Р Е Ш Е Н И Е
№142
гр. София, 17.12.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дияна Ценева
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
при участието на секретаря Зоя Якимова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 524 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Обжалвано е решение /без номер и дата/ по гр.д. № 1606/2017г. на Варненски окръжен съд, с което е отменено решение № 2047 от 19.05.2017г. по гр.д.№ 11232/2016г. на Варненски районен съд и вместо това е отхвърлен предявения от Т. М. Н. против [община] иск за установяване, че общината не е собственик на поземлен имот с идентификатор № 10135.2526.514 по кадастралната карта на [населено място], в[жк], местн. “Св. Н.”, с площ 614 кв.м.
Касационната жалба е подадена от ищцата Т. Н. чрез пълномощника адв. Л.. Поддържа се, че решението е неправилно и необосновано, тъй като изводите на съда по фактите са в грубо несъответствие с установените по делото обстоятелства, поради нарушения на логически и опитни правила. По делото няма данни имотът да е включван в блок на ТКЗС, да е обобществяван, както и да е заявяван за възстановяване от друг собственик, да е бил държавна или общинска собственост. Позоваването на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ е необосновано, тъй като по делото е безспорно, че ищцата е във владение на имота от 1993г., което е необезпокоявано и непрекъснато. Актът за частна общинска собственост, съставен 2014г., на който с основава ответника, няма правопораждащо действие.
Ответникът [община] в писмения си отговор счита жалбата за неоснователна.
С определение № 367 от 27.06.2018г. е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: има ли пречка да бъде придобит по давност частен земеделски имот, който не е отнеман фактически или юридически, владян е в реални граници, не е заявен за възстановяване по ЗСПЗЗ, а понастоящем попада в урбанизирана територия; за приложението на чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ спрямо такъв имот и на въведения мораториум върху течението на давностния срок, считано от 01.06.2006г.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:
Предявеният отрицателен установителен иск се основава на твърденията на ищцата, че е собственик на поземления имот по давност, чрез присъединяване владението на наследодателката Ж. Й., осъществявано от 1969г. до 1993г., когато й го предала, от който момент ищцата сама упражнява владение. Твърди, че [община] е съставила през 2014г. акт за частна общинска собственост и е вписана като собственик на имота в кадастралната карта и регистри.
Ответникът счита, че е собственик на основание чл.2, ал.1, т. 2 ЗОС, като се позовава на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ, съгласно който земеделска земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост.
Установено е, че ищцата е наследник на Ж. Й. Н., починала на 13.05.2012г. Във връзка с предприети действия по заверка на молба-декларация за извършване на обстоятелствена проверка е издадено удостоверение, че ПИ с идентификатор № 10135.2526.514 по КККР на [населено място], респ. ПИ 514 от ПНИ, е в територия по §4, ал.3 от ПЗР на ЗСПЗЗ и е в строителните граници на местн. “Св. Н.“, за която има одобрен план на новообразуваните имоти, като имотът е записан на Ж. Н. и попада в границите на имот № 283 по плана на старите имотни граници.
С акт за частна общинска собственост № 7968/24.09.2004г. ПИ 514 е актуван на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОбС, а именно като имот, предоставен на общината по силата на закон. През 2015г. с изменение на кадастралната карта е заличена като собственик Ж. Н. и е вписана [община].
Приетата техническа експертиза установява, че по кадастралния план от 1956г. спорният имот попада в терен с площ 5039 кв.м., записан в разписната книга на П. П.; по кадастралния план от 1977г. имотът е с № 825, с площ 684 кв.м. и няма отразен собственик; по плана на старите имотни граници от 2004г. за собственик на имота, като част от по-голям имот с № 283, е записана Т. Д. П.; а по П. от 2004г. ПИ 514 е записан като собственост на Ж. Н. – без посочено основание за собственост; същото записване е направено и при първоначалното одобряване на кадастралната карта през 2008г. До 2000г. местн. “Св. Н.“ има статут на змеделска земя, а след 2000г. е територия с околовръстен полигон, т.е. урбанизирана територия.
Прието е за безспорно, че от 1993г. ищцата упражнява фактическа власт върху имота с намерение за своене.
Въззивният съд е приел, че според нормата на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ представляват общинска собственост земеделски земи, които са подлежали на възстановяване, но не са заявени в предвидените в закона срокове и не са изкупени от ползватели по §4 ПЗР ЗСПЗЗ; частна хипотеза на тази норма е разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ. Придобиването правото на собственост относно земите по чл.25, ал. 1 ЗСПЗЗ от общината става по силата на закона. Наред с това съдът е посочил, че в обхвата на реституционния закон не се включват земеделски земи, които не са били обобществявани/отнемани и които са останали собственост на физически лица в реалните им граници.
Конкретно относно спорният имот съдът е приел, че преди колективизацията е бил предназначен за земеделско ползване, такъв е бил и към влизане в сила на ЗСПЗЗ. При това положение той подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, без значение, че няма данни да е бил включен в ТКЗС. За имота обаче не са подавани заявления за възстановяване на собствеността. Поради това е налице хипотезата на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ. Имотът е общинска собственост и за него е приложим въведения с §1 ДР ЗД ЗС мораториум, съгласно който за периода 01.06.2006 – 31.12.2022г. давността спира да тече. При това положение дори да се приеме, че за твърдяния период ищцата е упражнявала владение, присъединявайки и владението на своята праводателка от 1969г. до настоящия момент, то изтеклата до 21.11.1997год. придобивна давност не се зачита и започва да тече от деня на влизането на ч.5, ал.2 ЗВСОНИ – 22.11.1997 год. От тази дата до въведеният на 01.06.2006 год. мораториум, предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен давностен срок не е изтекъл. По тези съображения искът е отхвърлен.
По основанието за касационно обжалване.
Съгласно практиката по Решение № 109 от 25.05.2016 г. по гр. д. № 356/2016 г. на І г.о. могат да бъдат придобивани по давност имотите, за които е запазено владението в реални граници, защото владеещите ги не са станали членове на ТКЗС, не са изгубили реалните си граници, респективно върху тях не е установено кооперативно земеползване, поради което такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. А щом не подлежат на възстановяване, те не могат да бъдат включени във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ – в него влизат само незаявените в срок земи. Целта на ЗСПЗЗ е да възстанови правото на собственост, което юридически не е отнемано, но фактически владението върху имотите е отнето; следователно законът не може да отнема собственост, чието упражняване е продължило и след колективизацията. В същия смисъл са и Решение № 249/04.07.2011г. по гр.д.№ 621/2010г. на І г.о., Решение № 488/19.12.2011г. по гр.д.№ 1403/2010г. на І г.о., Решение № 88/17.07.2015г. по гр.д.№ 6225/2014г. на І г.о.
По касационната жалба.
Сочената практика би могла да намери приложение за разрешаване на настоящия спор при наличие на идентична фактическа обстановка. В исковата молба на Т. Н. се твърди, че майка й владее имота от 1969г. Липсват обаче твърдения за статута и положението на имота преди и към момента на образуване на ТКЗС – чия собственост е бил, дали е внасян в ТКЗС и дали е обобществяван или реалните граници и владението върху него са запазени. Само при наличие на такива твърдения, подкрепени със съответни доказателства, би могло да се даде отговор на релевантните въпроси дали това е земя, която е подлежала на възстановяване по ЗСПЗЗ, но не е подадено искане за възстановяването й, в който случай тя би попаднала във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ или се касае до земя, която никога не е била обобществявана, владението върху нея е запазено от бившите собственици, така че провеждането на реституционна процедура не е било нужно и за придобиването й по давност няма пречки. Без изясняване на тези фактически обстоятелства така повдигнатият спор не би могъл да бъде разрешен.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че исковата молба на Т. М. Н. се явява нередовна, което не позволява произнасяне по основателността на предявения иск. Постановеното решение по нередовна искова молба е недопустимо и подлежи на обезсилване. Делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане, който да даде на ищцата указания по уточняване фактическите обстоятелства на предявения иск досежно статута на спорния имот към момента на образуване на ТКЗС – чия собственост е бил, внасян ли е в ТКЗС, бил ли е обобществяван или е запазено владението му в реални граници; съответно заявяван ли е за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.
Разноските за настоящето производство подлежат на присъждане с решението по съществото на спора в зависимост от изхода му.
Водим от горното и на основание Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение /без номер и дата/ постановено по гр.д. № 1606/2017г. на Варненски окръжен съд.
ВРЪЩА делото на Варненски окръжен съд за ново разглеждане, което да започне с даване указания за отстраняване горепосочените нередовности на исковата молба.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: