Р Е Ш Е Н И Е
№139
Гр. София, 20 септември 2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на петнадесети септември през две хиляди и седемнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
МАЯ ЦОНЕВА
С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора Джамбазов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 609/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 346, т. 2 от НПК.
Образувано е по касационна жалба на адв. Н. К., служебен защитник на подс. П. И. В. против присъда № 19/25. 04. 2017 год., постановена по в. н. о. х. д. № 56/2017 год. по описа на Окръжен съд – Хасково, НО, втори въззивен състав.
В жалбата са изложени доводи за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК. Поддържа се, че въззивната инстанция не е съобразила, че подсъдимият по собствена воля е избрал да се освободи от парите вместо да ги задържи за себе си или да окаже съпротива на преследващите го лица, поради което незаконосъобразно е отказала да приложи разпоредбата на чл. 18, ал. 3 от НК. Наред с това се сочи, че окръжният съд неправилно е квалифицирал деянието по основния състав на чл. 209, ал. 1 от НК вместо по привилегирования такъв по чл. 209, ал. 3 от НК, тъй като за да се приеме, че същото представлява маловажен случай от съществено значение е стойността на предмета на престъплението, а не личността на дееца. Предвид тези съображения защитникът настоява присъдата да бъде изменена, като на основание чл. 18, ал. 3 от НК на подсъдимия не бъде налагано наказание или деянието да бъде преквалифицирано по чл. 209, ал. 3 от НК и наказанието да бъде индивидуализирано при условията на чл. 55 от НК като се отчете, че от престъплението не са настъпили имуществени вреди, а предишните осъждания на дееца не го характеризират като личност с висока степен на обществена опасност.
В съдебно заседание подс. П. В. не изразява лично или чрез защитник становището си по касационната жалба.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:
С присъда № 68/17. 11. 2016 год., постановена по н. о. х. д. № 377/2016 год. Районният съд – Димитровград е признал подс. П. И. В. за виновен в това, че на 14. 03. 2016 год. в Димитровград с цел да набави за себе си имотна облага опитал да възбуди заблуждение у О. Д. Е. и с това му причинил имотна вреда в размер на 390 лева, като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини и случаят е маловажен, поради което и на основание чл. 209, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 и чл. 58 А вр. чл. 54 от НК го е осъдил на пробация, включваща задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от една година с периодичност два пъти седмично и задължителни срещи с пробационен служител за срок от една година, като го е оправдал по първоначалното обвинение за престъпление по чл. 209, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 от НК.
Така постановеният съдебен акт е проверен по протест на прокурора с искане за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, за което е имало обвинение в първата инстанция и с присъда № 19/25. 04. 2017 год., постановена по в. н. о. х. д. № 56/2017 год. по описа на Окръжен съд – Хасково, НО, втори въззивен състав, е отменен. Подс. В. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 209, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 от НК и при условията на чл. 58 А, ал. 4 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на шест месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване.
На основание чл. 25 вр. чл. 23 от НК е наложено най-тежкото измежду наказанията, определени по н. о. х. д. № 9535/2011 г. на Софийски районен съд, 14 състав, и н. о. х. д. № 18541/2012 г. на Софийски районен съд, 98 състав – лишаване от свобода за срок от шест месеца, като на основание чл. 25, ал. 4 от НК е постановено ефективното му изтърпяване при първоначален общ режим.
Касационната жалба е неоснователна.
В рамките на установените фактически обстоятелства материалният закон е приложен правилно. Възражения, че подсъдимият по собствени подбуди се е отказал да довърши престъплението, както и че същото представлява маловажен случай са правени и пред въззивната инстанция и те са намерили своя законосъобразен отговор в мотивите на атакуваната присъда.
Отпадането на наказуемостта на основание чл. 18, ал 3 от НК е възможно и допустимо при кумулативното наличие на две предпоставки: 1. деянието да е останало в стадия на опита, т. е., да не са настъпили общественоопасните последици от деянието било защото същото не е довършено, било защото деецът е предотвратил настъпването им и 2. извършителят сам, по собствени подбуди да се е отказал от довършване на престъплението. В настоящия случай, както правилно е отбелязал окръжният съд, не е налице нито едно от посочените условия.
Като типично резултатно увреждащо престъпление измамата се счита довършена с настъпването на имуществена вреда за въведения в заблуждение или за трето лице. Фактите, които П. В. е признал по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, са свързани не само със създаването на неверни представи у свид. Е., че подсъдимият ще му достави два мобилни телефона на изгодна цена, но и със заплащането от страна на пострадалия на сумата от 350 лева без същият да получи от В. уговорената насрещна престация. По естеството си действията на Е. представляват акт на имуществено разпореждане вследствие на което парите са напуснали патримониума му, а деецът е установил фактическа власт върху тях. По този начин имуществото на пострадалия е претърпяло негативни изменения и е намаляло с посочената сума, т. е., настъпили са предвидените в чл. 209 от НК общественоопасни последици. Обстоятелството, че пострадалият е установил непосредствено след предаването на парите, че е измамен и е тръгнал след подсъдимия, както и фактът, че В. се е освободил от тях, за да се избави от преследвачите си, не дават основание за извод в обратна насока, тъй като законодателят не е поставил изискване деецът да се е разпоредил в свой или чужд интерес с предмета на престъплението и да е реализирал някаква трайна облага от него. Признаването на подсъдимия за виновен в извършването на престъпление по чл. 209, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 от НК не променя констатацията, че престъплението не е останало в стадия на опита, а е довършено, защото въззивната инстанция е била обвързана от повдигнатото обвинение за опит за измама и от невъзможността да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление без интервенцията на прокурора.
Дори и само изложеното е достатъчно, за да се направи извод за несъстоятелност на тезата на защитата за наличие на доброволен отказ от опит. За пълнота на изложението следва да се посочи и че признатите от В. факти поначало изключват самоволност на действията, следващи настъпването на общественоопасните последици. Както ВКС е имал повод да отбележи, липсва доброволност на отказа, когато същият е наложен на дееца от външни фактори, които той по една или друга причина не може да преодолее – съпротива от жертвата, намеса на трети лица, които отклоняват, прогонват или задържат извършителя, погрешна представа че целеният вредоносен резултат е осъществен или страх от разкриване и санкциониране (в този смисъл Р. № 249/2009 год. на ІІІ н. о.). В коментирания казус изхвърлянето на парите е било продиктувано не от съзнанието на подсъдимия за обществената укоримост и запретеност на действията му и от необходимостта да съобрази поведението си, макар и в по-късен момент, с обществените изисквания, а единствено от произведения изстрел и от опасението, че преследвачите му го настигат и ще бъде заловен. Действията му са били насочени към отклоняване на вниманието им и към забавянето им, а не към предотвратяване настъпването на общественоопасните последици. Предвид изложеното въззивната инстанция законосъобразно е приела, че отсъства и втората предпоставка за приложение на чл. 18, ал. 3 от НК.
Не се основават върху материалите по делото и аргументите на защитата, че деянието представлява маловажен случай по смисъла на чл. 209, ал. 3 от НК. Разпоредбата на чл. 93, т. 9 от НК, съдържаща легална дефиниция на понятието „маловажен случай”, изисква комплексен подход и съобразяване на всички обстоятелства, характеризиращи даден казус. Макар стойността на предмета на посегателство да има важно значение за квалифициране на деянието като по-леко наказуемо престъпление против собствеността, тя съвсем не е единственият релевантен фактор при преценката дали привилегированият състав е приложим. От значение са всички останали смекчаващи и отегчаващи обстоятелства и преди всичко времето, мястото и начинът на извършване на деянието, използваните средства, личността на пострадалия и на дееца. Тези принципни положения са били съобразени от въззивната инстанция, която е направила законосъобразен извод, че деянието следва да бъде квалифицирано по основния състав на чл. 209 от НК. Обстоятелството, че подсъдимият се е възползвал от недостатъчния житейски опит на свид. Е., който към момента на деянието е бил непълнолетен; продължителността и интензивността на въздействието за създаване на неверните представи относно възможността и намерението на В. да снабди пострадалия с мобилни телефони с добро качество на ниска цена; многократните предходни осъждания на подсъдимия предимно за различни престъпления против собствеността убеждават и настоящия съдебен състав, че независимо от ниската стойност на предмета на престъплението и възстановяването на причинените вреди не може да се приеме, че случаят е маловажен.
Неоснователни са и доводите за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. В касационната жалба явната несправедливост на наложеното наказание е изведена като последица от претендираното от защитата неправилно приложение на материалния закон. При положение, че не са налице основания за преквалифициране на деянието по чл. 209, ал. 3 от НПК, не съществува правна възможност на подсъдимия да бъде наложено наказание пробация при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „Б” от НК, защото за престъплението по чл. 209, ал. 1 от НК законодателят е предвидил специален минимум от една година лишаване от свобода. Наред с това при индивидуализация на наказанието за извършеното от подсъдимия престъпление въззивната инстанция е съобразила всички обстоятелства от значение за вида и размера на санкцията без да надценява едни от тях за сметка на останалите. Ниската стойност на предмета на престъплението, възстановяването на причинените имуществени вреди, семейното положение на подсъдимия, депозираното самопризнание още на досъдебното производство и демонстрираната критичност към извършеното правилно са оценени от окръжния съд като смекчаващи обстоятелства, които в своята съвкупност се явяват многобройни и позволяват да се приеме, че и най-лекото наказание, предвидено за престъплението по чл. 209, ал. 1 от НК, ще бъде несъразмерно тежко. В същото време при данните за личността на подсъдимия и проявената от него престъпна упоритост евентуалното намаляване на наказанието би представлявало проява на неоправдано снизхождение към В., която няма да съдейства за постигане целите по чл. 36 от НК.
Предвид изложеното и след като не констатира наличие на основания да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 и 2 от НПК, касационната инстанция намира, че обжалваната въззивна присъда следва да бъде оставена в сила.
Така мотивиран и на основание чл. чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 19/25. 04. 2017 год., постановена по в. н. о. х. д. № 56/2017 год. по описа на Окръжен съд – Хасково, НО, втори въззивен състав.
Решението не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.