О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 14
София, 15.01.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 1610 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Национална електрическа компания (Н.) срещу Решение № 654 от 22.03.2017 год. по т.д.№ 3815/2016 год. на Софийски апелативен съд.
Въззивното решение е постановено по жалбата на Н. срещу Решение № 1020 от 09.06.2016 год. по т.д.№ 3543/2015 год. на Софийски градски съд с което са били уважени предявените от Т. [фирма] срещу Н. обективно съединени искове с правно основание чл.327 ал.1 ТЗ и чл.86 ал.1 ЗЗД. Като е счел жалбата за неоснователна, съставът на САС е потвърдил първоинстанционното решение изцяло.
Съдилищата по същество са били сезирани със заявените от Т. [фирма] за заплащане от Н. на възнаграждение за доставената през м.12.2012 год. от ищеца и получена от ответника електрическа енергия над квотата и за разполагаемост над квотата, по цени за които е било постигнато съгласие с договор от 2010 год. Няма спор, че договорът (продължаван чрез анекси) е прекратил действието си в края на м.06.2012 год. но поради наличието на трайни търговски отношения между страните, условията/цените по този договор са приложими и спрямо доставката на ел. енергия над квота и разполагаемост над квота за м. декември 2012 год.
Няма спор, че ищецът е енергийно предприятие по смисъла на §1 т.24 от Закона за енергетиката (ЗЕ). Няма спор и по това, че основен негов клиент е Н. в качеството му на обществен доставчик по смисъла на ЗЕ с лицензия за дейността „обществена доставка на електрическа енергия“. Безспорно е и, че квотите за производство на електрическа енергия за които производителят е следвало да сключва договори с обществения доставчик са били определяни от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР) и спор по отношение на количествата за спорния по делото м.12.2012 год. липсва. Спорна е цената за плащане на доставените количества ел.енергия.
Както бе посочено, тезата на ищеца-производител е, че са приложими цените за доставката на ел.енергия над квота и разполагаемост над квота за м. декември 2012 год. по Договор № ЕП-317/10 от 31.05.2010 год., чийто срок окончателно е изтекъл на 30.06.2012 год., но и след тази дата доставката и приемането на ел.енергия са продължили.
Количествата ел.енергия над квота и за разполагаемост над квота са материализирани в две фактури – № 80345 от 31.12.2012 год. и № 80343 от 31.12.2012 год. за плащане с падеж до 23.01.2013 год. Цените са съобразени с Решение № Ц-017 от 28.06.2012 год. на ДКЕВР, по които цени Н. заплатила на Т. [фирма] доставените количеството ел.енергия над квота и разполагаемост над квота за м.08.2012 год.
Съобразно тези цени е формиран и интереса по обективно съединените искове – 472460.18 лв. с ДДС за доставената ел.енергия над квота и 47701.54 лв. с ДДС – цена за разполагаемост над квота. Претендирано е и обезщетение за забава за периода от датата на падежа по фактурите до датата на депозиране на ИМ. Т.е. обективно съединените искове с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД са с цена съответно 110881.43 лв. и 11 195.04 лв.
Бил е предявен при условията на евентуалност и иск с правно основание чл.57 ал.2 ЗЗД за сумите по главниците, но с оглед уважаването на главните искове, съдилищата не са разгледали и не са се произнесли по евентуалните.
Последователно подържаната теза на Н. е, че след 30.06.2012 год. отношенията му с ищеца продължили да са договорни, но по отношение на тях и по-конкретно за цените за ел.енергия били пряко приложими разпоредбите на ЗЕ, Правилата за търговия с електрическа енергия (ПТЕЕ), Решение на ДКЕВР № 21 от 28.06.2012 год. за определяне разполагаемостта за производство на ел.енергия регламентиращо цените за периода 01.07.2012 год. – 30.06.2013 год. и Решение № Ц-17 от 28.06.2012 год. на ДКЕВР. С последното са определени цените по които Н. е следвало да заплаща на „Т. [фирма] електрическата енергия, предназначена за крайните снабдители. Предложената от него цена е била по 66 лв. за мегаватчас, при поискана от Т. [фирма] по 102.03 лв. за мегаватчас.
За да уважи главните искове и обусловените от тях акцесорни такива, първоинстанционният съд се е мотивирал с нормативното разграничение (чл.91 ал.1 и 2 ЗЕ) на цени за ел.енергия, подлежащи на свободно договаряне и на такива, регулирани от ДКЕВР. Счел е, че общественият доставчик (Н.) може да купува ел.енергия от производителите извън определената им разполагаемост по свободно договорени цени и да я продава по такива. Поради това и спрямо спорното правоотношение, следва да се прилагат правилата на неформален договор за търговска продажба. След 30.06.2012 год. договорът от 31.05.2010 год. е преустановил действието си, но след тази дата, страните все пак са сключвали ежемесечни договори за продажба на ел.енергия в периода юли – декември 2012 год. Позовал се е на това, че в периода юли-ноември 2012 год. Н. ежемесечно е заявявал доставка на ел.енергия и ДЕЦ [фирма] я е доставял по двустранно подписани протоколи. Фактурите, издадени от производителя са били заплащани от Н. без възражение по определените с решение на ДКЕВР цени за разполагаемост и фактурите са осчетоводени и от двете страни. В действалия до 30.06.2012 год. договор страните също са договорили, че по отношение количествата над квота ще прилагат цената, определена от ДКЕВР. Налице е неформален договор за търговска продажба и за м.12.2012 год. По отношение на цената, счита се, че страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща при сключването за същия вид стока при подобни обстоятелства – прил. чл.326 ал. 2 ТЗ.
Сезиран с въззивната жалба на Н., за да потвърди първоинстанционното решение, съставът на САС също е счел, че се касае до търговска продажба по свободно договорени цени, независимо, че същите съвпадат с посочени от ДКЕВР. Счел е тълкуването от страна на Н. на чл.93а вр.чл.21 ЗЕ за неправилно и водещо до абсурдния извод за нормативна забрана за плащане. Не е възприел тезата за 6-месечно, а не за помесечно определяне на квотите и надквотните количества ел.енергия.
В началната част на изложението по чл.284 ал.3 ГПК касаторът сочи всички основания на чл.280 ал.1 ГПК. Поставил е следните въпроси: „1/. Валиден ли е по начало договор за покупко-продажба на електрическа енергия между [фирма] в качеството му на обществен доставчик и купувач и даден производител като продавач по свободно договорени цени (в конкретния случай Т. [фирма], съобразявайки императивните норми на Закона за енергетиката и Правилата за търговия с електрическа енергия?; 2./ Може ли да съществува договор за търговска продажба (на електрическа енергия) по който купувача Н. ЕАД в качеството му на обществен доставчик па смисъла на Закона за енергетиката1) не е изразявал съгласие (нещо повече изрично се е противопоставял) на сключването му, 2) липсва постигнато съгласие между купувача и продавача за съществен елемент от същия, а именно цената на договора, както и обстоятелството, че 3) Н. ЕАД е възразявал срещу изпълнението на договора и доставката на електрическа енергия, както преди, така и по време на периода на доставка – декември 2012 год. Дължи ли се цена от „купувача по договора” в този случай или отношенията между страните следва да се разглеждат и решават на плоскостта на извъндоговорната отговорност?”.
Първият от въпросите касаторът свързва с основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. За вторият не се сочи конкретно основание за допускане на факултативния касационен контрол и от съдържанието на изложението не може да се изведе такова.
Становището на настоящия съдебен състав, че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на факултативния касационен контрол по посочените въпроси произтича от следното:
Първият от въпросите е поставен прекалено общо. Независимо от това, следва да се отбележи, че [фирма] е страна по именно такъв договор, сключен на 31.05.2010 год., като макар цените, за които е постигнато съгласие в чл.17 от договора да съдържат препращане към решение на ДКЕВР, това само по себе си не ги прави нормативно определени, а само съвпадащи, с оглед разграниченията по чл.91 ал.1 и ал.2 ЗЕ вр.чл.97 ЗЕ. По цени, съобразени с Решение на ДКЕВР са присадени и исковите суми. Т.е. въпросът не отговаря на критериите за такъв, отговорът на който би допринесъл за точното прилагане на закона и развитието на правото – т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Вторият въпрос касае правилността на решението и по-конкретно на извода на САС, че по отношение на страните е налице облигационна връзка по договор за търговска продажба. На второ място, този въпрос не се свързва с което и да е от основанията по чл.280 ал.1 ГПК и при липса на посочване/позоваване, съдът не може да го определи служебно.
С отговора по чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касация Т. [фирма] е поискал присъждането на разноски, но доказателства за сторени такива за касационното производство не са представени, поради което искането му ще следва да бъде оставено без уважение.
Поради изложеното, ВКС – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 654 от 22.03.2017 год. по т.д.№ 3815/2016 год. на Софийски апелативен съд.
ОСТАВЯ без уважение искането на Т. [фирма] за присъждане на разноски за настоящата инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.