2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1374
София, 28.12.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври, две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 585/2012 година.
Производство по чл. 288 ГПК.
Р. Г. от [населено място] е подал касационна жалба против решението на Плевенския окръжен съд по гр. д. № 1035/2011 г., с което е отменено решение на Плевенския районен съд по гр. д. № 1075/2011 г. за присъденото му неизплатено трудово възнаграждение. Към жалбата е приложено изложение на основания за допустимост на касационната жалба.
Ответникът [фирма], [населено място] не е взел становище по жалбата.
След проверка, касационният съд установи следното:
Делото е образувано по иск на Г. срещу [фирма] за сумата 8400 лв. – дължимо и неизплатено трудово възнаграждение по 1200 лв. месечно за седем месеца от август 2010 г. до февруари 2011 год.. Плевенският районен съд, с решение от 14. 06. 2011 г. по гр. д. № 1075/2011 г. е уважил иска за сумата 5812.40 лв. и отхвърлил за разликата до предявения размер 8400 лв.. Плевенският окръжен съд с въззивно решение от 07. 02. 2012 г. по гр. д. № 1035/2011 г. е потвърдил първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска за разликата над сумата 5812.40 лв. до размер на сумата 7330.65 лв./ с оглед въззивната жалба на ищеца Г./, отменил първоинстанционното решение за уважаване на иска за сумата 5812.40 лв. и отхвърлил иска за тази сума. Въззивният съд е приел, че за времето от март 2010 г. до февруари 2011 г. включително, ищецът Г. е получил като служебен аванс общо сумата 16345.40 лв., изплатена му от [фирма] чрез разходни касови ордери. Съдът е приел, че Г. се е съгласил по този начин да му бъде изплащано трудовото възнаграждение от работодателя му [фирма], с оглед на сключения между това дружество и другото дружество – [фирма], договор за наем на работници. Съоъбразено е, че така получаната сума 16345.40 лв. значително надвишава брутното трудово възнаграждение на ищеца за процесния период, поради което ответникът – работодател не дължи суми за трудово възнаграждение. Въззивният съд е приел за недоказано възражението на ищеца Г., че с една част от сумите по тези разходни касови ордери е заплащал трудовите възнаграждения на други работници, консумативни разходи и канцеларски материали за склада в [населено място], тъй-като Г. не е представил оригиналите на документите за такива плащания и тези документи са изключени от доказателствата съгласно чл. 183 ГПК.
Искането на жалбоподателя Г. за допускане на касация на въззивното решение в частта за отмяна на първоинстанционното решение за уважаване на иска му в размер на сумата 5812.40 лв., е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – произнасянето на въззивния съд по правен въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Искането е основателно. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд е ограничен да се произнесе в рамките на въпросите, поставени във въззивната жалба. В случая, решаващият съд е постановил решението си за отхвърляне на иска, като е приел за доказано плащане от ответника – работодател на ищеца Г. на трудово възнаграждение в размер на сумата 16345.40 лв.. Съгласно чл. 266, ал. 1 ГПК въззивният съд е ограничен да се произнася само по онези обстоятелства и доказателства, които страните са посочили и представили в срок в първоинстанционното производство. Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5, ал. 2 и ал. 3 ГПК страна е длъжна да направи в срок съответното доказателствено искане или по изключение до приключване на съдебното дирене, съгласно чл. 147 ГПК. С доклада по делото, първоинстанционният съд изрично е указал на ответника [фирма] да установи, че плащането, извършено от [фирма] на ищеца Г. по всеки от конкретно посочени ордери е плащане на трудовото му възнаграждение по чл. 269 КТ, за кой месец и в какъв размер. Доказването на това обстоятелство има решаващо значение за спора по делото, защото плащането на една парична сума без да е налице конкретизация за основанието на това плащане и без да е налице изрично признание от кредитора – получател на сумата, че се погасява определен дълг в конкретен размер, е същността на спорния предмет. Поставеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос за предметния обхват на произнасянето на въззивния съд касае точното прилагане на закона и по този въпрос няма установена съдебна практика. Въпросът е за ограничението по чл. 269 ГПК, че то се отнася до посочените в жалбата въпроси, но само ако те са допустими, съгласно чл. 266 и чл. 147 ГПК.
Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 07. 02. 2012 г. по гр. д. № 1035/2011 г. на Плевенския окръжен съд, в ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът на Р. Г. против [фирма] за сумата 5812.40 лв., със законната лихва от 17. 02. 2011 г. и е осъден Р. Г. да заплати на [фирма] сумата 590 лв. разноски по делото и да заплати на Плевенския окръжен съд сумата 116.25 лв. разноски по делото.
УКАЗВА на жалбоподателя Р. Г. да внесе държавна такса в размер на 116.25 лв. по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба и да представи по делото документ за внесената такса в едноседмичен срок от съобщението.
След изпълнение, делото да се докладва за насрочване в съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: