О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 136
гр. София, 18.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 4232/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Ж. Ж. от [населено място] срещу въззивно решение № 91 от 13.07.2018г., постановено по в.гр.д.№ 226/2018г. на Варненския апелативен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 254 от 15.02.2018г. по гр.д.№ 1535/2017г. на Варненския окръжен съд и вместо него е отхвърлил като неоснователни предявените от касатора против държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, искове с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищецът е собственик на апартамент № 3 /мезонет/ с идентификатор **** по КК на [населено място], на трети и четвърти етаж, с площ от 228 кв.м., находящ се в построената в ПИ с идентификатор **** жилищна сграда, с адрес [населено място], [улица] по силата на учредено и изпълнено от праводателя му право на строеж, евентуално по давност.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че със заповед № 130 от 12.01.1988г. на председателя на ИК на ОбНС-В. е извършено отчуждаване на 68% ид.част от сградата на [улица] от правото на строеж по реда на чл.98 ЗТСУ/отм./ за надстрояване на два етажа и мансарда върху съществуващите жилищни сгради, построени върху държавно дворно място (68 %), представляващо имот пл.№ **** в кв.14 по плана на 8-ми подрайон на [населено място], което е следвало да се извърши от посочените в заповедта лица. С последващи заповеди на ИК на ОНС–В. е отстъпено право на надстрояване на жилища върху същата сграда на лицата Т. Т. и на В. Ш., а с решение на Съвета по ТСУ от 01.02.1989г. е извършено разпределение на обектите в бъдещата надстройка. С нот акт № 119 от 05.04.1994г. Т. Т. и А. Т. са продали на Ж. К. Ж. собствения си недвижим имот – апартамент № 3-ляв, находящ се на третия жилищен етаж на сградата, с площ от 94,65 кв.м. и таванско помещение № 2 с площ от 20,90 кв.м. С нот. акт № 45/1999г. купувачът е признат за собственик на апартамент № 3 /мезонет/, находящ се на ет.3 и ет.4, с обща площ от 228 кв.м., а с нот.акт 56/2000 г. същият е продал имота на ищеца в първоинстанционното производство. Със заповед № Р-76/12.11.2004г. на началника на РДНСК-В. е отменен акт за узаконяване № 27/11.11.1997г. на гл.архитект на район “О.” при [община] за строеж “Надстройка на жилищна сграда с офис” в УПИ ****, кв.14, която е влязла в сила след постановяване на решение № 3387 от 29.03.2006г. по адм.д. № 10740/2005г. на ВАС. С влязло в сила решение № 1367 от 07.07.2015г. по гр.д.№ 2365/2012г. на ВОС е допусната делбата на процесния мезонет между П. С. с квота 50,96 % ид.части и държавата с квота 49,04 % ид.части. Същият не е идентичен с обектите, за които е учредено право на надстрояване, тъй като цялата сграда е надстроена с един етаж повече от проекта /ап.№ 3, за който е учредено право на надстрояване е първото ниво на мезонета/.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че след като строежът е извършен в нарушение на строителните разрешения и при съществено отклонение от учреденото право на строеж, лицето, което го е извършило не може да черпи изгодни за себе си последици от предприетите недобросъвестни действия. Посочено е, че в противоречие с решение № 413 от 25.07.2012г. по гр.д.№ 1076/10г. на ВКС, постановено по предмета на спорното материално право, на идентично правно основание и между същите страни, първоинстанционният съд е пререшил спор, вече разрешен със сила на пресъдено нещо, както и че обстоятелството дали построеното извън учреденото право на строеж би могло да бъде самостоятелен обект на правото на собственост е правно ирелевантно. Същевременно съдът е приел предявения иск за допустим като се е позовал на задължителния характер на определение № 491 от 15.07.2015г. по ч.гр.д.№ 1535/2015г. на ВКС, IV г.о. и решение № 20 от 17.02.2017г. по в.гр.д.№ 586/16г. на Апелативен съд- В.. С оглед на това главният иск е приет за неоснователен, а неоснователността на евентуалния иск е мотивирана с разпоредбата на чл.86 ЗС и § 1 ЗИД на ЗС.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1. Съдържат ли разрешение на материалния спор и формират ли сила на пресъдено нещо решенията на ВКС, с които обжалваните решения на въззивния съд биват отменени и делото върнато на въззивния съд за произнасяне по същество от друг състав на въззивния съд; 2.Формират ли сила на пресъдено нещо мотивите към съдебните решения и допустимо ли е разрешения на даден въпрос, които се намират единствено към мотивите на съдебното решение, да бъдат пренасяни в друго производство като обуславящи други съдебни решения, с които, при това, се разрешава даден спор по същество, по съображения за тяхната /на мотивите/ задължителност и невъзможност въпросът да бъде разрешен в друго производство по различен начин; 3.Допустимо ли е с въззивното решение да се дава разрешение на даден въпрос въз основа на извод за налични права на една от страните, възникнали според съда на определено основание, без страната, в чиято полза е направен изводът, да е твърдяла възникване и притежание на такива права на посоченото от съда основание, съответно, без такива въпроси да са били обсъждани от страните; 4. Неотносим ли е към спора за собственост върху постройка, придобита въз основа на учредено право на строеж, съответно към преценката за приложение на чл. 97 ЗС или чл. 92 ЗС, фактът, дали построената в по-голям обем от учреденото право на строеж съставлява самостоятелен обект на собственост; 5. Задължен ли е съдът да обсъжда всички установени по делото факти и да дава отговор на всички доводи на страните относно тълкуването и последиците на така установените факти и 6.Допустимо ли е декларативното излагане на правните изводи в мотивите към съдебното решение, без тези изводи да се отнасят към конкретна правна норма и, при това, без да се обсъждат всички установени и относими към даден въпрос факти, доводи и възражения на страните. Поддържа се, че решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно.
Ответникът държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, както и третото лице-помагач П. П. С. са подали писмени отговори, в които изразяват становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Ответникът претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че предпоставките по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на посоченото решение са налице с оглед проверка на неговата допустимост.
За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение е необходимо с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК. Независимо от тях, касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл.288 ГПК, поради което ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, каквито доводи са наведени от касатора, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В това решение евентуално ще бъде даден отговор и на поставените от касатора правни въпроси.
С оглед допускането на въззивното решене до касационно обжалване на касатора следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационната му жалба в размер на 1638,43 лв./чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/ по сметка на ВКС.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 91 от 13.07.2018г., постановено по в.гр.д.№ 226/2018г. на Варненския апелативен съд.
У к а з в а на касатора в едноседмичен срок от съобщението да внесе държавна такса по с/ка на ВКС в размер на 1638,43 лв./хиляда шестстотин тридесет и осем лева и четиридесет и три стотинки/ и да представи вносния документ по делото, като в противен случай касационната жалба ще бъде върната.
След изтичането на срока делото да се докладва за насрочване или прекратяване.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: