4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1392
София, 05.02.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4441 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. Р. П.с адрес в [населено място], чрез процесуалния й представител адв. С. Д., против въззивното решение № 657 от 4 април 2014 г., постановено по гр.д. № 51 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2014 г., с което е отменено решение № 4142 от 1 ноември 2013 г., постановено по гр.д. № 10143 по описа на районния съд в гр. Пловдив за 2010 г. и вместо него е определен режим на лични отношения между Н. И. И. и малолетното му дете А. Н. И. с местоживеене в К. И., [населено място], всяка втора и четвърта събота за времето от 9.00 ч. до 18.00 ч. в продължение на 10 месеца до навършване на седем години (до 3 февруари 2015 г.), след което всяка втора и четвърта събота от 9.00 ч. до 16.00 ч. в неделния ден с преспиване на детето при бащата, както и в продължение на 30 дни през лятото, което време не съвпада с определеното от майката време за почивка с детето.
В касационната жалба се заявява неправилност на въззивното решение като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснато съществено процесуално нарушение с твърдението, че въззивният съд е приложил българското материално право, без да изследва значението на източниците на международното частно право, като съгласно Х. конвенция от 1996 г. приложимото материално право е това на К. И. – правото по обичайното местопребиваване на детето, а въззивният съд е приложил българското материално право, като е съблюдавал чл. 85, ал. 2 КМПЧ, и без да се произнесе с изричен акт, в който да изложи мотиви за избора на българското материално право като по-благоприятно за детето в сравнение с испанското. Посочва се като неправилно виждането на съда за ненужно да се определя защитната мярка присъствие на социален работник по време на осъществяване на определения режим на лични отношения, предвид възрастта на детето и липсата на установени отношения на познанство и близост между бащата и детето. Поддържа се още наличието на неяснота в решението къде ще се осъществяват контактите помежду им – по местоживеенето на бащата в България или по местоживеенето на детето, а и ниската възраст на детето прави честото пътуване до България неудачно и в противоречие с неговия висш интерес. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, включено в касационната жалба, по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа искане за допускането му в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът Н. И. И. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. И. М., в отговор на касационната жалба заявява доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд уважил жалбата на касаторката, като съобразил режима на лични отношения на детето и бащата с нейното желание и така няма предмет на обжалване, а и самата жалба е неоснователна.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд определя, че в интерес на детето е контактите да се осъществяват единствено между бащата и детето без присъствие както на майката, така и без присъствието на социални работници, тъй като не са събрани доказателства за нуждата от присъствие на тези лица при срещите между бащата и детето. Съобразено е, че детето не е виждало баща си от 2010 г., поради което е определен по-ограничен режим до навършване на седемгодишната му възраст с цел адаптация с промяната в отношенията с баща му. Счетено е за нецелесъобразно разделянето на виждането през лятото на два периода от по 15 дена.
К. съд приема, че следва да допусне касационното обжалване на въззивното решение поради вероятността то да е недопустимо, предвид стореното от майката на детето възражение в отговора на исковата молба за некомпетентност на българския съд по смисъла на Регламент № 2201/2003 г.
Извън посочения проблем, служебно констатиран от съда, касаторката не е посочила общото основание за допускане на касационното обжалване, относимо към действително дадено разрешение от въззивния съд, което по смисъла на т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, представлява пречка за допускане на касационното обжалване.
На първо място се сочи, че съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с твърдението, че Регламент № 2201/2003 г. на ЕС урежда компетентността и признаване и изпълнението на решения по брачни дела и дела за родителска отговорност, но не и приложимото право, докато Х. конвенция от 1996 г. урежда приложимото право, което е правото по обичайното местопребиваване на детето. Твърди се, че касационният съд следва да се произнесе относно въпроса приложима ли е Х. конвенция от 1996 г. за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, като виждането на касаторката е, че приложимо е материалното право на К. И., докато въззивният съд се е съобразил с вътрешното българско право – КМПЧ, и то без да се произнесе с изричен акт, в който да изложи мотиви за избора на българското материално право като по-благоприятно за детето. Освен обстоятелството, че правен въпрос по критериите на по-горе посоченото тълкувателно решение не е поставен, съдът изобщо не е подлагал на преценка приложението на КМПЧ, респективно – на Х. конвенция от 1996 г.
Твърди се още, че съдът е разрешил в нарушение на постановките на ППВС 1/1974 г. материалноправен въпрос за режима на лични отношения между родител и дете – чл. 59, ал. 3 СК, като са посочени от касаторката несъобразени от съда обстоятелства (възрастта на детето, липсата на формирани отношения между него и бащата, липсата на произнасяне къде ще се осъществяват личните контакти – в България или по обичайното местопребиваване на детето, твърде кратък период на опознаване между родителя и детето). И тук изричен правен въпрос не е поставен, а съображенията на касаторката по същината си са касационни оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да бъдат подлагани на преценка от ВКС единствено в случай на допускане на касационното обжалване, но не и да станат причина за допускането му.
За касационното обжалване касаторката дължи държавна такса от 25 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 657 от 4 април 2014 г., постановено по гр.д. № 51 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2014 г.
УКАЗВА на С. П. в едноседмичен срок от получаването на препис от определението да представи в деловодството на касационния съд доказателство за внесена по сметката на ВКС държавна такса от 25 лева за касационното обжалване, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
След представяне на доказателство за внесена държавна такса делото да се докладва на председателя на четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочването му в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: