О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
София, 25.02.2009 година
Върховният касационен съд,Второ гражданско отделение,в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и девета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Здравка Първанова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4755 от 2008 година,образувано по описа на І ГО на ВКС, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. П. А. от гр. Б. срещу въззивното решение на Бургаския окръжен съд, постановено на 23.07.2008г. по гр.д. №119/2008г. Като основание за допускане на касационно обжалване сочи разпоредбата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, като се поддържа,че съдът се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба И. М. Т. изразява становище,че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване,тъй като в решението си въззивният съд не се е произнесъл по материалноправен въпрос,който да е съществен,нито пък е налице такъв въпрос,по който съдът да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване,като съображенията за това са следните:
С обжалваното решение,постановено на 23.07.2008г. по гр.д. №119/2008г. Бургаският окръжен съд,действувайки като въззивна инстанция,е оставил в сила решението на първоинстанционния съд,с което е отхвърлен предявеният от Г. П. А. срещу И. М. Т. иск за установяване,че Г. П. А. е собственик на апартамент №65,етаж ХІ,в блок 15,к-с “Л” в гр. Б.. Прието е,че процесният апартамент е придобит от З. А. , дъщеря на Г. П. ,през 1987г. след прекратяване на брака й с И. М. Златинка А. е починала на 17.02.1997г. и оставила за единствен наследник сина си А. Т. Атанас Т. е починал на 25.06.2006г.като негов единствен наследник по закон е неговият баща И. Прието е,че Г. А. е живяла в процесния имот заедно с дъщеря си и внука си от 1987г.,но не е доказала да е владяла имота през този период като свой собствен. За ирелевантни са приети изявленията на З. А. ,че счита майка си за собственик на имота,тъй като не е установено да е извършила действие по разпореждане със своята вещ в полза на майка си Г. Прието е също така,че не е извършено и позоваване на изтекла давност от страна на Г. П. спрямо нейната дъщеря нито чрез предявяване на собственически иск,нито чрез възражение,което според въззивния съд обуславя настъпването на ефекта на придобивната давност,която не се прилага служебно. Прието е,че не е установено позоваване на изтекла давност и спрямо А. Т. ,който е считал имота за свой като го е отдавал под наем, ремонтирал и др. Обстоятелството,че И. Т. никога не е посещавал имота е прието за ирелевантно,тъй като е придобил имота по наследство едва през 2006г. и поведението му до този момент е без правно значение.
Съществените материалноправни въпроси,по който съдът,според представеното от касатора изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, се е произнесъл в постановеното на 23.07.2008г. по гр.д. №119/2008г. въззивно решение в противоречие с практиката на ВКС, касаят приложното поле на разпоредбите на чл.68 ЗС,чл.69 ЗС и чл.79 ЗС,а именно за възможността владението на един имот да се осъществява чрез другиго,за съобразяването на вътрешните отношения между лицето,което е придобило имота по силата на договор за продажба и лицето,упражняващо фактическата власт върху имота и възможността за противопоставяне на владение помежду им. Сочи се и съществен процесуалноправен въпрос,а именно задължението на съда да обсъди констатираните противоречия в показанията на свидетелите и писмените доказателства и да изложи съображенията си за това,както и да извърши преценка на всички доказателства в тяхната съвкупност.
На първо място следва да се отбележи,че всички,поставени в изложението въпроси са съществени по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Визираните от касатора материалноправни въпроси касаят осъществяването на елементите от фактическия състав на придобивната давност, която е често срещан способ за придобиване на вещни права и стои в основата на многобройни спорове,разглеждани от съдилищата,както и в настоящия случай. Именно разрешаването на спора дали са се осъществили и към кой момент всички елементи от фактическия състав на този придобивен способ обуславя изхода на настоящия правен спор. Соченият от касатора процесуалноправен въпрос за начина,по който следва да бъде извършвана преценката на събраните по делото доказателства и по-специално на свидетелските показания също е съществен,тъй като именно тя обуславя изводите за осъществяването на релевантни към спора факти,а оттам и за основателността на предявения иск.
По отношение на твърденията на касатора за разрешаване на визираните в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК въпроси,на първо място следва да се отбележи,че с оглед установената в разпоредбата на чл.69 ЗС презумпция изводът дали в конкретния случай фактическата власт се упражнява от едно лице лично за него като владелец или същото упражнява тази фактическа власт за другиго,т.е. като държател винаги се основава на конкретна преценка на установените по делото факти и следователно даваните от съдилищата,вкл. и от ВКС различни разрешения не сочат на наличие на противоречива практика. В този смисъл обстоятелството,че в обжалваното решение въззивният съд е приел,че фактът на отдаване на имота под наем от А. Т. сочи на упражняване на самостоятелна фактическа власт върху имота лично за него не обуславя наличие на противоречие по смисъла на чл.280 ГПК с разрешението на този въпрос,дадено в цитираното в изложението решение №161/14.11.1993г.,постановено по гр.д. №1649/1992г. на ІV ГО на ВС. Налице е обаче противоречие по смисъла на чл.280 ГПК досежно необходимостта да бъдат съобразени вътрешните отношения между лицето,което твърди,че фактическата власт се упражнява от негово име и лицето,което упражнява тази фактическа власт,вкл. ако последното се легитимира като собственик на вещта по силата на договор за продажба или по наследство. В решение №803/21.10.1994г.,постановено по гр.д. №662/1994г. на І ГО е прието,че може да се придобие владение и със съгласието на предишния владелец,като не е необходимо това съгласие да бъде дадено в някаква форма,защото то не е правна сделка,която да поражда,изменява или погасява права или задължения,т.е. вътрешните отношения между тези лица следва да се преценяват независимо дали е установено постигане на съгласие в писмена форма,респ. да е налице разпореждане, чрез което да е била предадена фактическата власт. В обжалваното решение въззивният съд е приел,че А. Т. не би могъл да владее вещта за своята баба,тъй като той е бил собственик на имота и не е извършвал действия на разпореждане в полза на баба си. Прието е както за периода от 1997г. до 2006г.,така и по отношение на фактическата власт,упражнявана приживе на З. А. ,че за да е налице успешно противопоставяне на придобивната давност по отношение на действителния собственик не е достатъчно да е налице неговото съгласие имотът да се свои от другиго,а е необходимо извършване и на действия по разпореждане с имота в полза на това лице, което сочи на наличие на противоречие с изразено в практиката на ВКС становище,обуславящо основание за допускане на касационното обжалване.
Налице е такова противоречие и досежно начина,по който следва съдът да извърши преценка на събраните по делото доказателства и по-специално на показанията на свидетелите при наличие на противоречие както между показанията на различните групи свидетели,така и между тези показания и данните за правнорелевантните факти,съдържащи се в други доказателства. С изложението е представено решение №87/04.09.1958г., постановено по гр.д. №55/1958г. на ОСГК на ВС,съгласно което когато двама свидетели дават противоречиви показания,съдът е длъжен да положи усилия да разкрие кой от тях говори истината и след като прецени правдоподобността и достоверността на твърденията им с оглед на самите тях и на останалите данни по делото,мотивирано да каже на кого от двамата дава вяра и в резултат на това да приеме за установено едното или другото твърдяно обстоятелство. Това становище изразява и константната практика на ВКС,че само за това,че единият свидетел твърди противното на това,което казва другият свидетел,не може да се приеме,че казаното от последния не отговаря на истината. Съдът е длъжен да анализира показанията и останалите доказателства и да мотивира извода си защо дава вяра на показанията на една група свидетели,а на друга-не. Извършената от въззивния съд преценка не съответствува на тези установени от процесуалния закон и развити от практиката правила. Налице е следователно противоречие с даденото с въззивното решение разрешение на съществени материалноправни и процуесуалноправни въпроси,поради което настоящият състав приема,че са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение на поддържаното в изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК основание.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 23.07.2008г. по гр.д. №119/2008г. по описа на Бургаския окръжен съд по подадената от Г. П. А. касационна жалба с вх. №12341/23.09.2008г.
Указва на касатора в 7-дневен срок от получаване на съобщението да внесе по сметка на ВКС сумата 201 лв./двеста и един лева/ държавна такса за разглеждане на касационната жалба и да представи доказателства,че таксата е внесена.
Насрочва делото за открито съдебно заседание,като делото се докладва на председателя на ІІ ГО на ВКС за определяне на дата за разглеждането на делото,след което да се призоват страните.
Председател: Членове: