О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
София, 12.03.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 22.02.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 434/2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. С. Б., М. И. Б., Б. Г. Б. и Л. Ц. Б. против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 484 от 28.10.2011 год., по в.гр.д.№ 478/2011 год., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Пазарджишкия окръжен съд № 42 от 10.02.2011 год., по гр.д.№ 621/2010 год., по реда на чл.271, ал.1 и сл. ГПК е обявен за окончателен сключеният на 29.05. 2003 год. предварителен договор, в частта, с която Б. Г. Б., от [населено място], Л. Ц. Б., от [населено място], И. С. Б. от [населено място], [община] и М. И. Б. от [населено място], чрез пълномощника си Б. Б. продават на „АДМ”Е., със седалище в [населено място], представлявано от едноличния собственик на капитала С. В. Г. общо 66.66% ид.ч. от недвижим имот- дворно място , находящо се в [населено място] с площ по А. № 2718/ 02.07.1984 год. – 12 906 кв.м., парцел І, в кв. 117, а по скица № 1161 от 10.10.1996 год. с площ 13080 кв.м., представляващо имот пл.№ 6397 в кв.117 по плана на града , при посочените съседи, ведно с построените в него пет сгради: тенекеджийско и бояджийско помещение със застроена площ от 560 кв.м.; магазин с приемна със застроена площ от 70 кв.м.; магазин със застроена площ 162 кв.м.; помещение за диагностика със застроена площ 155 кв.м. и авто-мивка и акумулаторно отделение , със застроена площ 145 кв.м. срещу сумата 255 293 лева, при условие, че купувачът „АДМ”Е., [населено място] заплати на продавачите общо сумата 114 933 лв. в двуседмичен срок, считано от влизане на решението в сила, като е осъден последният да заплати на [община] сумата 7659 лв.-местен данък по ЗМДТ и в полза на Държавата по бюджетната сметка на В. 1 530.50 лв., държавна такса за прехвърляне на имота и за същите суми, на осн. чл.298, ал.2 ГПК/ отм./ е разпоредено служебно вписване на възбрана върху имота.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и не съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по отношение на определените като значими за изхода на делото въпроси на материалното право, които доуточнени от настоящата инстанция в съответствие с постановките в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС се свеждат до наличието на законова възможност с решението си по чл.19, ал.3 ГПК решаващият съд да внася промяна в съдържанието на клаузите на предварителния договор по своя инициатива и за действителността на извършена извън пределите на учредената на пълномощник представителна власт за същата, когато липсва изрично потвърждаване от упълномощителя.
Като израз на визираното противоречие по първия от формулираните правни въпроси са посочени решения на ВКС: № 533/30.06.1999 год., по гр.д.№ 125/99 год. на ІІ-ро г.о. и № 30/05.04.1973 год., по гр.д.№ 13/ 1973 год. на ОСГК на ВС, а по втория- решение № 245/29.03.1999 год., по гр.д.№ 643/98 год. на ІІ гр.о. на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна не е депозирала отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, но е обжалвала постановеното от Пловдивския апелативен съд по реда на чл.250 ГПК допълнително решение № 218/09.02.2012 год., по горепосоченото в.гр.д.№ 478/2011 год., с което е отхвърлено искането на „АДМ”Е., [населено място] за допълване въззивно решение № 484/28.10.2011год., по горепосоченото в.гр.д., в частта му относно дължимите от купувача суми, предвид уговорено в чл.2 от предварителния договор от 29. 05. 2009 год. прихващане, както и постановеното по реда на чл.248, ал.1 и сл. ГПК определение № 167/27.01.2012 год., по същото в.гр.д.№ 478/ 2011 год. на Пловдивския апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на „АДМ”Е., [населено място] за изменение на въззивното решение № 484/28.10.2011год., в частта за деловодните разноски, чрез присъждане на сумата 6000 лв., заплатено от молителя адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 223 от 21.03.2011 год.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
І.По касационната жалба на И. С. Б., М. И. Б., Б. Г. Б. и Л. Ц. Б.:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Основателно е и искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че сключеният между страните на 29.05.2003 год. предварителен договор за продажба на процесния недвижим имот е действителен, поради което породил целените с него правни последици, може да бъде успешно обявен за окончателен по реда на чл.19, ал.3 ЗЗД по иск на купувача [фирма], [населено място]. Изложени са съображения, че доколкото в хода на делото не са оспорени приложените два бр. пълномощни от 16.01. 2001 год., с които ответниците Бележкови са упълномощили Б. Б. да ги представлява при сключване на сделката, нито издаденото удостоверение за вписването им в регистъра на заверките от Службата по вписванията при РС [населено място], то доказателствена сила на тези писмени доказателства не е оборена, поради което твърдението на упълномощителите, че пълномощникът им е действал извън пределите на учредената му представителна власт се явява недоказано и не може да обуслови нищожност на предварителния договор. Позовавайки се на създадена с чл.33, ал.2 ЗС защита за съсобствениците – трети за облигационното правоотношение между страните лица, решаващият съд е преценил като неоснователно и въведеното от ответниците възражение за нищожност, поради за неспазване изискването на чл. 33, ал.1 ЗС. Счетено е, че задължение, установено със сочената норма е за продавача на имота, поради което неспазване на същото не би могло да създаде за последния права, поставящи в зависимост от неговото изпълнение основателността на претенцията на купувача за сключване на окончателен договор.
Затова и съобразявайки правата, които ответниците – продавачи по процесния предварителен договор са придобили от осъществената по реда на чл.35, ал.1, т.1 ЗППДОбП приватизационна продажба по отношение на имота, предмет на същия, Пловдивският апелативен съд е счел, че те биха могли валидно да се разпоредят със собствените си дялове, възлизащи общо на 66.66 % ид.ч., поради което и искът по чл.19, ал.3 ЗЗД е приет за основателен до този размер ид.ч. от обещания за продажба недвижим имот, независимо от изрично посочените в клаузите на предварителната продажба 94% ид.ч. от същия.
Допълнителен аргумент в подкрепа на възприетото становище, според въззивната инстанция се явява определяемостта на покупната цена, която договорена за 94% ид.ч. от описания в предварителния договор недвижим имот, подлежи на редуциране, с оглед обявената за окончателна продажба за 66.66% ид.ч. от същия. При конкретизиране размера на дължимите на ответниците суми решаващият съд е взел предвид уговореното с клаузата на чл.2 от предварителния договор прихващане на заплатената от купувача цена за учредено му право на ползване върху същия имот и вземането на последния, произтичащо от заемно правоотношение с продавача Б..
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че първият от поставените от касатора правни въпроси, като обусловил крайния правен резултат по делото, попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което основната обща предпоставка за достъп до касационен контрол е доказана.
По отношение на същия е основателно и позоваването селективния критерий по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Обстоятелството, че с цитираните и приложени с касационната жалба решения : № 30/05.04.1973 год., по гр.д.№ 13/73 на ОСГК на ВС и № 533/ 30.06.1999 год., по гр.д.№ 125/1999 год. на състав на ІІ г.о.на ВКС е прието, че в хипотезата на чл.19, ал.3 ГПК решаващият съд не би могъл нито по своя инициатива, нито по искане на една от страните по предварителния договор да внесе каквито и да било промени в съдържанието на окончателния договор, а е длъжен да възпроизведе клаузите на обещания договор, така както страните са ги уговорили в предварителния договор сочи, че визираното противоречие е налице, поради което при наличие и на допълнителната процесуална предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК касационното обжалване следва да бъде допуснато.
Що се касае до втория поставен от жалбоподателя въпрос на материалното право, то предвид приетата от въззивния съд недоказаност на твърдението, че действалият от името на ответниците Бележкови техен пълномощник Б. е излязъл извън обема на учредената му от тях представителна власт при сключване на предварителната продажба, то същият няма обуславящо значение за изхода на делото, поради което не обосновава приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК.
ІІ. По касационната жалба на „АДМ”Е., [населено място]:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и е в преклузивния срок по чл.283 ГПК и подадена от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт е процесуално допустима.
Тя касае допълнителното решение на Пловдивския апелативен съд 218 от 09.02.2012 год., постановено по делото.
Оплакванията на този касатор се свеждат до неправилност на постановения по реда на чл.250 и сл. ГПК въззивен съдебен акт, поради допуснато нарушение на закона и на съществените процесуални правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Касационното обжалване по приложно поле касаторът е обосновал с предпоставките на чл.280, ал.1 т.3 ГПК по отношение на процесуалноправния въпрос, свързан с възможността, когато в исковото производство, решаващият съд, по искане на една от страните в процеса извърши прихващане между насрещни, ликвидни и изискуеми задължения, за едно от които в договора, от който същото е възникнало, е предвидено, че се олихвява с точно определен лихвен %, но съдът пропусне да прихване размера на дължимата лихва, да е допустимо да постанови допълнително решение, с което да се прихване и дължимата от насрещното задължение лихва.
Позовавайки се на изложените от въззивния съд мотиви за отхвърляне на искането за допълване на първоначално постановеното въззивно решение жалбоподателят –ЮЛ е аргументирал визираното селективно основание с липса на съдебна практика.
Искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Поставеният от жалбоподателя въпрос на процесуалното право се явява значим за изхода на делото по заявеното по реда на чл.250 ГПК искане, предвид изложените от въззивния съд съображения, че при наличие на основание за прихващане несъобразяване размера на вземането, предмет на въведеното съдебно възражение за прихващане, поради невключване на уговорената и дължима лихва, касае правилността на постановения първоначално съдебен акт, но не се явява самостоятелно искане на страната, за да са налице предпоставките на закона за постановяване на допълнително решение, поради което главната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК е налице.
Неосъществено, обаче, е основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, чиято аргументация, според постановките в т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС не се изчерпва нито само с липсата на съдебна практика, нито с възпроизвеждане на законовия му текст. Отделен в тази вр. остава въпросът, че твърдението за липса на съдебна практика по така поставения правен въпрос, касаещ всъщност неточно формирания от съда размер на вземането, предмет на въведено съдебно възражение за прихващане е голословно.
По отношение на подадената от „АДМ”Е., [населено място] частна жалба, настоящият съдебен състав намира, че следва да се произнесе след разглеждане по същество касационната жалба на на И. С. Б., М. И. Б., Б. Г. Б. и Л. Ц. Б..
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.2 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 484 от 28.10.2011 год., по в.гр.д.№ 478/ 2011 год., по касационната жалба на И. С. Б., М. И. Б., Б. Г. Б. и Л. Ц. Б. с вх.№ 7168/05.12.2011 год.
УКАЗВА на касаторите в едноседмичен срок, считано от получаване на съобщението да внесат по сметка на ВКС допълнителна държавна такса за касационното производство в размер на сумата общо от 1030.33 лв./ хиляда и тридесет лева и тридесет и три стотинки/, като в същия срок представят и документ по делото, удостоверяващ извършеното плащане.
ДА СЕ УВЕДАМЯТ изрично касаторите, че при неизпълнение на дадените им указания касационното производство ще бъде прекратено.
СЛЕД изтичане на определения срок делото да се докладва по компетентност за насрочване в открито съдебно заседание или за евентуално прекратяване.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на допълнителното въззивно решение на Пловдивския апелативен съд № 218 от 09.02.2012 год., по в.гр.д.№ 478/2011 год., по касационната жалба на „АДМ”Е., [населено място] с вх.№ 1976/23.03.2012 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: