Р Е Ш Е Н И Е
№ 139
София, 26 март 2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шести март две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА
МИНА ТОПУЗОВА
при секретар: Даниела Околийска
и в присъствието на прокурора Юлиана Петкова
изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова
н. дело № 251/2013 година
Производството по делото е образувано на основание чл. 349, ал.1 от НПК по жалба, подадена от името на подсъдимия М. Д. В., против въззивно решение № 321/15.11.2012 г., постановено по ВНОХД № 649/2012 г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдена осъдителната присъда на Окръжен съд – Видин.
В касационната жалба се поддържа касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, с твърдения : за неизпълнение на „задължителни указания относно приложението на материалния закон, съдържащи се в определение, постановено по предходното НОХД № 215/2011 г. по описа на Окръжен съд – Видин, с което съдебното производство е прекратено и делото върнато на прокурора за повдигане на обвинение по чл. 242 от НК; за допуснати нарушения на чл. 161, ал.2 от НПК, на чл. 194, ал.1, т. 3 от НПК, довели според жалбоподателя, до използването на „нищожни”, „негодни” „недопустими” доказателства и доказателствени средства; превратно тълкуване на съдържанието на гласните доказателствени източници и неправилност на заключението на назначената по делото експертиза. След всички тези възражения е отправено искане за оправдаване на подсъдимия В. поради несъставомерност на деянието.
В съдебното заседание жалбата се поддържа от подсъдимия В. и от процесуален представител.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за частична основателност на жалбата.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното :
С първоинстанционната присъда № 18/27.04.2012 г., постановена по НОХД № 70/2012 г. от Окръжен съд – Видин, подсъдимият М. В. е бил признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 278а, ал. 4 във вр. с чл. 18, ал.1 и във вр. с чл. 58, б. „а” във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 и ал. 3 от НК му е наложено наказание една година и шест месеца лишаване от свобода, което изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години. Постановено е отнемане на предмета на престъплението по реда на чл. 278а, ал. 6 от НК. На основание чл. 53, ал.1, б. „а” от НК е отнето МПС.
Със същата присъда подсъдимият В. е бил признат за невинен и оправдан по другото обвинение по чл. 278, ал.1 от НК.
Касационната жалба е частично основателна.
Неоснователно е оплакването, че решаващите съдебни състави не са се съобразили с цитираното по-горе определение относно правната квалификация на деянието. Обвинителният акт срещу подсъдимия, по който е било образувано НОХД № 215/2011 г. на Окръжен съд – Видин, е имал за предмет две обвинения по чл. 278, ал.1 от НК и по чл. 278а, ал.4 от НК. С определение, постановено в съдебно заседание на 26.09.2011 г., съдът е прекратил съдебното производство и върнал делото на прокурора за повдигане на обвинение по чл. 242, ал.6 от НК вместо по чл. 278а, ал.4 от НК. След връщане на делото на подсъдимия е повдигнато обвинение по чл. 242, ал.6 във вр. с ал.1, б. „д” от НК и по чл. 278, ал.1 от НК. На 28.12.2011 г. е внесен обвинителен акт, по който е образувано НОХД № 392/2011 г. на същия съд по обвинение по чл. 278а, ал.4 от НК и по чл. 278, ал.1 от НК. С разпореждане съдия-докладчик е прекратил съдебното производство по това дело, правилно приемайки, че е допуснато съществено процесуално нарушение, тъй като последното привличане на обвиненото лице е за по-леко наказуемо престъпление (това по чл. 242, ал.6 от НПК), а внесеният обвинителен акт е за по-тежко наказуемо престъпление – по чл. 278а, ал.4 от НК. Последвало е ново привличане и изготвяне на обвинителен акт, по който е образувано производството по настоящето дело.
Изложеното процесуално развитие на делото има значение не само за съществото на посоченото възражение, а и по повод другите, наведени в жалбата. С оглед конкретно оспорване, следва да се припомни, че съобразно конституционната уредба (чл. 127, т. 3 от Конституцията на Р България) и нормата на чл. 46 от НПК, правомощието да повдига и поддържа обвинение за престъпление от общ характер е предоставено на държавното обвинение в лицето на прокуратурата, но не и на съда, който в наказателното производство има други функции. Затова упреците към съда за допуснато процесуално нарушение, ограничило правото на защита на подсъдимия, не намират подкрепа в закона.
На следващо място, съображенията на съда, дадени в отговор на възражението за допуснато нарушение на чл. 194 от НПК, така както са разтълкувани от самия жалбоподател, оставят впечатление за противоречие с цитираното от защитата ТР № 2/2009 г. на ОСНК по т.д. № 2/2009 г., ВКС. Самото позоваване обаче също не е съвсем удачно, защото тълкуването е по повод престъплението по чл. 159б от НК (т.н. външен трафик на лица). Както е указано в цитираното решение (т. 2.2 от мотивите), съставът на престъплението по чл. 159б от НК е пример за усложнена форма на престъпна дейност – нетипично двуактно и резултатно, при което първият акт винаги е престъпен и самостоятелно наказуем, а вторият акт – превеждането през границата на страната, не е престъпление, защото в състава не е предвидено деянието да е свързано с нарушаване на режима за преминаване на границата.
Престъплението по чл. 278а, ал.4 от НК има за предмет движими вещи, които са културна ценност, чийто износ е подчинен на предвидения в закона и подзаконовите актове ред : Закон за културното наследство; въведените с него Регламент 116/2009 и Регламент (ЕИО) № 752/93 на Комисията за установяване на разпоредбите за прилагането Регламент (ЕИО) № 116/2009 на съвета относно износа на паметници на културата; Наредба № Н-3 за реда за извършване на идентификация и за водене на Регистъра на движими културни ценности; виж и Наредбата за износ и временен износ на движими паметници на културата, издадена на основание чл. 33а от ЗПКМ (отм.), във вр. с § 23, ал.2 от ПЗР на ЗКН. Така посочените нормативни актове регулират обществените отношения, свързани с опазване и закрила на културното наследство. Нормативният регламент, уреден от специалното законодателство, определя реда за износ на движими културни ценности и създава условия за осъществяване на контролните правомощия на държавата (нейните органи) в областта на опазване на движимото културно наследство. От наказателноправна гледна точка, изнасянето на движими културни ценности се свързва с необходимостта да се извърши със съответно разрешение. Изпълнителното деяние на престъплението по чл. 278а, ал.4 от НК се състои в изнасяне на културна ценност, без надлежно разрешение от съответния орган. Подобно на престъпната контрабанда по чл. 242 от НК, деянието е свързано с границата на страната, включително и с митническата граница, където се извършва декларирането и контролът за наличие или не на съответното разрешение, изискуемо се по ЗКН (виж, чл. 17 и сл. от НИВИДПК, чл. 133 от ППЗМ). Престъплението е завършено с преодоляване на наложения контрол и на правомерните пречки за износ на движими културни ценности.
Настояването и пред тази инстанция, че протоколът за оглед е порочно съставен до степен, приравнена от жалбоподателя, на неизвършване на съответното действие не може да бъде подкрепено. Огледът, като действие по разследването, е извършен в условията на неотложност по смисъла на чл. 212, ал.2 от НПК и така надлежно е поставено началото на наказателния процес, за което съгласно чл. 212, ал.3 от НПК незабавно е уведомен прокурорът. На следващо място, претендираното от подсъдимия процесуално нарушение само по – себе си не води до оправдаването му, както се иска с жалбата. Процесуалните нарушения предполагат отмяна на съдебните актове и връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий (за ВКС отпадна възможността да връща делото на прокурора, арг. от чл. 354, ал.3 от НПК). Отмяната поначало е свързана и със същественост на нарушението и доколко то е отстранимо. Както вече се каза, досъдебното производство е образувано със съставянето на протокола за първото процесуално действие – оглед, извършен в условията на незабавност, за да се съберат и запазят доказателства. Повтарянето му очевидно е обективно невъзможно, поради което и връщането на делото е безпредметно.
По повод следващите възражения, макар и трудно относими към конкретиката на делото, следва да се посочи, че в принципен план законът отдава значение на законосъобразното извършване на процесуалните действия като условие за гарантиране на правото на защита на участниците в наказателния процес, а не на качеството на разследващия орган (следовател, разследващ полицай, сега и от разследващ митнически инспектор), особено в случаите на чл. 212, ал.2 от НПК, когато на този ранен етап подобна преценка на обстоятелствата, обуславящи компетентност, не винаги е възможна. Такова разрешение е обяснимо, предвид възможността в хода на образуваното досъдебно производство да настъпи изменение на обвинението (както и се е случило по конкретното дело- виж, по-горе), което от своя страна би могло да доведе до промяна в материалната компетентност на разследващия орган. Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 203, ал.3 от НПК, установяваща при промяна в компетентността и в други случаи, когато един разследващ орган бъде заменен с друг, извършените действия по разследването и другите процесуални действия да запазват процесуалната си стойност (ср. предходната редакция на чл. 203, ал. 3 от НПК, изискваща приемане на действията по разследване, привличане на обвиняемия, предявяване на постановлението и разпит).
Неоснователна, по-нататък, е претенцията за изключване на протокола за оглед от доказателствената съвкупност. Твърди се в тази връзка, че същият не отговаря на изискванията по чл. 161, ал.2 от НПК. На идентични възражения е даден отговор от въззивната инстанция, аргументиран с относимите процесуални норми, чието повтаряне е ненужно. Може само да се добави, че поддържаното възражение е в резултат и на несъобразяване със забраната на чл. 14, ал.2 от НПК – доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила. Обявеният от жалбоподателя за процесуално негоден протокол за оглед не е единственото доказателствено средство, което е установило предмета на престъплението. В тази насока са показанията на митническите служители, обясненията на подсъдимия, който не е отрекъл при предявяването на веществените доказателства, извършено на основание чл. 284 от НПК, че именно описаните монети, са тези които са открити от митническите служители.
Касационната проверка не установи съдебните инстанции да са тълкували превратно съдържанието на свидетелските показания. Първо, поднесеното в жалбата съдържание на показанията на свидетеля М. е извадено от контекста на заявеното от този свидетел. При разпита му в съдебното следствие свидетелят е посочил следното : „ питах го дали има други антични предмети и той каза, че няма. Впоследствие намерихме останалите вещи, за които посочих по – горе…”. Второ, така поднесеното оспорване е свързано с погрешното разбиране за някаква последователност в действията на служителите, осъществяващи контрол, без да се държи сметка, че същественото за съставомерността на деянието е липсата на съответно разрешение за износ на културните ценности.
Изразеното несъгласие с изводите на съдебно-археологическата експертиза е голословно. По експертен път е определена принадлежността на инкриминираните монети към културно-историческите ценности с характеристики на движими културни ценности. Изслушаното експертно мнение не е било оспорено от подсъдимия и неговата защита (виж съдебно заседание от 27.04.2012 г.), с твърдения за непълнота и/или необоснованост. Във въззивната жалба също не са правени доказателствени искания за допълнително изследване на инкриминираните монети, а и такова не е било необходимо при липсата на предпоставките по чл. 153 от НПК.
Накрая, обективната и субективната съставомерност на деянието е убедително защитена в съдебните актове, поради което и оспорването в тази насока е неоснователно. Събраните по делото доказателства ясно очертават, че подсъдимият В. не е имал разрешение за износ, а и такова не би могъл да има, след като предпоставка за издаването му (виж съответните разпоредби на ЗКН, съответно на Наредба № Н-3/2009г.) е идентифицирането и регистрирането на инкриминираните монети като културни ценности по установения ред. Поведението му при предприетата проверка и непредставянето на инкриминираните монети, съчетано с останалите данни, очертаващи очевиден интерес към подобни предмети, законосъобразно са послужили за отхвърляне на поддържаната теза за наивност и липса на познание за спецификата на същите.
Касационната жалба е основателна само в частта относно отнемането на МПС на основание чл. 53, ал.1, б. „а” от НК. От мотивите на съдебните актове изобщо не личи съдът да е изпълнил задължението си и да е взел мерки за изясняване на същественото обстоятелство дали лекият автомобил е принадлежал на подсъдимия, респективно дали е негова изключителна собственост. Неофициалната справка от регистъра на КАТ, приложена на л. 13 от досъдебното производство, не може да бъде надеждно и сигурно доказателство за изясняване на посочения въпрос, както и за законосъобразното приложение на чл. 53, ал.1, б. „а” от НК. Отделен е въпросът, че съдът дължи аргументация и за това как конкретната вещ е послужила за извършване на престъплението, защото това също е необходима предпоставка, за да се приложи цитираната разпоредба, особено в случаите, когато МПС не е въздигнат в съставомерен признак от обективна страна (ср. напр., чл. 277а, ал. 3 от НК). Ето защо, в тази част решението подлежи на отмяна, а делото на ново разглеждане от въззивния съд
По изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 и т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 321/15.11.2012 г., постановено по ВНОХД № 649/2012 г. от Софийски апелативен съд, в ЧАСТТА за потвърждаване на присъда № 18/27.04.2012 г., постановена по НОХД № 70/2012 г. от Окръжен съд – Видин, относно приложението на чл. 53, ал.1, б. „а” от НК.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане в тази му част от друг състав на въззивния съд.
ОСТАВЯ В СИЛА същото решение в останалата му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.