4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 139
София, 19.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3450 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Б. Х., с адрес в [населено място], представляван от адв. В. К., против решение № 558 от 7 декември 2016 г., постановено по в.гр.д. № 495 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2016 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 247 от 23 февруари 2016 г., постановено по гр.д. № 640/2015 г. по описа на районния съд в [населено място] в частта, с която е прогласена нищожността на договор за прехвърляне на недвижим имот вместо изпълнение от 1 август 2013 г., по силата на който Х. се е съгласил да получи вместо изпълнение на задължението на С. А. Д.–Ц., с адрес в [населено място], по договор за заем, сключен между двамата на 23 юли 2013 г., правото на собственост върху 9/30 ид.ч. от поземлен имот с площ от 429 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], с идентификатор 56722.659.885.
В касационната жалба се сочи, че по делото не е доказано предварително постигнато съглашение между страните по договора за заем за удовлетворяване на кредитора по начин, различен от предвидения в закона, нито е доказана уговорка при неизпълнение на задължението кредиторът да стане собственик на вещта, което да представлява предварително уговаряне по смисъла на чл. 152 ЗЗД. Изтъква се, че последващата уговорка за продажба на съответната част от процесния имот, е станала след сключване на договора, когато длъжникът не е бил притиснат да приеме всички условия на кредитора; не е доказано също, че договорът за заем е бил обезпечен с продажба с уговорка за обратно изкупуване. Подчертава се, че в отговора на въззивната жалба ответницата Д. е потвърдила, че не е имало предварителна уговорка с Х., според която последващият сключен между тях договор да служи за обезпечение на предоставения заем. Сочи се също, че не е налице и обратно писмо, което да разкрива евентуална симулация в съглашенията между страните. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, чието решение е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В писмен отговор ответницата С. А. Д.–Ц., с адрес в [населено място], чрез особения процесуален представител адв. М. Д., оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване и излага доводи за неоснователността на жалбата по същество. В отделно заявление самата Д. заявява, че не желае назначаване на особен представител при разглеждане на касационната жалба.
Производството пред първоинстанционния съд е започнало по искова молба на Г. Х. против С. Д.–Ц., с която е бил предявен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на окончателен на сключен между страните договор от 1 август 2013 г. за даване вместо изпълнение, който инкорпорирал и предварителен договор, с който Д. се задължила да прехвърли на Х. идеални части от посочения в договора урегулиран поземлен имот в [населено място] вместо изпълнение на поето с договор за заем от 23 юли 2013 г. между същите страни парично задължение. С отговора на исковата молба ответницата Д., чрез назначения по делото особен представител, е предявила против Х. инцидентен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД за прогласяване нищожността на процесния договор от 1 август 2013 г., с доводи, че същият е бил сключен, за да обезпечи предходния договор за заем в нарушение на забраната на чл. 152 ЗЗД.
С обжалваното решение въззивният съд посочва, че възприема напълно мотивите на първоинстанционния съд, счита същите за правилни и не следва да ги преповтаря във вида, в който са изложени. Съобразени са сключените между страните: на 23 юли 2013 г. договор за заем, по силата на който ищецът е предоставил на ответницата парична сума в размер на 10000 лева за срок до 30 септември 2013 г; на 1 август 2013 г. договор, по силата на който ищецът се е съгласил да получи вместо изпълнение на паричното задължение на ответницата по договора за заем, правото на собственост върху 9/30 ид.ч. от поземлен имот с площ от 429 кв.м., находящ се в [населено място], [улица]. Взети са предвид уговорката ответницата да подготви всички документи и да се яви пред нотариус за прехвърляне на имота и предаване на владението върху него в срок до 26 септември 2013 г., анекса от 26 септември 2014 г., според който срокът за нотариално оформяне на договора се промени на 12 ноември 2013 г., както и неявяването на ответницата на уговорената дата и час в съответната нотариална кантора, поради което сделката не е била оформена нотариално. Същевременно е установено по делото, че по силата на съдебна спогодба по гр.д. № 1675/2012 г. по описа на районния съд в [населено място] ответницата и още седем съделители са получили в общ дял урегулиран поземлен имот № 56722.659.1066, който имот е образуван от разделянето на поземлен имот с идентификатор № 56722.659.885, а имотът, предмет на договора за даване вместо изпълнение, според експертно заключение, е част от поземлен имот с идентификатор 56722.659.885 и от образувания впоследствие поземлен имот с идентификатор 56722.659.1066 с площ от 394 кв.м. Първоинстанционният съд, основавайки се на установените данни, е приел, че процесният договор за прехвърляне на недвижим имот вместо изпълнение от 1 август 2013 г. е недействителен, не обвързва страните и не може да бъде обявен за окончателен, тъй като съвпада като време с датата на сключване на прехождащия го сключен между страните договор за паричен заем и обезпечава последния. Този извод, според първоинстанционния съд, се потвърждава и от обстоятелството, че съгласието за даване вместо изпълнение е постигнато преди падежа на задължението на заемополучателката, поради което със сделката се цели заобикаляне разпоредбата на чл. 152 ЗЗД. Въззивният съд е констатирал, че не са приети доказателства при спазване на разпоредбата на чл. 266 ГПК, които да водят до различни от възприетите от районния съд изводи, а събраните вече доказателства обуславят извод за нищожността на разглежданата сделка.
К. съд приема, че се обосновава допускането на касационното обжалване по обусловилия изхода на спора и уточнен от настоящия съдебен състав въпрос за значението на признаване на иска от ответника пред въззивен съд в случай, че искът е оспорен от особен представител, и първоинстанционният съд е отхвърлил иска. По въпроса на настоящия съдебен състав не е известна съдебна практика, поради което обжалването следва да се допусне при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Другият поставен от касатора въпрос не води самостоятелно до допускане на касационното обжалване. Пита се кога признанието по чл. 237 ГПК е валидно извършено – достатъчно ли е изявление за признание на иска или е необходимо изрично волеизявление на ответника, че искът съответства на действителното правно положение, както и че отказва да се брани срещу същия поради неговата основателност. Въпросът се поставя във връзка с поддържания от касатора довод, че ответницата е разбрала за воденето на делото във въззивното производство, в което с отговора на въззивната жалба е заявила, че между страните никога не е поставян въпросът договорът от 1 август 2013 г. да е обезпечение по договора за заем. Според касатора посоченото изявление на ответницата представлява признание на иска, поради което съдът е следвало да постанови решението си при условията на чл. 237, ал. 1 ГПК. Изрично поставеният въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване, тъй като съдът не е правил разграничението, дадено като условие във въпроса: дали стореното от въззивницата изявление само по себе си е достатъчно, за да се осъществи състава на чл. 237, ал. 1 ГПК, или е необходимо изрично волеизявление, че искът съответства на действителното правно положение, респективно – че отказва да се брани срещу него поради основателността му.
За касационното обжалване касаторът дължи държавна такса от 16,86 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 558 от 7 декември 2016 г., постановено по в.гр.д. № 495 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2016 г. в обжалваната му част, с която е потвърдено решение № 247 от 23 февруари 2016 г., постановено по гр.д. № 640/2015 г. по описа на районния съд в [населено място].
УКАЗВА на Г. Б. Х., с адрес в [населено място], в едноседмичен срок от получаването на препис от определението да представи в деловодството на касационния съд доказателство за платена по сметката на ВКС държавна такса от 16,86 лева за касационното обжалване, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: