О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
София, 01.03.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 23.01.2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2447 /2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма]/н/, [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 972 от 27.04.2017 г., по т.д.№ 2760/2016 г., с което след отмяна на допълнителното решение на Благоевградския окръжен съд № 2149 от18.04.2016 г. по т.д.№ 20151200900026 е уважен предявения от [фирма], гр. София срещу настоящия касатор, като ответник – солидарен длъжник, установителен иск по чл.694 ТЗ за разликата над присъдените 501 174.64 евро с левова равностойност 980 212 лв. до претендираните 872 020.92 евро, равняващи се на 1 705 524.68 лв. и е потвърдено първоинстанционното решение на Благоевградския окръжен съд № 1181 от 29.02.2016 г., по т.д. № 20151200900026.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основната теза на касатора е, че в хода на производството пред въззивния съд вземането на ищеца, предмет на специалния установителен иск по чл.694 ТЗ е намаляло чрез извършените погасителни плащания в хода на образуваните срещу него изпълнителни производство по описа на ЧСИ Ш.Дервиш и на ЧСИ Г.Ц., които въззивната инстанция не е съобразила.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на процесуалното право, свързан с приложението на чл.235,ал.3 ГПК: „Следва ли съдът при постановяване на решението си, да съобрази нововъзникнали факти и обстоятелства, които имат съществено значение за правилното решаване на спора?”
Като израз на поддържаното противоречие са посочени решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл.ГПК: № 128 от 14.06.2013 г. ,по гр.д.№ 996/2012 г.; № 253 от 18.01.2013 г., по гр.д.№ 295/2012 г.; № 526 от 03.02.2012 г., по гр.д.№ 681/2010 г.; № 218 от 03.11.2016 г., по гр. д.№ 2217/2016 г. на ІІІ г.о.;№ 74 от 13.07.2016 г., по т.д.№ 3786/2014 г. на І т.о.;№ 126 от 08.06.2016 г., по гр.д.№ 3182/2014 г. на І г.о.; № 215 от 22.12.2015 г., по гр.д.№ 6209/2014 г. на І г.о. и № 101 от 28.10.2016 г., по гр. д.№ 83/2016 г. на ІІ г.о..
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по искането за достъп до касация, считайки го за неоснователно, поради отсъствие на общата предпоставка по чл.280, ал.1ГПК. Позовавайки се на идентичност в правната природа на иска по чл.422, ал.1 ГПК и на иска по чл.694, ал.1 ТЗ счита за съответна приложима задължителната съдебна практика, обективирана в т.9 на ТР № 1/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, поради което поставеният от касатора въпрос на процесуалното право е ирелевантен за изхода на делото. При условията на евентуалност възразява и срещу основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна срана в процеса, срещу въззивен съдебен акт , подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че
качеството на [фирма], [населено място] на кредитор на обявения в неплатежоспособност длъжник [фирма]/н/, [населено място], с вземане, произтичащо от договор за финансов кредит № 01/2009-В/30.12.2009 и анекс № 1, което е включено от синдика в списъка на неприетите вземания, а възражението му пред съда по несъстоятелността е оставено без уважение, обуславя правния му интерес и надлежна активна легитимация да предяви специалния установителен иск по чл. 694, ал. 1 ГПК за исковата сума в пълния и заявен размер. Позовавйки се на формираната по реда на чл.274, ал.3 ГПК практика на ВКС, според която установителният иск по чл.422, ал.1 ГПК е идентичен с този по чл.694, ал.1 ТЗ, решаващият състав на Софийски апелативен съд, по арг. от т.9 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г., е преценил като неоснователно възражението на ответника за недължимост на част от претендираното вземане, поради намаляването му със събраните в производството по образуваното индивидуално принудително изпълнение по изп.д.№ 831/2012 г. на ЧСИ Ш. Дервиш с рег.№ 796 на КЧСИ, срещу солидарния длъжник [фирма], разпределени в полза на ищцовата Банка за погасяване на част от главницата по първия транш от договора за кредит, включваща се в общия размер на претенцията и по чл.694, ал.1 ТЗ. Съображенията с, че доколкото преценката за съществуване вземането на Банката –кредитор към несъстоятелния длъжник следва да се извърши към момента на предявяване на установителния иск по чл. 694, ал.1 ТЗ, то към същия се преценява и основателността на конкретния заявен размер на вземането за главница по първия транш от договора за кредит. Затова и извършените след предявяване на иска погашения на тази част от дълга, според въззивния съд, не следва да бъдат съобразени по общото правило на чл.235, ал.3 ГПК, а подлежат на зачитане при изготвяне сметката за разпределение в производството по несъстоятелност от синдика. В съгласие с процесуалното правило на чл.272 ГПК и възприетото разрешение Софийски апелативен съд е препратил по отношение признатото за установено вземане на [фирма], гр. София към фактическите констатации и правни изводи на първоинстанционния съд и е отменил отхвърлителното му допълнително решение, признавайки за установено по отношение на [фирма] /н/, [населено място], съществуването и на вземане на ищцовата Банка за разликата над присъдените от Благоевградския окръжен съд 501 174.64 евро с левова равностойност 980 212.40 лв. до заявените 872 020.91 евро/ левова равностойност 1 705 524.68 лв. – главница по първия транш от договор за банков кредит от 30.12.2009 г. и анекс № 1 към същия.
Въз основа на извършения самостоятелен анализ на доказателствения материал по делото въззивната инстанция е отрекла да е основателно и другото защитно възражение на ответника – за привидност на солидарната му отговорност на съдлъжник, наред с кредитополучателя [фирма] и наличие на прикрит с нея договор за поръчителство.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приема, че поставеният процесуалноправен въпрос има обуславящо значение за формираните от въззивния съд правни изводи по предмета на спора и обосновава общата главна предпоставка по чл.280, ал.1ГПК.
Основателно е и позоваването на селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед възприетото в обжалвания съдебен акт разрешение на поставения процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.235, ал.3 ГПК, касационното обжалване следва да бъде допуснато за проверка съответствието му с формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на ВКС, обективирана в част от цитираните с касационната жалба решения на ВКС и в служебно известните на настоящия съдебен състав такива: №128 от 14.06.2013 г., по гр.д.№ 996/2012 г. на ІІІ г.о; № 218 от 03.11.2016 г., по гр.д.№ 2217/2016 г. на ІІІ г.о., № 86 от 14. 08. 2014 г., по гр.д.№ 6766/2013 г. на ІV г.о. и № 99 от12.07.2017г., по гр.д.№ 60330/2016 г. на І г.о., с която е даден различен правен отговор.
Останалите цитирани от касатора съдебни актове на касационната инстанция са неотносими към конкретния процесуалноправен въпрос, поради което не обосновават твърдяното противоречие.
Обстоятелството, че в мотивите на същите е налице позоваване и на разпоредбата на чл.235, ал. 2 и ал.3 ГПК е без значение, тъй като касационното обжалване е било допуснато по съвсем различен от поставения правен въпрос – за приложението на чл.52 ЗЗД, за приложението на чл.146 ГПК, за задълженията на въззивния съд на съд, разглеждащ по същество възникналия правен спор, за приложението на чл.53, ал.2 ЗКИР и др. Поради това и формираният по реда на чл.290 ГПК отговор в тези решения на ВКС, съобразно задължителните постановки в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е относим само за правните въпроси, свързани с приложението на съответната правна норма, различна от разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК.
По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд следва да бъде допуснато в горепосочената му част.
На осн. чл.694, ал.2 ТЗ касаторът не дължи предварително внасяне на държавна такса за касационното производство.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 972 от 27.04.2017 г., по т.д.№ 2760/2016 г., в частта, с която след отмяна на допълнително решение № 2149 от 18. 04.2016 г., по т.д.№ 26/2015 г. на Благоевградския окръжен съд е признато за установено съществуването на вземане на [фирма], спрямо [фирма]/н/, [населено място], като солидарен длъжник, за разликата над присъдените 501 174.64 евро, с левова равностойност 980 212.40 лв. и претендираните 872 020.92 евро, равняващи се на 1 705 524.68 лв.
ДА СЕ ДОКЛАДВА делото на председателя на второ търговско отделение на ВКС за насрочването му в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: