О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1401
София, 09.12.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 5357 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. И. М. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Д. С., против въззивното решение № 1105 от 28 май 2015 г., постановено по гр.д. № 746 по описа на апелативния съд в гр. София за 2015 г., с което е отменено решение № 19503 от 30 декември 2014 г., постановено по гр.д. № 1389 по описа на Софийския градски съд за 2013 г. и вместо него е отхвърлен предявеният от М. против К. М. В. от [населено място] иск за унищожаване на сключения между тях договор за покупко-продажба на недвижим имот в [населено място], и в тежест на касаторката са определени разноски.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се неправилно тълкуване на фактите по делото във връзка с твърденията за неспособността на касаторката към съответния момент да разбира действията си и да ги ръководи, като се поддържа, че в случая няма правно валидно волеизявление на касаторката. За неправилен е посочен изводът на съда за момента, който трябва да се изследва по медицинския и по юридическия критерий в хипотезата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД, както и този за дискредитирането на съдебната експертиза. Изрично се подчертава, че въззивният съд релевира нови правни заключения и въвежда нови правни квалификации, с каквито не е бил сезиран с въззивната жалба – такива за хипотезата на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, без да е налице случай, оправдаващ прилагането на служебно начало от страна на съда.
Срещу същото решение М. М. е подала касационна жалба и чрез адв. Р. Д..
В тази касационна жалба също се поддържат основанията за неправилността на обжалваното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК, както и че решението е нищожно, тъй като липсват мотиви, и че е недопустимо, тъй като предметът на делото е определен въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала. Поддържат се твърдения за превратно тълкуване на доказателствата, произнасяне по ненаведени съображения. Оспорва се изводът на съда, че по иска по чл. 31, ал. 1 ЗЗД се преценяват медицински и юридически критерий, тъй като изискването на закона е при сключване на сделката дееспособното лице да не е могло да разбира или да ръководи действията си. Сочи се пренебрегване на категоричните изводи на съдебната експертиза за състоянието на касаторката към процесния период. Изразява се несъгласие с изводите на съда, че следва да се взема предвид състоянието на касаторката към момента на подписването на предварителния договор.
Изложение на основанията за допускане на касационното обжалване е подадено съвместно от двамата процесуални представители на касаторката, като се поддържа искане за допускането му по всички основания на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът К. М. В. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Е. Л., в отговор на касационните жалби оспорва редовното сезиране на съда чрез две жалби от страна на един и същ касатор. Ответникът намира, че касаторката не е обосновала допускането на касационното обжалване, а по същество оспорва касационните жалби.
Въз основа на изслушаната съдебнопсихиатрична експертиза въззивният съд приема, че касаторката боледува от психично заболяване, представляващо шизоафективно разстройство маниен тип, датиращо от 1999 г., както и че към момента на сключване на договора действията на касаторката са били мотивирани от манийната и параноидната симптоматика, поради което тя не е могла да разбира значението на действията си, да ги ръководи, да предвижда последиците от тяхната реализация и да защитава интересите си. Съдът е счел, че състоянието на страната по договора трябва да съществува при сключването на договора, като това сключване включва не само подписването на окончателния акт, с който се материализира постигнатото между страните съгласие, но и отправянето на предложение за сключването му, евентуалното водене на преговори и приемането на предложението. Съдът прави преценка на събраните гласни доказателства за действията на касаторката във връзка с изпълнително дело и предприетите действия за продажба на имота, като свидетелите описват действията й като адекватни. Счетено е, че не е доказана юридическата предпоставка за уважаване на иска – тя е целяла да продаде имота, тъй като върху него е било насочено принудително изпълнение и с получената сума да погаси задълженията си, а касаторката не е твърдяла, че към момента на сключването на предварителния договор не е могла да разбира или да ръководи действията си. Заключено е, че след като няма данни и твърдения, че предварителният договор е унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД, съществува възможността този договор да бъде обявен за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД при посочените в него условия, а в случая окончателният договор е и сключен и няма доказателства да отразява воля на страните, различна от тази по предварителния договор. Сочи се още, че доколкото провежданото лечение е било насочено към редуциране на проявите и последиците на заболяването, не може категорично да се твърди, че касаторката не е разбирала или не е могла да ръководи действията си. Съдът приема, че не е установена и продажба с уговорка за изкупуване по чл. 209 ЗЗД, а за ирелевантно е счетено обстоятелството, че срещу задължението на ответника по предварителен договор от 14 юни 2011 г. касаторката е поела задължението да заплаща вместо уговорената цена сума месечно за определен период, с която да се погасява задължението на купувача към банка по сключен между тях договор за кредит, след като няма доказателства за предоставяне сумата, посочена като цена на имота, в заем на касаторката.
К. съд не споделя твърденията на ответника за нередовност на касационното обжалване, изразило се в подаване на две касационни жалби от различни процесуални представители на страната, подали съвместно изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Процесуалният закон не съдържа забрана правата на страна по спора да бъдат защитавани от повече от един процесуален представител, нито ограничава подаването на жалба да става само от един от тях, нито предписва задължителна съвместна касационна жалба за случаите, в които страната има повече от един процесуален представител. В подобни случаи не може да се приеме, че правата на насрещната страна са нарушени, а рискът на страната да ангажира повече от един процесуален представител се изразява при евентуален положителен изход от спора за нея, да бъде компенсирана за разходите само за един такъв, по аргумент на чл. 78, ал. 1 ГПК.
К. съд приема, че следва да допусне касационното обжалване по въпроса при разпределена доказателствена тежест според доклада по чл. 146 ГПК за доказване състоянието на ищеца към определен момент, следва ли съдът да формира изводите си въз основа на състоянието на ищеца към друг момент, за който не е имало разпределена тежест на доказване и за който не са събрани доказателства, допуснати по надлежния ред. По този обуславящ изхода на спора въпрос даденото от въззивния съд разрешение следва да се допусне за проверка дали не е нарушена обвързващата съдебна практика, намерила израз в решение № 223 по гр.д. № 1006/2012 г., ІV г.о. и решение № 338 по гр.д. № 1383/2011 г., ІV г.о., приемаща, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, и е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.
Останалите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита следва ли съдът да променя предмета на правния спор като въвежда нови обстоятелства, които формират крайния извод на съда, без да са наведени твърдения в тази насока от страните. Този въпрос не е обусловил изхода на спора, тъй като доводи за подписани от ищцата множество документи в периода на сключване на процесната сделка, са сторени още с отговора на исковата молба, както и с въззивната жалба. Правните съображения на съда относно възможността да бъде развито производство по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не са обхванати от изрично поставения въпрос. Тъй като въпросът не е обусловил изхода на спора, не се налага да се съобразява посочената практика на ВКС.
Отговорът на въпроса: при еднозначна и неоспорена съдебно-психиатрична експертиза относно невъзможността на освидетелстваното лице да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи действията си поради естеството на диагностицираното си заболяване, което се приравнява към продължително разстройство на съзнанието и изключва вероятност за адекватност, допустимо ли е съдът да кредитира свидетелски показания, които отразяват субективна оценка на поведението на освидетелстваната, изключвайки напълно становището на вещото лице по отношение на т.нар. юридически критерий, произтича от ясната процесуална норма на чл. 202 ГПК – съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. По този въпрос сочената от касаторката съдебна практика (определение № 112 по гр.д. № 4123/2013 г., ІV г.о., не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е постановено от ВКС в процедурата по чл. 288 ГПК) не сочи различно разбиране от възприетото от въззивния съд в процесния случай. Така според цитираното от касаторката решение № 698 по гр.д. № 14/2010 г., ІІІ г.о., ВКС, преценката за наличието на основанието по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, е предоставена на съда – съдът е длъжен да съобрази всички съотносими, установени към релевантния момент обстоятелства, които биха били от значение за формиране на волята за осъществяване на процесната сделка, както и да отчете значението на всички ангажирани по делото доказателства (писмени документи, свидетелски показания, експертизи, обяснения на страните) съобразно изискванията на чл. 235 и сл. ГПК, без да е длъжен да дава превес на заключенията на медицинските експертизи. ВКС заключава, че тежестта на медицинските експертизи е колкото тази на всяко едно от съотносимите по делото доказателства и при постановяване на съдебния акт те следва да се разглеждат в съвкупност с всички други ангажирани по делото доказателства, които имат значение за решаване на спора. Същото следва да се възприеме и по отношение на следващия въпрос: допустимо ли е при диагноза шизоафективно разстройство съдът да не кредитира заключението на съдебно-психиатрична експертиза по отношение на възможността на освидетелстваното лице да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи действията си, като твърдението на касаторката за налично основание за допускане на касационното обжалване се гради на тълкуването, дадено в посоченото по-горе решение по гр.д. № 14/2010 г., ІІІ г.о.
На следващо място се поставя проблемът за задължението на въззивния съд да разгледа въззивната жалба по заявените в нея основания. Тук касаторката твърди, че съдът е пренебрегнал направено признание и постановено определение от първоинстанционния съд за обявяване на признатите факти за безспорни и ненуждаещи се от доказване, но не го е обсъдил, независимо от изричния довод във въззивната жалба стр. 3. К. съд приема този въпрос за необуславящ изхода на спора, тъй като касаторката е пропуснала да посочи по отношение на кои точно обстоятелства е направено признание от страна на ответника, а в рамките на първоинстанционното производство не се открива акт на първостепенния съд, с който определено обстоятелство да е признато за безспорно и ненуждаещо се от доказване. От друга страна, на л. 3 от въззивната жалба на ответника в настоящото производство са изложени твърденията му за допуснати пороци в решението на първата инстанция (недостатъчни мотиви, несъобразяване на доводите на страните, липса на анализ на противоречията в основното и допълнителното експертно заключение), след което се прави анализ на експертното мнение, като се цитират изводите на експертизата. От изложеното не се изяснява по отношение на какво признание на релевантни факти е липсата на произнасяне на въззивния съд по реда на чл.269 ГПК, което сочи липса на обосновка за допускане на касационното обжалване по подобен въпрос, а преценката на дадените от касационния съд разрешения по него в посочената обвързваща съдебна практика е ненужна.
Поставя се въпросът допустимо ли е въззивният съд, в противоречие с константната практика на ВКС, при безспорно установена и констатирана невъзможност на лицето към момента на сключване на сделката да разбира свойството и последиците от действията си, да не може да ги ръководи по начин, по който да бъдат постигнати предвидените за тези действия последици и да бъде защитен неговият интерес, да не приложи хипотезата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД. Ако не става въпрос за допустимост на съдебния акт (според използвания от касаторката термин), а за правилното приложение на материалния закон, то следва да се има предвид, че въпросът съобразно начина на формулирането му предпоставя безспорно установена и констатирана невъзможност за лицето да разбира или да ръководи действията си, какъвто обаче е спорът в настоящия процес. Отговорът на въпроса би бил без съмнение положителен в случай, че съдът беше установил такава безспорна невъзможност, но въпреки това бе отказал да приложи последиците на съответната законова хипотеза, и тъй като в настоящия случай съдът не е приел такава безспорност, то поставеното питане не е обусловило изхода на спора, което води и до липса на необходимост да се съобразява посочената съдебна практика.
Според касаторката значим е въпросът при установяване от страна на въззивния съд на квалификация на иска, различна от тази, дадена от първоинстанционния съд, задължение ли е на съда да разреши материалноправния спор по същество, като определи действителното правно основание (правилната квалификация) с оглед претендираното от ищеца правно естество на правото чрез индивидуализиране спорното право и посочване в какво се състои искането му. Искането за допускане на касационното обжалване по поставения проблем е неоснователно. То е свързано и с твърдението в касационните жалби за недопустимост на обжалваното въззивно решение, което според касаторката било постановено от съда въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала. Следва да се отбележи, че въззивният съд не е приел различна правна квалификация на иска от тази, възприета от първата инстанция, нито касационният съд констатира нередовност на исковата молба при очертаване на спорното право и формулирането на съдебно предявеното искане. Освен това невярно е, че съдът е основал решението си на обстоятелства, които страната не е въвела в спора, тъй като съдът гради изводите си не само върху въведените от ищцовата страна обстоятелства, относими към спора, а процесуалните пропуски на съда във връзка с доказателствата не са станали предмет на отделно питане. При тези съображения касационният съд не намира нужда да обсъжда сочената съдебна практика.
Поставя се проблемът за необсъждане на всички събрани доказателства и до немотивиране на решението. Този проблем е свързан и с твърдението на касаторката, че обжалваното решение е нищожно, тъй като е немотивирано. Това твърдение по никакъв начин не може да бъде споделено в настоящия случай. Въззивният съд пределно пространно е обсъдил всички доказателства по спора, а включването в съображенията му на доводи, по отношение на които не са събирани доказателства, представлява друг процесуален проблем, спрямо който питане не е формулирано. Затова сочената от касаторката съдебна практика не може да бъде съобразявана.
Накрая се твърди, че решението е нищожно и недопустимо поради неяснота и непълнота на мотивите, както и поради неприлагане на принципа на законност (чл. 5 ГПК), поради отклонение от правилото на закона с необсъждане на всички доказателства и доводи на страните. Обжалваният съдебен акт не притежава белезите на нищожен или на недопустим такъв, като мотивите му не са нито неясни, нито непълни. Несъгласието на касаторката с изводите на съда не води до извод за липсата на мотиви или за неяснотата им. Относно обсъждането на относимите доказателства и доводите на страните по спора становището на касационния съд е дадено по-горе.
За касационното производство касаторката дължи държавна такса от 259 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1105 от 28 май 2015 г., постановено по гр.д. № 746 по описа на апелативния съд в гр. София за 2015 г.
УКАЗВА на касаторката в едноседмичен срок от получаването на препис от определението да представи в деловодството на касационния съд доказателство за внесена по сметката на ВКС държавна такса от 259 лева, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на председателя на четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване след представянето на доказателство за внесена държавна такса.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: