика не е достатъчна за да мотивира приложение на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а и фактически невярно е, че такава липсва с оглед постановените и влезли в сила съдебни актове / приложени по делото от противната страна/, третиращи аналогични на разглеждания случай хипотези.
Пространно развитите оплаквания за неправилност на решението са ирелевантни към производството по чл.288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл.281 ГПК като относими към общите оплаквания за незаконосъобразност на постановения съдебен акт.Няма по същата причина такава относимост и становището на страната по спора.
Следователно, съобразно изложеното от касатора по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1ГПК и решението на Софийски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По частната жалба на [фирма] – [населено място]:
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК, съгласно приетото с т.24 на ТР ОСГТК на ВКС №6/12г. В този смисъл ирелевантни са доводите на жалбоподателя по чл.280,ал.1 ГПК, както и развитите от противната страна съображения за липсата на предпоставки по същия текст.
С определението, предмет на обжалване, въззивният съд се е произнесъл по реда на чл.248, ал.1 ГПК, като е отчел, че неправилно е извършил изчислението на дължимото по чл.78, ал.8 ГПК юристконсултско възнаграждение, което е нормативно определено и е допълнил решението в частта за разноските, като е присъдил допълнително такива на А. М. – [населено място], с оглед постановения резултат по делото и на основание чл. 78, ал.8 ГПК вр. чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/04г.
Жалбоподателят счита за неправилно така постановеното определение като е изложил подробни съображения за това, че ответникът не е представил списък по чл.80 ГПК, поради което не може да иска изменение на решението в частта за разноските.
Оплакването е неоснователно.
Действително, представянето на списък по чл.80 ГПК е условие, свързано с допустимостта на искането за изменение на решението на вече присъдените разноски, но в хипотеза в която страната следва да установява разходите, направени от нея, дори и ако разхода е бил само един – т.2 ТР ОСГТК №6/12г. Разглежданият случай е различен, поради което не се обхваща от установеното с цитираното тълкувателно решение, тъй като в хипотеза на чл.78, ал.8 ГПК възнаграждението на юристконсулта, макар и определяемо по реда на Наредба №1/04г. не съставлява адвокатско възнаграждение, чийто размер и плащане, като част от договора между повереник и страна, подлежат на доказване. То е нормативно определено и се дължи във всички случаи когато са налице останалите предпоставки за присъждане на разноски- т.е. ако своевременно е поискано и резултата по делото предполага възлагане на разноски в полза на юридическото лице, представлявано от юристконсулт. Поради това и не е необходимо при претендирането му, то да бъде заявено по реда на чл.80 ГПК. В този смисъл и в проведеното производство по чл.248, ал.1 ГПК не е допуснато изменение на размера на разноските в хипотеза, при която страната е претендирала определен размер и съдът е присъдил друг, а е налице привеждане в съответствие с нормативно определения размер на дължимия за юристконсултско възнаграждение. В същият смисъл е и представената от касатора задължителна за съдилищата практика на ВКС – определение №520 от 10.07.2012г. по ч. гр.д. 504/12г. на ВКС, ІV г.о. , постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК, чиито изводи настоящия състав споделя. С оглед на изложеното обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1141 от 02.07.2012 г. по гр.д. № 111/2012г. на Софийски апелативен съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2280 от 24.10.12г. по гр.д. 111/12г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: