Р Е Ш Е Н И Е
№ 136
София, 15.08.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
при участието на секретаря Даниела Цветкова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова търг. дело № 61238 по описа за 2016г. и приема следното:
Производството е по чл.290 ГПК по касационната жалба на [фирма] В. срещу решението на Варненския апелативен съд от 11.ХІІ.2015г. по в.т.д. № 458/2015г.
Ответникът по касационната жалба В. А. С., гражданин на Руската федерация, не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
В писмени бележки, постъпили в съда в деня на съдебното заседание, но преди провеждането му, [фирма] В. чрез адвокат Л.П. е заел становище за основателност на касационната жалба.
Касационно обжалване на решението е допуснато с определение № 126/03.ІІ.2017г. по въпроса за значението за приложението на чл.135 ЗЗД на реализирането на правото на строеж, предмет на увреждащата сделка, чрез построяването на сградата от приобретателя на правото и трансформирането му в право на собственост поради липса на практика.
По така поставения въпрос касаторът сочи, че имущественото право, предмет на сделката, следва да съществува такова, каквото е при сключването й, тъй като обратното би създало правно положение, при което абсолютното право на собственост е нарушено. Изложени са съображения, че правото на строеж се погасява в два случая – при нереализирането му в 5 годишен срок или чрез реализирането му в този срок, че последното по силата на пар.4 т.46 от ДР на ЗУТ настъпва към момента на завършване на сградата в „груб строеж”, към който момент правото на строеж се трансформира в право на собственост върху постройката, че правото на строеж може да бъде предмет на разпореждане само до този момент, а след него такова може да се извършва с цялата сграда или със самостоятелни обекти в нея, че с оглед на това след преобразуване на правото на строеж в право на собственост иск по чл.135 ЗЗД е без предмет, срещу който кредиторът да насочи изпълнение след уважаването му, а това обосновава недопустимостта му.
[фирма] е изложил съображения, че недействителността има обратно действие към деня на извършване на сделката, поради което имущественото право, нейн предмет, следва да съществува такова, каквото е към този момент; след реализирането на правото на строеж кредиторът не може да се удовлетвори от имуществото, което е предмет на сделката, без да се насочи към сградата, но тя не е предмет на сделката, срещу която е насочен отменителния иск, следователно към принудително изпълнение на правото на строеж не може да се пристъпи; с оглед облигационния, а не вещен характер на иска по чл.135 ЗЗД, имущественото право не се възстановява в патримониума на длъжника, тъй като сделката запазва действието си между него и третото лице; относно третото лице евентуалното уважаване на отменителния иск води до задължение да предостави имуществото си за удовлетворяване на паричното задължение на прехвърлителя, но при реализирано право на строеж това право не може да се върне в сферата на длъжника, защото искът няма вещен характер. Изложени са и съображения за недопустимост на въззивното решение поради постановяването му при наличие на условия за спиране на производството по делото с оглед висящо досъдебно производство за проверка на автентичността на представения предварителен договор, т.е. оспорено било качеството на ищеца на кредитор.
По въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ счита следното:
Трайно установена е съдебната практика, според която искът по чл.135 ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да иска обявяване за недействителни по отношение на него на действията, с които длъжникът го уврежда, както и че „относителната недействителност” предполага действителна правна сделка, сключена между длъжника и трето лице, която е безвъзмездна или възмездна, но длъжникът и третото лице са знаели за увреждането. Тази сделка поражда желаните и целени от страните по нея правни последици, но по силата на закона тя няма действие спрямо кредитора, т.е. по отношение на него тя се счита за нестанала /несъществуваща/, ако искът му по чл.135 ЗЗД бъде уважен. Както е прието в мотивите на т.1 от ТР № 5/2013г. на ОСГТК, от това следва, че този иск няма вещноправно действие, при уважаването му прехвърленото имущество не излиза от патримониума на приобретателя, но за кредитора се създава възможност да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, независимо, че то в отношенията между страните по сделката е преминало в патримониума на приобретателя, което представлява санкция за него за несъобразеното му със закона поведение при сключването на разпоредителната сделка, защото е действал със знанието, че тя е увреждаща, при възмездното й придобиване. Уважаването на иска не създава солидарна отговорност между длъжника и приобретателя за изпълнение на паричното задължение, нито легитимира приобретателя като длъжник. От тези последици на положителното решение по П. иск следва, че актът на увреждащото разпореждане е валиден, но по отношение на кредитора-ищец не прехвърля права. В частност, по отношение на кредитора-ищец длъжникът-ответник не е учредил право на строеж на приобретателя-ответник, респективно, правото на строеж не се е трансформирало в право на собственост върху построеното в полза на последния. С отмяната на увреждащия акт по отношение на кредитора-ищец се счита, че тези права са в имуществената сфера на длъжника /а не на кредитора/ и не са били в тази на приобретателя и кредиторът ще може да насочи взискането си срещу тях, тъй като по силата на чл.133 ЗЗД той може да насочи изпълнението върху всяко от притежаваните от него имущества, каквато е целта на провеждането на отменителния иск по чл.135 ЗЗД. Приобретателят следва да търпи това изпълнение за удовлетворяване на чуждото /на длъжника/ задължение, защото е собственик на постройката само в отношенията му с длъжника. Ако иска да се освободи от изпълнението, може да плати на кредитора, погасявайки задължението на праводателя си, като след това претендира възмездяване от него. При това положение реализирането на правото на строеж, предмет на увреждащата сделка, чрез построяването на сградата от приобретателя на правото и трансформирането му в право на собственост няма значение на препятстващо приложението и последиците на чл.135 ЗЗД обстоятелство.
За да се произнесе по касационната жалба, ВКС съобрази следното:
С атакуваното решение ВАС по въззивна жалба на [фирма] е потвърдил решението на Варненския окръжен съд от 29.ІV.2015г. по т.д. № 1395/2014г., с което е обявена за недействителна по отношение на В. Ал.С. сделката, предмет на нот.акт № 169/2013г., с която [фирма] учредява на [фирма] безсрочно право на строеж за построяване на „Ваканционни жилища” с обща Р. 5700.11 кв.м в ПИ в [населено място] с идентификатор № 83404.501.556, и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски.
Въззивният съд е счел, че във въззивната жалба липсват оплаквания срещу изводите на първоинстанционния за наличието на качеството „кредитор” на ищеца и за наличието на субективния елемент за знание у двете страни по сделката за увреждането, поради което е приел тези предпоставки за установени.
Въззивният съд е оценил като неоснователно възражението, че тъй като длъжникът разполага със средства, достатъчни за удовлетворяване на кредитора, сделката не е увреждаща, позовавайки се на задължителната практика на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 1379/2012г. ІV ГО. Прието е, че съществуването на друго имущество предполага разполагането с инструмент за изпълнение на дълга, който не е използван от длъжника, поради което кредиторът не е задължен да установява цялостното му финансово състояние и само ако не разполага с друго имущество да осъществи правото си по чл.135 ЗЗД.
За да оцени за неоснователно и възражението за реализирано след учредяването му право на строеж и трансформирането му в право на собственост с оглед завършване на сградата в груб строеж и за липса поради това на годен обект на прехвърлителната сделка, който да се върне в патримониума на кредитора, е прието, че: относителната недействителност е само спрямо кредитора и доколкото съществува качеството му на неудовлетворен такъв, при отпадане на интереса му при погасяване на вземането му отпада и предназначението на отменителния иск; обявената относителна недействителност няма вещни последици – имуществото, предмет на увреждащата сделка, не се реституира в патримониума на длъжника, то се счита за негово имущество, но само в отношенията му с кредитора, и то само доколкото кредиторът може да насочи принудително изпълнение срещу това имущество чрез публичната му продан; в отношенията между длъжника и приобретателя сделката е действителна; при това положение промяната в имуществото, предмет на сделката, след прехвърляне на правото на собственост от длъжника на трето лице е ирелевантна за интереса на кредитора от отменителния иск, с уважаването му имуществото, предмет на атакуваното действие, служи за удовлетворяването на кредитора само до размера на неговото вземане, като осъществяването на правата му чрез провеждане на изпълнението стои извън производството по иска по чл.135 ЗЗД; извън предмета на делото е искането за определяне с решението на размер, до който трансформираното право на строеж в право на собственост да служи за удовлетворяване на кредитора.
Така постановеното решение е законосъобразно.
С оглед съображенията, обосноваващи отговора на въпроса, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, неоснователно е заявеното възражение на касатора за недопустимост на иска поради липсата на предмет, срещу който кредиторът да може да насочи изпълнение.
Неоснователно е и възражението на ответника-длъжник за недопустимост на въззивното решение поради произнасянето му при наличие на основание за спиране на производството. Такова възражение по делото не е било навеждано, не са представени и доказателства за наличие на висящо досъдебно производство за установяване неавтентичността на предварителния договор, а и само по себе си наличието на такова производство не е основание за спиране, тъй като то не е „дело” по смисъла на чл.229 ал.1 т.4 ГПК. Освен това, тъй като предмет на настоящото дело е само П. иск, но не и иск за съществуване на вземането, съдът не би могъл да преценява дали съществува правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, в тази насока съдът би могъл да вземе предвид само влязло в сила решение, с което вземането е отречено, каквото по делото не се твърди и не е установено.
Предвид отговора на въпроса, съображенията за който не следва да бъдат приповтаряни, неоснователни са оплакванията на касатора, обосновани с пространни съображения, и съвпадащите с тях заявени от ответника [фирма] с писмените му бележки, депозирани в проведеното пред ВКС о.с.з. /с оглед задължителното им другарство по делото и липсата на подадени от последното въззивна и касационна жалби/ относно значението на реализирането на правото на строеж, предмет на сделката, чиято недействителност се претендира, за приложението на чл.135 ЗЗД – с атакуваното решение се създавала възможност кредиторът да събере вземането си не само от длъжника до размера на „възстановеното” с отменителния иск, но и от приобретателя за горницата над стойността на относително недействителната сделка, което водело до неоснователно обогатяване на длъжника, който щял да се окаже освободен от паричното си задължение, и до изпълнение на чуждо задължение, а отменителният иск не създавал солидарна отговорност помежду им и не легитимирал приобретателя като длъжник; приобретателят не отговарял спрямо кредитора с правото си на собственост върху сградата за целия дълг, а само до размера на стойността на правото на строеж; с оглед фикционните, а не вещно-транслативни последици на отменителния иск, неправилно било да се приеме, че кредиторът може да се удовлетвори от трансформираното в право на собственост право на строеж, приемайки го за „възстановено” в патримониума на длъжника.
Законосъобразен и в съответствие с уеднаквената от ВКС с решение по гр.д. № 1379/2012г. ІV ГО практика, която настоящият състав споделя /сочените в касационната жалба в тази насока определения на ВКС по гр.д. № 1085/2012г. ІІІ ГО, по гр.д. № 2503/2014г. ІV ГО и по гр.д. № 474/2012г. ІV ГО, постановени в производство по чл.288 ГПК, не формират практика – в този смисъл ТР № 2/2010г. на ОСГТК/, е изводът на въззивния съд относно увреждащия характер на атакуваната разпоредителна сделка, че не е от значение във връзка с това дали длъжникът след разпореждането разполага с имущество, достатъчно за удовлетворяване на кредитора, поради което е неоснователно и оплакването в тази насока.
По изложените съображения и на основание чл.293 ал.1 ГПК атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
На основание чл.78 ал.3 ГПК разноски на [фирма] не се следват.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решението на Варненския апелативен съд, търговско отделение, № 325/11.ХІІ.2015г. по търг.д. № 458/2015г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: