Р Е Ш Е Н И Е
№ 135
Гр. София, 01 ноември 2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на четиринадесети септември през две хиляди и седемнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:АНТОАНЕТА ДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛАДА ПАУНОВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА
и след становище на прокурора от ВКП И. ЧОБАНОВА, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 616/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. А. А., в качеството му на упълномощен защитник на подсъдимия П. К. П. срещу въззивно решение № 30 от 06.03.2017 г., постановено по в.н.о.х.д. № 2/2017 г., по описа на Апелативен съд-Варна, с която се прави искане за неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг апелативен състав или за оправдаване на подсъдимия, алтернативно за изменение на въззивното решение и за намаляване на размера на наложеното наказание с прилагане на института на условното осъждане.
В писмено допълнение към касационната жалба на защитата, постъпило по реда и в срока по чл.351, ал.3 от НПК, от адв. А. и адв. Р. се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1-3 НПК.
Навежда се довод за нарушаване на принципа на случайния подбор при разпределението на делата по отношение на съдебните заседатели, разгледали делото като първа инстанция, поради липса на съответен протокол за провеждане на избора чрез жребий. Отказът на съдилищата да назначат повторна авто-техническа експертиза се счита, че е довел до нарушаване на материалния закон, тъй като е резултирал в съмнения за правилността на фактическите изводи на съда относно мястото на удара между двата автомобила и последващото им движение по платното. Отделно от това се оспорва формулировката на поставените на експертите задачи при изготвяне на експертизата, относими към оставените в района на произшествието следи, определени като „първични” и „вторични”, което се цени като нарушаване на процесуалните права на подсъдимия .
Твърди се, че въззивното решение не съдържа анализ на доказателствата и отговор на възраженията на защитата, а представлява възпроизвеждане на заключенията на експертизите, които в голямата си част са противоречиви. Счита се, че липсва отговор на въпроса относно не кредитирането на показанията на свидетеля П., които необосновано са били отхвърлени като обективен източник на доказателства.
Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание се основава на липса на посочени обстоятелства от значение за неговата индивидуализация, както и на неправилно отчетени във вреда на подсъдимия административни наказания по ЗДП, наложени след извършването на деянието.
В заключение се поддържат посочените по-горе искания от касационната жалба, съобразно последователно изложените в същата алтернативи.
Срещу касационната жалба на защитата е постъпило писмено възражение по реда на чл.351, ал.3 от НПК от частните обвинители Г. К. – А. и М. С., чрез техния повереник адв. Н., с което се оспорва същата като неоснователна и се застъпва тезата, че въззивното решение следва да се потвърди като правилно и обосновано.
Частните обвинители молят за присъждане на разноски по делото, включително и адв. възнаграждение в производството пред ВКС.
Срещу въззивното решение е постъпила и касационна жалба от частните обвинители М. М., А. Х., А. М., Х. А. и Б. Х., чрез упълномощен повереник адв. Б., с която се атакува същото в частта относно наложеното наказание, основно и допълнително и се прави искане за увеличаването му по размер.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият П. не се явява. Представлява се от упълномощените защитници адв. А. и адв. Р., които поддържат касационната жалба по изложените в същата касационни основания, подкрепени в допълнението към нея със съответни съображения и с направените алтернативни искания.
Упълномощеният защитник на подсъдимия, адв. Р. акцентира върху наведеното в жалбата съществено процесуално нарушение, накърняващо правото на защита на подсъдимия, а именно – неправилно възприети факти за мястото на настъпване на удара между превозните средства и механизма на произшествието. Последното счита, че се дължи на липсата на назначена повторна авто-техническа експертиза, която да даде отговор на тези въпроси, допускането на която при наличните противоречия между експертизите по делото счита, че е било наложително съгласно изискванията на чл.153 от НПК.
В допълнително писмено изложение, депозирано в съдебно заседание пред ВКС от защитниците на подсъдимия П. се доразвиват оплакванията за неправилна оценка на доказателствата по делото в частта относно мястото на настъпване на удара и механизма на пътното произшествие и необходимостта в тази връзка от назначаване на повторна авто-техническа експертиза при условията на чл.153 от НПК.
Пред ВКС частните обвинители М. М., А. Х., А. М., Х. А. и Б. Х. не се явяват, като се представляват от упълномощеният повереник, адв. Б., който поддържа касационната жалба на доверителите си по изложените в същата съображения и с направеното искане за увеличаване на размера на наложеното наказание.
Частните обвинители Г. К. – А. и М. С. не се явяват пред ВКС. Упълномощеният повереник адв. Н. намира, че касационната жалба на защитата е неоснователна и въззивното решение следва да се остави в сила.
Прокурорът от В. пред касационната инстанция намира, че въззивното решение е съобразено с изискванията на чл.339, ал.2 от НПК, като съдът е изпълнил задължението си за проверка на фактическата правилност на присъдата, като е обсъдил доводите по доказателствата , в това число и показанията на свидетеля П. и е дал обоснован отговор на възраженията на защитата и подсъдимия. Счита, че искането за повторна експертиза правилно е отхвърлено, поради липса на изискуемите от закона предпоставки.
Наложеното наказание преценява за неправилно отмерено, с оглед настъпилия тежък вредоносен резултат и намира, че следва да бъде увеличено в съответствие с искането на частните обвинители от касационната им жалба, в която връзка и счита, че делото следва да се върне за ново разглеждане от друг въззивен състав .
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационните жалби на защитата и частните обвинители основания и тези от постъпилото писмено възражение срещу жалбата на защитата, и като съобрази доводите на страните, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 86, постановена на 13.10.2016 г. по н.о.х.д. № 230/2016 г., по описа на Окръжен съд – Варна, Наказателно отделение подсъдимият П. К. П. е признат за виновен относно това, че на 17.09.2012 г. по пътя [населено място] – [населено място], на около 400 м. преди разклона за „ В. п.” [населено място], обл. /област/ при управление на МПС, л.а. „ марка” с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение – чл.20 от ЗДП и по непредпазливост причинил смърт и телесни повреди на повече от едно лице – смъртта на Х. М. Х. и Д. С. А. и средна телесна повреда на Б. М. Х., изразяваща се в счупване на лява подбедрица, обусловило трайно затруднение на движението на левия долен крайник за период не по-малък от четири месеца, поради което и на осн. чл. 343, ал.4, вр. ал.3, б. „б”, вр. ал.1, б. „в”, вр. чл.342, ал.1 от НК и чл.54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, което да изтърпи в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим и лишаване от право да управлява МПС за срок от три години, като е зачетено времето, през което подсъдимият е бил лишен от това право по административен ред.
С присъдата на окръжния съд в тежест на подсъдимия П. са възложени направените по делото разноски от държавното обвинение и съответните държавни такси.
С решение № 30 от 06.03.2017 г. на Апелативен съд-Варна, втори наказателен състав, по в.н.о.х.д. № 2/2017 г., присъдата на Окръжен съд – Варна, № 86, постановена на 13.10.2016 г. по н.о.х.д. № 230/2016 г., е изменена в частта относно нарушеното правило за движение по ЗДП, като подсъдимият е признат за виновен относно извършено нарушение по чл.20, ал.1 от ЗДП и е отменена в частта относно типа затворническо заведение, в което следва да се изтърпи наказанието лишаване от свобода, определено от първата инстанция.
Съдът е възложил в тежест на подсъдимия и направените разноски от частните обвинители М. М., А. Х., А. М., Х. А. и Б. Х. за адвокатско възнаграждение, в размер на 550 лв.
В останалата част присъдата на първата инстанция е потвърдена.
Касационните жалби на подсъдимия, чрез упълномощените му защитници и на частните обвинители, представлявани от повереник адв. Б. са подадени в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирани страни, поради което са допустими, като разгледани по същество се прецениха за неоснователни.
По жалбата на подсъдимия П., чрез упълномощените защитници:
По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила:
На първо място следва да се обсъди оплакването за допуснато нарушение по чл.348, ал.3, т.3 от НПК – разглеждане на делото от незаконен състав, поради факта, че основателността на същото винаги налага отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Доводите, изложени в подкрепа на това касационно основание се основават на допуснато нарушение при формирането на съдебния състав на окръжния съд, разгледал делото като първа инстанция, изразяващо се, според защитата, в неспазване на законовото изискване на чл.9, ал.1 от ЗСВ – разпределението на делата и преписките в органите на съдебната власт да се извършва на принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение съобразно поредността на постъпването им, което счита, че е било нарушено по отношение на съдебните заседатели, участвали в състава на съда.
Оплакването е неоснователно. Разпоредбата на чл.9, ал.1 от ЗСВ, в случаите когато в съдебния състав участват съдебни заседатели следва да се разглежда в контекста на чл.72 от ЗСВ, който законов текст регламентира свикването на съдебните заседатели за участие в съдебни заседания. Определянето по делата на съдебни заседатели на принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение е въведено като законово изискване в текста на чл.72, ал.2 от ЗСВ с изм. на ДВ бр.62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г. , като нормата има действие само занапред и не касае заварените съдебни производства, каквото е съдебното производство пред Окръжен съд-Варна, образувано на 19.02.2016 г.
До влизането в сила на новата редакция на чл.72, ал.2 от ЗСВ участието на съдебните заседатели по конкретно дело се е определяло чрез жребий. Независимо от липсата на приложен по делото протокол от провеждането на жребий за избирането на съдебните заседатели, участвали в състава на съда като първа инстанция, по делото не са събрани конкретни доказателства за това при техния избор да е допуснато нарушение на закона, който да налага извод, че същият е опорочен. Видно от сайта на съда, съдебните заседатели А. Г. Г. и К. Д. Т. са включени в Списъка на съдебните заседатели при Окръжен съд Варна, избрани от общото събрание на съответния апелативен съд и са лица, които могат да вземат участие по делата в окръжния съд, като към периода на провеждане на съдебното производство също са били с действащ мандат.
Законността на съдебен състав, в който участват съдебни заседатели следва да бъде преценявана по общите правила на НПК, в частност налице ли са основания по чл.29 от НПК относно отвеждането им от участие по делото. Последното основание винаги изисква конкретни факти, които да бъдат съобразявани при преценката за неговата основателност, каквито по делото защитниците не сочат.
Единственото фактическо съображение, посочено пред въззивния съд е избора на съдебната заседателка К. Т. за общински съветник и въведената несъвместимост в разпоредбата на чл. 67, ал.3, т.2 от ЗСВ / ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 9.08.2016 г.) , по отношение на което въззивният съд с определение от съдебно заседание, проведено на 16.02.2017 г. е взел отношение, като е посочил, че действието на цитираната разпоредба се отнася до период след провеждането на съдебното производство пред първата инстанция и не касае участието й по настоящото производство.
Разгледано като изискване в контекста на практиката на ЕСПЧ, законността на съдебния състав предполага делото да е разгледано от независим и безпристрастен трибунал, създаден в съответствие със закона.
Независимостта се отнася до законовите условия за структуриране на органа и ненамесата в дейността му от страна на другите власти, а безпристрастността – до липса на предубеденост от членовете на трибунала по отношение на конкретното дело, която има две измерения, обективна и субективна.
Съответствието със закона изисква компетентността на трибунала да е определена със закон.
Едновременно с това ЕСПЧ приема много висок стандарт на доказване на евентуална незаконосъобразност при определяне на състава на съответния орган, съдебен или друг – необходимо е да се докаже в тази връзка пълното отсъствие на законово основание, а не само съмнение или недостатъчна компетентност на конкретен орган или негов член.
Цитираните в касационната жалба на защитата решения на ЕСПЧ не водят до различен извод от направения от конкролираните съдилища за неоснователност на довода относно разглеждане на делото от незаконен състав на окръжния съд. В делото Posokhov v. R. / в жалбата неправилно е посочено Posokolov / нарушаването на изискването за законен състав на съда е прието по конкретни фактически съображения – съдебните заседатели, включени в състава на съда, разгледал делото, са били с неустановен мандат, предвид липсата изобщо на списък на лицата, които са били избрани за съдебни заседатели за съответния съдебен район, поради което е напълно неотносимо към настоящият казус, в който компетентността на съдебните заседатели е установена по категоричен начин.
Що се касае до решението по делото „M. E. Kft v. H.“ (№ 57774/13) от 12 януари 2016 г., в същото се има предвид дискреционно пренасочване на конкретното дело от един съд на друг, при условията на законови разпоредби, които са били обявени за противоконституционни от Конституционния съд на самата държава, което е наложило извода, че се касае до съд, който не е „създаден в съответствие със закона”, поради което направеният с настоящото дело паралел е напълно неуместен.
С оглед изложеното, не се установи основателност на оплакването на защитата за разглеждането на делото от незаконен състав на окръжния съд.
Защитата е отнесла оплакването за недопускане на повторна авто-техническа експертиза към нарушенията на материалния закон, но естеството на довода го определя към касационните основания по чл.348, ал.1, т.2 от НПК – нарушение на процесуалния закон, тъй като се касае за упрек към контролираните инстанции, относим спрямо проверката и оценката на доказателствата по делото, което е елемент от процесуалната дейност на съда.
Основен аргумент в подкрепа на това касационно основание е неотстраненото противоречие в заключенията на авто-техническите експертизи относно мястото на настъпване на инициалния удар между двата автомобила, което се преценява от съществено значение за механизма на пътното произшествие.
Д. е бил предмет на обсъждане и от контролираните съдилища, които мотивирано са отхвърлили искането за назначаване на повторна експертиза, като са отчели липсата на изискуемите в текста на чл.153 от НПК предпоставки.
Съгласно разпоредбата на чл.153 от НПК допълнителна експертиза се назначава, когато изготвеното по делото заключение не е достатъчно пълно и ясно, а повторна експертиза – когато заключението не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност.
Прегледът на материалите по делото показва, че за изясняване на механизма на настъпване на пътнотранспортното произшествие са назначени четири авто-технически експертизи – една основна еднолична и три последващи заключения – тройна, петорна и шесторна. Заключенията на едноличната и петорна експертизи /последната неподдържана от изготвилите я вещи лица в съдебно заседание/ са в противоречие с тройната и шесторна експертизи относно мястото на настъпване на първоначалния удар между превозните средства, определено на база вида и характера на оставените в района на произшествието следи.
Съществено за противоречивите отговори на експертите се явява оценката на следите върху асфалта и на деформациите по автомобилите.
Мнозинството от вещите лица се обединяват около отговора, че характеристиките на следите върху пътното платно в района на произшествието водят до извода, че ударът е настъпил в лентата за движение на лекия автомобил „марка”, като противно становище застъпва единствено вещото лице И., /изготвило основната експертиза и подписало тройната и шесторна с особено мнение/, според когото ударът е настъпил в лентата за движение на автомобила, управляван от подсъдимия.
Следва да се отчете, че петорната авто-техническа експертиза не е подържана от изготвилите я експерти при изслушването й пред първия съд, като становището е обосновано с факта, че е базирана изолирано на протокол за допълнителен оглед на мястото на произшествието, извършен две години след датата на деянието, поради което правилно съдилищата не са съобразили изводите си по фактите с писменото й съдържание.
Шесторната експертиза е изготвена с участието на всички вещи лица от петорното заключение, при съобразяване с цялостния доказателствен материал и при спазване на изискванията на чл.152, ал.3 от НПК /независимо от неправилно поставената задача, показанията на свидетеля П. са взети предвид при изготвянето й/.
Шесторната експертиза е назначена в съответствие с указанията на съда в производство по чл.243 от НПК, като поставените експертни задачи са изцяло съобразени с мотивите на определението, в които е отчетена необходимостта от “пълен анализ на всички следи по пътното платно и автомобилите, като се обясни кои от тях са първични/ т.е. в резултат на първото съприкосновение между автомобилите / и кои са производни – резултат на последващо действие на инерционни и механични сили”. / т.3, л.11/.
Възражението, че задачите към експертизата са формулирани в нарушение на закона, до степен да опорочат нейната годност е неоснователно. Както правилно е посочил и въззивният съд в мотивите към атакуваното решение, определянето на следите от произшествието като “първични” и “производни” е напълно условно и е с цел да се разграничат тези, които са оставени при инициалния удар между автомобилите от образуваните при последващото им движение след настъпването на удара.
Всички вещи лица са категорични, че определящо значение за мястото на удара имат първата категория следи, като обозначаването им като „първични следи” не е довело до неяснота, че се описват и анализират следи, оставени от автомобилите върху пътната настилка при първоначалния удар между тях и не рефлектира върху правилността на отговорите.
Внимателният прочит на съдържанието на шесторната експертиза и устните разяснения на експертите в съдебно заседание налага извода, че представеното заключение е подробно обосновано и по делото не са налице доказателства, които да наложат съмнение в неговата правилност.
Заключението, поддържано от мнозинството от експертите е детайлно мотивирано при устните разяснения в съдебно заседание, като изводите за мястото на инициалния удар са направени на база подробен и прецизен анализ на обективните находки, установени при огледа, като са отчетени в съвкупност характеристиката на следите върху платното в района на произшествието и вероятният механизъм на образуването им.
Шесторната експертиза съдържа базовото пояснение, че при удар между автомобили най – дълбоки следи по асфалта / издиране, издълбаване/ се получават в зоната на мястото на удара, когато действат най-големите инерционни сили, които причиняват и началните деформации по автомобилите. При придвижването на автомобилите след удара се получават следи, които имат характер на охлузване и са резултат от съприкосновението на деформираните при удара части на автомобилите с пътното платно.
Като характерен за мястото на удара признак е посочена и рязката промяна на посоката на някоя от получените следи под формата на “издиране” на асфалта, като първоначалната посока на издирането се определя от тази на движението на автомобила преди удара, а променената посока на следата – от движението на издиращата деформирана част непосредствено след удара.
Описаните принципни постановки на следообразуване при пътно произшествие са наложили и последващия експертен извод на мнозинството от вещите лица, че следата върху асфалта, отразена в протокола от първоначалния оглед / т.1, л.15/ , в т. 2, както следва: “ На 23 м. от постоянната линия на ориентира и на 1.40 м. в ляво от десния ръб на пътното платно в лентата за [населено място] – следа от одраскване, остъргване и изкопаване на асфалта с ширина 1 м и дължина 0.90 м, леко дъгообразна надясно” и във фотоалбума, приложен към него на снимка № 7 / фиг.1 от шесторната експертиза / е получена при първото съприкосновение между автомобилите.
Характеристиката на следите е намерена в кореспонденция и с данните за завъртането на лекия автомобил “марка” след удара, слабо по часовниковата стрелка, съобразно мястото на установяването му след произшествието, което съответства на техния вид – дъгообразни надясно.
Особеното мнение на вещото лице И. е основано на местонахождението на петно от течност върху платното, което вещото лице намира за определящо мястото на удара и на местонахождението на светла следа от одраскване, оставена от предна дясна гума на лекия автомобил “марка”, чието начало експертът счита, че определя мястото на удара, а именно – в лентата за движение на подсъдимия.
В противовес на тази теза са подробните разяснения на вещото лице С., изразител на възприетата експертна теза, че по време на първия удар автомобилите се прикрепват един към друг след което продължават да се движат заедно известно време, като разлива на течности се получава след разделянето им и в един по-късен момент, което изключва възможността при първоначалния удар между тях да се получи разлив от автомобилни течности, както и този разлив да е определящ за мястото на удара. Отделно от това, от снимките във фотоалбума се установява, че от петното от течност е оставена следа до лекия автомобил “марка”, която остава под него, което изключва възможността разлива да е получен от автомобила на подсъдимия.
По отношение на оставената светла следа, експертите, поддържащи основната теза приемат, че е получена при движението на лекия автомобил “марка” след удара от разрушеното предно окачване на колата, но не е показателна за мястото на удара, предвид факта, че повредата в окачването не е настъпила непосредствено при удара, а в един по-късен момент , след завъртането на автомобила, което съответства и на характеристиката на следата, която е в права линия.
Въззивният съд е извършил правилна оценка на експертните заключения, съобразена със законовите изисквания, при което е отчел липсата на необходимост от назначаване на последваща експертиза, допълнителна или повторна.
В подкрепа на тезата си е посочил и пълната кореспонденция на заключението на шесторната експертиза относно мястото на настъпване на инициалния удар със свидетелските показания по делото за механизма на произшествието – навлизане на автомобила на подсъдимия в лентата за движение на лекия автомобил “марка”, депозирани от свидетелите Т. и Д., очевидци на произшествието , както и с тези на частния обвинител М. М., водач на лекия автомобил “марка”.
Показанията на свидетеля П., в които се съдържат данни за предхождащо произшествието изпреварване от водача на “марка” преди удара, също са подложени на детайлен анализ, като съдът е посочил, че такава хипотеза е възможна известно време преди произшествието, но не и като причина за настъпването му, поради приетата за установена пътна обстановка, интензивно движение на колона от автомобили в двете срещуположни пътни ленти, както и с оглед скоростта на движение на лекия автомобил “марка” от 70 км/ч, при която по математически път тази версия е отхвърлена от изготвилите експертизите вещи лица.
В направеното от защитниците на подсъдимия искане пред въззивния съд / депозирано писмено в допълнение на въззивната жалба/ се иска назначаване на повторна експертиза по смисъла на чл.153 от НПК от други вещи лица /експерти от НИКК – София/, без да се сочат конкретни съображения или доводи в негова подкрепа.
В тази връзка напълно се споделя извода на въззивният съд, че съгласно въведеният в чл.153 от НПК стандарт, не са били налице основания за назначаване на повторна експертиза, поради липса на съмнения в правилността и обосноваността на шесторната експертиза, и отказът на въззивния съд да уважи искането на защитата в тази връзка не представлява процесуално нарушение със съществен характер.
Възражението на защитата от касационната жалба, че наличните противоречия в доказателствената съвкупност, отчетени от първия съд не са преодолени поради липсата на преки доказателства е неоснователно.
По делото са налице показания на свидетели очевидци на инцидента / Т., Д., М./, които с изключение на депозираните от свидетеля П. са взаимно кореспондиращи си и не се намират в противоречие с изводите на шесторната експертиза.
Необходимостта от специални знания, в която връзка са назначени авто-техническите експертизи по делото не освобождава съда от собствена преценка на експертното заключение / арг. от чл.154, ал.1 НПК/ , включително и за неговата обоснованост и правилност. Задължение на съда е когато не е съгласен с определени експертни становища да изложи мотивирани съображения в насока тяхното неприемане.
В конкретния случай както първия съд, така и въззивната инстанция са изложили детайлни съображения в насока кредитирането на заключението на шесторната експертиза и за неприемане на особеното мнение на вещото лице И., които не са декларативни, а почиват на доказателствата по делото и правилната им оценка.
Експертизата като способ за проверка и оценка на доказателствата по делото е ценена от контролираните съдебни инстанции при съобразяване на правилата на НПК и ВКС не намери процесуален порок в дейността на съдилищата в тази връзка.
Писменото допълнение към касационната жалба на защитата съдържа конкретни доводи в насока оспорване на приетите от контролираните инстанции изводи по фактите, които при липса на допуснати процесуални нарушения в доказателствената им дейност не са предмет на касационна проверка.
В тази връзка следва да се посочи, че фотоалбумът представлява неразделна част от огледния протокол и служи за онагледяване на отразените в протокола фактически данни. По делото не е установено противоречие между отразеното в протокола и снимките от фотоалбума, както и не са налице данни за опорочено изготвяне или приобщаване на снимковия материал от произшествието към материалите по делото.
С оглед изложеното, релевираното оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в накърняване на процесуалните права на подсъдимия чрез отказ да се назначи повторна авто-техническа експертиза са неоснователни, поради което не е налице и касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, което би довело до отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане.
При вярно установените факти материалният закон е приложен правилно.
В касационната жалба нарушението на материалния закон се основава на неправилно установени факти относно поведението на подсъдимия при управлението на лекия автомобил и за липса на допуснато нарушение по чл.20, ал.1 от ЗДП.
Съгласно приетите от контролираните инстанции факти подсъдимият П. при управление на процесната дата и място на лек автомобил марка “марка” е изгубил контрол върху управлението му и е навлязъл в насрещната пътна лента, където е реализирал удар с автомобила на свидетеля М., при което е настъпил и съставомерния резултат – смърт на две лица и средна телесна повреда на трето, което законосъобразно е квалифицирано като престъпление по чл.343,ал.4, вр. ал.3 б.”б”, вр. ал.1, б.”в” от НК.
Въззивният съд е прецизирал вида на допуснатото нарушение по ЗДП, което е изцяло съобразено с фактите относно поведението на подсъдимия при инцидента.
С оглед изложеното не е налице и касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, поради което не може да бъде уважено искането на защитата за оправдаване на подсъдимия.
ВКС не намери наложеното на подсъдимия П. ефективно наказание от три години лишаване от свобода, определено кумулативно с лишаване от право за управление на МПС за срок от три години да е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5 от НПК.
В касационната жалба доводът се мотивира с неправилна оценка на наложени на подсъдимия административни наказания по ЗДП, след извършване на процесното деяние, които са отчетени като отегчаващ вината му факт.
Наказанието на подсъдимия П. е отмерено при категоричен превес на смекчаващите вината обстоятелства в рамките на специалния законов минимум от три години лишаване от свобода. В същия размер е определено и допълнителното наказание лишаване от права, което не може да се определи в размер по – нисък от основното.
Въззивният съд е преценил изключително внимателно обстоятелствата, от значение за индивидуализацията на наказателната отговорност на дееца.
ВКС се солидаризира изцяло с оценката на въззивния съд за степента на обществена опасност на деянието като завишена, предвид допуснатото от подсъдимия несъставомерно нарушение по чл.21, ал.1 от ЗДП и причинените леки телесни повреди на водача на другия автомобил, с който е реализирано произшествието и условията на конкретната пътна обстановка, от една страна интензивен трафик в двете посоки на движение, с който подсъдимият не се е съобразил и от друга – добри пътни и атмосферни условия, които не са способствали за настъпване на пътен инцидент.
Степента на обществена опасност на подсъдимия е оценена и през призмата на допуснатите нарушения на правилата за движение, за които е санкциониран по административен ред.
Основателно е възражението на защитата, че извършените след датата на деянието нарушения не могат да се отчитат във вреда на подсъдимия, макар и като негативна тенденция в поведението му като водач на МПС след причиняване на пътно произшествие, но това обстоятелство не е от естество да опорочи крайният извод на съда за високата лична степен на опасност на подсъдимия, изведена от наличните по делото данни за предходни многобройни нарушения на ЗДП.
ВКС не намери основания и за прилагане на института на условното осъждане спрямо подсъдимия.
Касае се за пътно-транспортно престъпление с висока степен на обществена опасност, извършено от водач, който системно нарушава правилата за движение при управление на МПС, извършено в условията на нарастващ ръст на този вид престъпления.
ВКС намира, че при изложените данни за степента на обществена опасност на деянието и дееца отлагането на изтърпяването на основното наказание се явява несъобразено с целите както на специалната, така и на генералната превенция и няма да способства за ефективна преоценка на поведението на подсъдимия, поради което жалбата на защитата се остави без уважение и в тази й част.
С оглед изложеното, наложеното на подсъдимия П. наказание не се прецени за явно несправедливо.
По жалбата на частните обвинители:
Същата се намери за неоснователна. Наказанието на подсъдимия П. се атакува от частните обвинители като занижено по размер и несъответно в тази връзка на данните за личността на подсъдимия като водач на МПС с многобройни пътни нарушения и с характеристиката на конкретното деяние.
Касационната инстанция намери, че не са налице предпоставките на чл.348, ал.5, т.1 от НПК, за да се прецени наказанието на подсъдимия за явно несправедливо.
При индивидуализацията на наказанието съдилищата са отчели и редица обстоятелства в полза на подсъдимия като чистото му съдебно минало, трудова ангажираност, млада възраст, полученото тежко увреждане на здравето му, настъпило в резултат от пътното произшествие. В тази категория обстоятелства следва да се причисли и продължителността на наказателното производство, която независимо, че не е в нарушение на разумния срок за провеждането му, не се дължи на по