Р Е Ш Е Н И Е
№ 140
София, 04 декември 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЛАДА ПАУНОВА
при секретаря Невена Пелова
и в присъствието на прокурора Кирил Иванов
като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 630/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по протест на Окръжна прокуратура – Монтана срещу въззивна присъда от 15.01.2018г., постановена по в.н.о.х.д. № 133/2017г. по описа на Окръжен съд – Монтана.
Изрично се релевира касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, но се навеждат доводи и в подкрепа на касационното основание по чл.348, ал.1, т. 2 от НПК.
В съдебното заседание пред настоящата инстанция, представителят на ВКП не поддържа протеста, като изразява становище за неговата неоснователност. Моли въззивната присъда да бъде оставена в сила.
Адвоката К. Б., защитник на подсъдимия се солидаризира със становището на прокурора. Счита, че обвинението не е доказан както от обективна, така и от субективна страна. Пледира за оставяне в сила на въззивния акт.
Подсъдимият Р. П. моли протеста да бъде оставен без уважение.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:
С присъда от 07.03.2017г., постановена по н.о.х.д. №73/2016 г. на Окръжен съд – Монтана, подсъдимият Р. К. П. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.206, ал.3, пр.2, вр. ал.1, пр.1, вр. чл.29, ал.1, б.”А” от НК, като му е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от една година, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип.
С въззивно решение от 13.07.2017г., постановено по в.н.о.х.д. № 52/2017г., Окръжен съд – Монтана е потвърдил обжалваната пред него първоинстанционната присъда.
С решение № 509 от 21.11.2017г. по н.д. № 1131/17г., Софийски апелативен съд е възобновил производството по внохд № 52/17г. на Окръжен съд – Монтана, отменил е постановеното по него решение и е върнал делото за ново разглеждане на въззивната инстанция.
С присъда от 05.01.2018г., постановена по внохд № 133/17г., Окръжен съд – Монтана е отменил изцяло присъда № 11 на РС- Монтана, постановена на 07.03.2017г. по нохд № 73/17г., като вместо нея е постановил: признал е подсъдимия Р. П. за невиновен в това, че от неустановена дата в края на м.декември 2015г. до 27.07.2016г. в апартамент № /номер/, находящ се на [улица], вх. /вход/, ет./етаж/ и в прилежащите към него мазе и гараж, при условията на опасен рецидив, противозаконно да е присвоил чужди движими вещи на обща стойност 1998лв., собственост на В. И., които владеел, поради което го е оправдал по повдигнато му обвинение за престъпление по чл.206, ал.3, пр.2, вр. ал.1, пр.1, вр. чл.29, ал.1, б.”А” от НК.
Касационният протест, който не се поддържа е допустим, но неоснователен.
В протеста се правят оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения по отношение дейността на въззивната инстанция по оценка на доказателствената съвкупност и правилността на формиране на вътрешното убеждение на съда, като изложените аргументи са общи и лишени от конкретика. Независимо от това, следва да се посочи, че оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда, като касационната инстанция се произнася в рамките на установените от инстанциите по същество фактически положения, не може да установява нови такива, както и не може да се намесва или да замества вътрешното убеждение на решаващите съдилища. Поради това, на проверка подлежи само правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващите съдебни състави и спазване на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и дали са предприети всички мерки за разкриване на обективната истина. В случая, въззивната инстанция след проведено съдебно следствие е събрала възможния обем от доказателства, като същите е оценила при спазване на изискванията на НПК. Не е допуснала нарушения на разпоредбите на чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК. Делото не страда от доказателствен дефицит, който да е попречил на окръжния съд да установи по надлежен ред фактите, подлежащите на доказване. Приетата нова фактическа обстановка е резултат от вярна интерпретация на данните, установени с годни доказателствени средства. При тези констатации, настоящата инстанция намира за неоснователни твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения.
Неоснователно е и оплакването за допуснато нарушение на материалния закон.
При вярно установяване на релевантните факти, въззивният съд правилно е приел, че подсъдимият Р. П. не е осъществил състава на инкриминираното му престъпление по чл.206, ал.3, пр.2 вр. ал.1, пр.1, вр.чл.29, ал.1, б.”А” от НК. Счел е, че е налице преплитане на имуществени и лични отношения между подсъдимия и свидетелката И., породени от съвместното им съжителство, по време на което те нееднократно са се разделяли и събирали. Във връзка с поддържането на общо домакинство, И. е пренесла в жилището свои вещи, а други са били придобити от двамата. По делото е безспорно установено, че всички инкриминирани вещи са били част от общото им домакинство и са ползвани от двамата. Правилно е прието, че владението, което подсъдимият е осъществял върху вещите пред инкриминирания период, е все във връзка с предходните му отношения със свидетелката И., а не поради конкретното им поверяване на определено правно основание. Последното е елемент от обективната страна на престъплението “обсебване”, като именно по силата на дадено правно основание чуждата вещ се намира във владение на дееца временно и той дължи нейното връщане или разпореждане с нея по определен начин. Изпълнителното деяние на престъпното своене може да се реализира чрез валидно правно действие или акт на фактическо разпореждане на дееца с вещта, а може да се изрази и с бездействие, каквото съставлява отказът да се върне чуждата вещ. Сам по себе си отказът на дееца да върне вещта не може дефинитивно да бъде третиран като акт от имуществено разпореждане, сочещ на присвоителна дейност. За да бъде осъществен съставът на престъплението по чл.206, ал.1 от НК, отказът да бъде върната вещта следва да е противозаконен – поведението на дееца да не е съвместимо с правното основание за владеене или пазене на вещта, в резултат на което тя обективно да премине в негова полза или на другиго /Решения на ВКС № 443/14г., ІІ н.о.; № 94/10г., ІІІ н.о.; № 139/10г. на ІІІ н.о./. В настоящият случай релевантните фактически констатации сочат, че подсъдимият не е променил отношението си към намиращите се в жилището вещи; не е извършил разпоредителни действия с тях; непредоставянето им на св.И. не е с цел отклоняването им от нейния патримониум. След раздялата им при първата намеса на полицията, подсъдимият е предоставил възможност на И. да вземе всички вещи, за които е имала претенции и е смятал, че това е било сторено. Нещо повече последвали са посещения от страна на И. в жилището/ в периода когато е полагала грижи за П., във връзка с влошеното му здравословно състояние/, при които тя е имала пълен достъп до намиращите се там вещи. Тези обстоятелства не позволяват да се направи извод, че с инкриминираните вещи е бил извършен акт на фактическо или юридическо разпореждане, и че отказът за връщането им е противозаконен. Правилно въззивният съд е приел, че между подсъдимия и св.И. са налице неуредени гражданскоправни отношения, чието решаване следва да бъде осъществено по гражданскоправен ред, а не в рамките на наказателно производство.
Предвид изложеното въззивната присъда следва да бъде оставена в сила, като правилна и законосъобразна.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда от 05.01.2018г., постановена по внохд № 133/17г. по описа на Окръжен съд – Монтана.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: