О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1393
гр.София, 05.12.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
трети декември две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 6223/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на Г. д. „И. на н.” за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Сливенски окръжен съд № 207 от 10.07.2014 г. по гр.д.№ 684/ 2013 г. в частта му, в която е потвърдено решение на Сливенски районен съд по гр.д.№ 6195/ 2012 г. в частта, признаваща за установено в отношенията между жалбоподателя и С. И. Б., че С. Б. има право на 355 часа и 30 минути допълнителен отпуск за положен извънреден труд, превишаващ 50 часа на тримесечие, за период 14.12.2009 г. – 14.12.2012 г.
Касаторът повдига процесуалноправен въпрос за допустимостта на установителен иск и постановеното по него решение, когато ищецът не е имал правен интерес от предявяването му поради наличието на възможност да предяви осъдителен иск за същото право; както и материалноправен въпрос има ли право държавен служител в МВР, който дава 24 часови дежурства при сумирано отчитане на работното време, на допълнителен отпуск по чл.211 ал.5 т.2 пр.2 ЗМВР за положения извънреден труд, надхвърлящ 50 часа на тримесечие при сумирано отчитане на работното време. Счита, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната по касация страна С. И. Б. оспорва жалбата и моли да не бъде допусната до разглеждане по същество. Според нея поставените въпроси нямат претендираното от касатора значение и въззивният съд ги е разрешил в съответствие с константната практика на Върховния касационен съд.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи предявения установителен иск, въззивният съд е приел, че ищцата, като надзирател в затвора в [населено място], е давала 8 – часови, 12 – часови и 24 – часови дежурства, в рамките на които е имала две почивки за хранене с продължителност по 30 минути и 4 часова почивка, през времетраенето на която не е имала право да напуска района и е трябвало да бъде на разположение. Съдът посочил, че тези 4 часа не съставляват същинска почивка и поради това се включват в работното време. В работното време, според съда, следва да се включи и времето, необходимо за поемане и сдаване на дежурството. При сумирано отчитане на работното време по тримесечия се оказва, че ищцата е положила труд в повече от предвидената законова норма и поради това ответникът й дължи компенсация, отчасти – чрез заплащане на обезщетение за извънреден труд (до 50 часа на тримесечие) и отчасти – чрез предоставяне на допълнителен отпуск (за положеният над 50 часа извънреден труд).
При тези мотиви на въззивната инстанция поставените от касатора въпроси обуславят въззивното решение, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Не са представени от касатора съдебни актове, които да разрешават тези въпроси в смисъл, противоположен на възприетия от въззивния съд. Материалноправният въпрос е разрешен в съответствие с обвързващата практика на Върховния касационен съд, според която времето за почивка за хранене по време на дежурство е част от работното време (Тълкувателно решение № 8/ 14.11.2014 г. на Общо събрание на Гражданска колегия на Върховния касационен съд), част от това време е и почивката за сън, ако работникът трябва да присъства физически на мястото на дежурството (решение по гр.д.№ 781/ 2014 г., ІV г.о. на ВКС). Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, когато по разрешаването на даден правен въпрос практиката е уеднаквена от касационния съд, този въпрос няма значението по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Процесуалноправният въпрос също няма това значение, тъй като съдът е съобразил установената практика, според която правен интерес от предявяване на установителен иск е налице винаги, когато между страните по материалното правоотношение има спор относно възникването на материално субективно право. Ако ответникът оспори предявения иск, това е достатъчно за обосноваване на интереса на ищеца от него (решение по гр.д.№ 583/ 2011 г., ІV г.о. на ВКС). В настоящето производство касаторът оспорва правото на ищцата на допълнителен отпуск за положен повече от 50 часа на тримесечие извънреден труд, поради което не е налице вероятност искът за установяване на съществуването на това право да е недопустим поради липса на правен интерес.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Сливенски окръжен съд № 207 от 10.07.2014 г. по гр.д.№ 684/ 2013 г. в обжалваната част.
ОСЪЖДА Г. д. „И. на н.” при М. на п., [населено място], [улица], да заплати на С. И. Б., Е. [ЕГН], [населено място],[жк], 900 лв (деветстотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: