О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 135
Гр. София, 27.06.2016 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова ч. гр. дело № 797 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 10816 от 29.12.2015 г. на [фирма], ЕИК[ЕИК], представлявано от адвокат Д. Д. от АК – Б. против определение № 739 от 26.11.2015 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 910/2015 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик.
Частният жалбоподател моли обжалваното определение да бъде отменено, с оглед на което да бъде уважено искането му за изменение на решение от 26.04.2013 г. по гр.д.№ 635/2011 г. на Районен съд – Велинград в частта му за разноските. Твърди, че цената на иска в производството по делба следва да се определели по реда на общите разпоредби на ГПК – чл. 68, чл. 69 и чл. 70 ГПК, доколкото става въпрос за особен вид иск за собственост, а оттам и размерът на дължимата държавна такса по него следва да бъде изчислен по правилото на чл. 71, ал. 2 ГПК, а не по реда на чл. 8 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Тарифата урежда единствено и само размера на дължимите за съдебните производства държавни такси, но не и начина по който се определя цената на иска за делбеното производство. Като акт от по-ниска степен, Тарифата не може да противоречи на императивните норми на ГПК.
Ответникът по касация [фирма] не е подал отговор.
Частната касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на атакуваното определение ВКС взе предвид следното:
С обжалваното определение е потвърдено определение № 687 от 02.09.2015 г., постановено по гр.д.№ 635/2011 г. на Районен съд – Велинград, с което е отхвърлено искането на [фирма] за изменение на решение от 26.04.2013 г. в частта му за разноските.
За да постанови този резултат, окръжният съд е приел, че основата върху която се изчислява държавната такса за делбеното производство не може да бъде само данъчната оценка на имота, при това само върху ? от нея. Правилото на чл. 71, ал. 2 ГПК не може да бъде автоматично пренесено по отношение на делбеното производство, доколкото предмет на последното могат да бъдат и други права освен вещните. В случая не става въпрос за конкуренция на две правни норми от различен порядък, уреждащи един и същи въпрос, за да е нужна преценка коя от двете норми да се приложи и да се даде приоритет на нормата от по-висш порядък.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е извел следните 13 въпроса, по отношение на които се поддържа, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно:
(1) „Какъв е предметът на дело за делба на недвижим имот с оглед приложението на чл. 68 ГПК и с оглед определянето цената на иска за делба? Дали това е правото на собственост върху недвижимия имот, предмет на делбата или производството има друг различен предмет?“
(2) „Как се определя цената на иска в производството по делба, и в частност при делбата на недвижим имот?“
(3) „Следва ли при определяне цената на иска в делбеното производство да се прилагат общите и императивни разпоредби в ГПК – чл. 68, 69, т. 2 и чл. 70 ГПК, особено когато предмет на делбата е недвижим имот?“
(4) „Разпоредбата на чл. 8 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК отменя ли действието на императивните разпоредби на чл. 68, чл. 69 и чл. 70 ГПК, или същата трябва да се прилага доколкото не противоречи на същите?“
(5) „Противоречи ли чл. 8 от Тарифата на чл. 69, т. 2 ГПК досежно уредените в последната норма критерии за определяне цената на иска за делба на недвижим имот, а именно, че цената на иска с предмет недвижим имот се определя винаги на база данъчната оценка на имота, а само в случаите когато няма данъчна оценка, цената се определя на база пазарна цена?“
(6) „Как се определя „стойността на дяловете“ и какво се има предвид под този израз, използван в чл. 8 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК?“
(7) „При липсата на законоустановени критерии за определяне на това какво се включва в понятието „стойността на дяловете“, употребено в чл. 8 от Тарифата и как следва да бъде определена тази стойност, необходимо ли е съдът да приложи по аналогия императивните общи разпоредби на ГПК, предвиждащи, че цената на иска с предмет недвижим имот е винаги данъчната оценка, а пазарната цена се прилага само в случай, че няма данъчна оценка?“
(8) „Следва ли при делба на недвижим имот, стойността на дяловете да се определя въз основа данъчната оценка на имота, предмет на делбата?“
(9) „По какъв начин, кога и с какъв акт съдът е длъжен да определи стойността на дяловете, посочена в чл. 8 от Тарифата? Подлежи ли на обжалване този акт и по кой ред? По какъв начин страната в производството по делба може да се защити срещу „акта“, с който счита, че неправилно съдът е определил стойността на дела?“
(10) „Определянето на стойността на дяловете с решението по допускане на делбата, представлява ли въпрос по същество, по който съдът се произнася с диспозитива си, и подлежи ли този въпрос на преразглеждане и пререшаване?“
(11) „Следва ли съдът при възлагане на експертиза, определяща пазарната стойност на имота, да указва на вещото лице изрично, че същото следа да определи стойността на дяловете, с оглед определянето на дължимите такси за производството?“
(12) „Неоспорването на експертизата, определяща пазарната цена на имота, равнозначно ли е на отказ на страната от правото й да оспори определената по-късно в производството стойност на дяловете на база заключението на вещото лице?“
(13) „Нарушено ли е правото на защита на страната, ако на същата не са разяснени правата й в производството досежно определянето на държавната такса, и в частност, на същата не е било указано предварително, че съдебно – техническата експертиза се назначава с цел да бъде определена държавна такса по делото?“
Поставен е и въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК :
(14) „Следва ли въззивният съд служебно да следи за правилността на първоинстанционното решение и да приложи императивна правна норма, дори ако нейното нарушение не е било въведено като основание за обжалване?“, като се поддържа да е налице противоречие с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК.
Поддържа се и наличието на противоречива практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по първите 13 въпроса по следните съображения :
Съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК съответният обуславящ правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви – за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В разглеждания случай касаторът не е обосновал с какво произнасянето по формулираните 13 въпроса би имало изискваното с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика. Това е достатъчно основание да се приеме, че отсъства допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Отделно от това, по приложението на чл. 355 ГПК е формирана последователна, непротиворечива и задължителна практика на ВКС, като атакуваното определение е постановено в съответствие с нея. Съгласно чл. 355, изр. 1 ГПК (идентична с разпоредбата на чл. 293а, ал. 1 ГПК) страните заплащат разноски съобразно стойността на дяловете им (както това е постановено и с т. 9 от ППВС № 7/1973 г.), а по силата на чл. 71, ал. 1 ГПК по водене на делото се събират държавни такси и разноски за производството. Както е разяснено с т. 17 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съдебната делба е двуфазно производство, което има за предмет право с определен имуществен интерес. Той се определя от съда при извършване на делбата и въз основа на приетата оценка се изчислява и стойността на дяловете. Посочено е, че размерът на държавната такса по делото за делба е уреден в чл. 8 ТДТГПК, която се определя и събира при ликвидиране на съсобствеността. Предвид изложеното и с оглед разясненията по т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК касационната инстанция намира, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по първите 13 въпроса.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по последния въпрос поради отсъствие на критерия за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е мотивирано в какво се състои противоречието между обжалваното определение и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК, но такова по принцип не би и могло да съществува, доколкото с посоченото ТР са разяснени характеристиките на „правния въпрос” по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Този тълкувателен акт касае правомощията на касационната, а не на въззивната инстанция, в каквато връзка е формулиран въпроса.
Не са представени доказателства за наличието на противоречива практика на съдилищата по въпроса за определяне държавната такса по делата за делба, а и дори такава да бе налице, то констатираната задължителна съдебна практика (с която обжалваното определение е съобразено) изключва възможността за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (така – т. 3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК).
По изложените съображения, състав на Върховния касационен съд, Второ отделение на Гражданска колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 739 от 26.11.2015 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 910/2015 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: