ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1342
София, 21.10.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 317 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокат К. като процесуален представител на А. М. К. от [населено място] и на адвокат У. като процесуален представител на Н. Н. К. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд /П./ от 14.V.2010г. по в.гр.д. № 781/2009г. и по касационната жалба на адвокат К. като процесуален представител на А. К. срещу решението на П. от 22.Х.2010г. по посоченото въззивно дело.
Ответникът по касационните жалби К. в отговорите си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване по жалбите на А. К.
К. жалби са подадени в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение П. е отменил частично решението на Пловдивския окръжен съд от 15.VІ.2009г. по гр.д № 2006/2007г. и вместо него е постановил друго, с което е отнел в полза на държавата от А. и Н. К. шест недвижими имота, подробно индивидуализирани, лек автомобил и ремарке за лек автомобил, и е оставил в сила първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за отнемане на два недвижими имота.
Въззивният съд е взел предвид, че Ат.К. е признат за виновен за престъпление по чл.213а ал.2 т.2 и т.4 от НК, за това, че на 25.Х.2004г. в [населено място] в съучастие като съизвършител с още едно лице с цел да принуди другиго да поеме имуществени задължения в размер на 2000лв. са го заплашили с насилие с тежки последици за самия него, като деянието е извършено от две лица и е придружено с причиняване на лека телесна повреда, че касаторите са съпрузи, че двамата възмездно са придобили процесните имоти през периода 1997 – 2006г., който се включва в проверявания период 1992г. – 2007г., че действителната им цена към момента на придобиването надхвърля 60000лв., че разходите им за издръжка на семейството и за придобиване на имуществото значително надвишават доказаните им доходи от законен източник и са на по-ниска стойност от придобитото имущество, че доколкото не е установен законен източник на доходите, следва да се приеме, че не е оборена законовата презумпция и процесното имущество е придобито от престъпната дейност на А. К., че не е налице изискване на закона за наличие на пряка връзка между престъпната дейност и придобиването на имуществото – предвидена е възможността за косвена връзка на придобиването с престъпната дейност, каквато в случая е установена.
С решението от 22.Х.2010г. въззивният съд е оставил без уважение молбата на Ат.К. за допълване и поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 14.V.2010г. като се постанови вдигане на наложената възбрана върху имо, искането за отнемане на който е отхвърлено, да се постанови осигуряване на достъп до този имот, и да се допълни решението относно лекият автомобил и туристическото ремарке в смисъл, че те не може да се отнемат в полза на държавата, тъй като са отчуждени и не са собственост на ответника, и да се поправи грешка в административните адреси на два имота, тъй като в мотивите на решението те са посочени погрешно, както и в диспозитива на решението да се посочи учредено право на пожизнено ползване върху един от имотите в полза на трето лице. Съдът е приел, че искането за отстраняване на грешка е неоснователно, тъй като за да е налице ЯФГ, такава следва да е допусната в диспозитива на решението, а не в мотивите му. Не са налице предпоставките на чл.192 ал.2 от ГПК /отм./ и относно правото на ползване – то не еп предмет на спора и на отнемане в пол-за на държавата, на която то като валидно възникнало е противопоставимо. Нуеоснователно е и искането за допълване, доколкото поради наличието на касационна жалба срещу въззивното решение то не е влязло в сила, поради което въпросът за вдигане на обезпечителните мерки е преждевременно поставен. С искането за допълване на решението относно лекият автомобил и ремаркето се претендира пререшаване на въпроса по съществото на спора. Липсата на посочените вещи не е заявено и доказано.
И в двете изложения на А. и Н. К. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК във връзка с основното решение се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпроса дали цялото имущество на едно лице следва да бъде отнето в полза на държавата, или само това, за което е установено или се предполага, че е придобито от престъпна дейност, който въпрос бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като липсвала практика на ВКС и въпросът се решавал противоречиво от съдилищата.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на основното въззивно решение, тъй като на поставения от касаторите въпрос, който е от значение за изхода на делото, с постановеното от ВКС на РБ по реда на чл.290 и следв. от ГПК решение № 607/29.Х.2010г. по гр.д. № 1116/2009г. е дадено различно от това на въззивния съд разрешение.
В изложението на А. Кантарев по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че решението от 22.Х.2010г. било в противоречие с практиката на ВКС, налице било несъответствие между формираната истинска воля в мотивите и външното й изражение в решението, съдът, като не се произнесъл по тези въпроси, нарушил съдопроизводствените правила и правото му на защита; въпросите в молбата относно вдигане на обезпечителна мярка били решавани противоречиво от съдилищата – съдът следвало да се произнесе по този въпрос, единият от имотите, който не е конфискуван, бил в режим на суперфиция, а съгласно решението де факто се отнема достъпа му до него, същият оставал осакатен, тъй като липсвало право на прем5инаване върху останали имоти, като по този начин не са осъществени правилата и нормите в ЗУТ, в подобен смисъл била константната практика на ВКС в приложените решения; казусът бил от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като въпросите относно целта на З. са от съществено значение, наказателното преследване е за престъпления, от които деецът може да извлече имуществена облага, и подлежи на отнемане имущество, придобито от такава дейност.
ВКС на РБ намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК пруедпоставки за допускане на касационно обжалване на решението от 04.Х.2010г.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за правните му изводи и за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
Изложението на касатора във връзка с решението от 22.Х.2010г. не отговаря на посочените изисквания. В него не е формулиран правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, обусловил решаващите му изводи по приложението на чл.192 и чл.193 от ГПК /отм./, т.е. не е налице основната предвидена в закона предпоставка за допускане на касационно обжалване. А както вече бе посочено, съдът няма правомощие служебно да извлича от изложението или от касационната жалба съществените за изхода на делото разрешени в атакуваното решение въпроси. Ето защо касационно обжалване на това решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, първи състав, № 470 от 14.V.2010г. по гр.д. № 781/2009г. в уважителните му части.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, първи състав, № 714/22.Х.2010г. по гр.д. № 781/2009г.
УКАЗВА на касаторите А. М. К. и Н. Н. К. в едноседмичен срок да внесат по сметката на ВКС на РБ 470лв. държавна такса, като в същия срок представят доказателства за това, както и че при неизпълнение на указанието касационните жалби ще им бъдат върнати.
След изпълнение на указанието делото да се докладва на председателя на ІV ГО за насрочването му в о.с.з.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: