Р Е Ш Е Н И Е
№ 1498/08
София, 06.03.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, пето гражданско отделение, в съдебно заседание на десети декември, две хиляди и осма година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЕМИЛ ТОМОВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова гражданско дело № 27/2008 година.
Производство на касационно обжалване на основание чл.218а ГПК. /отм./.
П. к. „П”, с. П. е подала касационна жалба против решение на Софийския градски съд, постановено по гр. д. № 1066/2006 год.
Ответникът Д. И. Х. от с. Г. моли да се остави без уважение жалбата като неоснователна.
След проверка, касационният съд установи следното:
Софийският районен съд с решение от 13. 07. 2005 год. по гр. д. № 12323/2002 г. е отхвърлил предявеният от ПК „П” срещу Д. Х. , иск по чл. 97, ал. 1 ГПК, да се признае за установено, че кооперацията е собственик на УПИ *Х-207 в кв. 32 по плана на с. Г., с площ 630 кв.м., ведно с построената в него едноетажна сграда на площ 135 кв.м.. Решението е оставено в сила от Софийският градски съд с въззивно решение от 29. 6. 2007 г. по гр. д. № 1066/2006 год.. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение и отхвърлил иска на кооперацията по съображения, че тя не е доказала заявеното в иска придобивно основание – давност. Грдският съд е констатирал, че кооперацията не би могла да упражнява владение върху имота от 1957 г./както е заявено в исковата й молба/, тъй-като не е съществувала като правен субект, създадена е едва през 1961 г., съгласно удостоверението за фирмена регистрация. На второ място, решаващият съд е посочил че не е установено упражняване на владение от ищеца за сочения период от време.
Въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и съществени процесуални правила и е необосновано.
Съгласно чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./ решаващият съд преценява всички доказателства и доводи на страните, след като счете, че делото е напълно разяснено. При това произнасяне, съдът следва да приложи принципа за доказателствената тежест по чл. 127 ГПК /отм./, като има предвид, че заявените искания и възражения на страните до приключване на устните състезания в първото въззивно производство по делото, съгласно принципа на диспозитивното начало, формират и ограничават спорния предмет. По настоящото дело кооперацията –ищец е претендирала за съдебно установяване на правото й на собственост върху терен и сграда – парцел ****Х, което право е смутено от претенциите на ответника по иска, че е собственик на земята, възстановена му по реда на ЗСПЗЗ и притежаващ и констативен нотариален акт за собственост на идеални части от терена на парцел ****Х в кв. 32 по плана на с. Г.. Ответникът оспорва иска с възражението, че се легитимира за собственик на правно основание – земеделска реституция, която отрича възможността за придобиване на земята по давност, както твърди ищцовата кооперация. Така заявените правни доводи на страните са изисквали въззивният съд да се произнесе по въпросите, както следва: представлява ли спорният терен, подлежаща на възстановяване земеделска земя по реда на ЗСПЗЗ или е селищен имот, изключен от земеделска реституция, както е заявено в исковата молба; ако теренът следва да бъде обект на земеделска реституция – спазени ли са изискванията на ЗСПЗЗ за възстановяване на правата на ответника и какво е правното положение на кооперацията, позоваваща се на извършено строителство върху терена и на давност спрямо земята и сградата. По тези основни спорни въпроси по делото, градският съд не се е произнесъл. Вместо това е отхвърлил иска по съображение, че не е доказано давностно владение на кооперацията от 1957 год., каквото възражение ответникът Х. не е направил, защото твърдяното придобиване на собственост от кооперацията, той е оспорил, позовавайки се на със забраната на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, респк. чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ. Изводът противоречи и на гласните доказателства по делото – показанията на свидетелите П, И. , разпитани във въззивното производство и С. , в първоинстанционното производство.
Решаващият съд не се е произнесъл изчерпателно по всички въпроси, включени в предмета на делото. Не е установено налице ли е валидно и окончателно възстановяване на собствеността на ответника Х по реда на ЗСПЗЗ. Той се позовава на решение на поземлената комисия с. Л., № 3392/7. 4. 1995 г., въз основа на което е съставен и констативния нотариален акт за собственост №/19. 5. 1995 год.. С решението на поземланата администрация е признато възстановяването на собствеността на наследодателая на ответника на нива от 0.638 дка в стари реални граници по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Съгласно чл. 18 г, т. 2 ППЗСПЗЗ поземлената администрация определя териториите за възстановяване на земите в стари реални граници, в т. ч. и тези по чл. 10, ал. 7 от закона и провежда процедурата за окончателно териториално идентифициране на тези земи по реда на чл. 18д ППЗСПЗЗ. По делото не се установи, а и не се твърди от страна на ответника, че признатата му за възстановяване земеделска земя е индивидуализирана като самостоятелен имот с идентификационен номер по картата и регистъра на имотите на съществуващи стари реални граници. При това положение констативният акт за собственост от 19. 5. 1995 г., с който е удостоверено вещното право на И. Ш. /наследодател на ответника/ върху 638/1520 ид. ч. от парцел ****Х с площ 1520 кв.м. не може да легитимира ответника за собственик, тъй-като не са били налице изискванията на закона относно възстановяването на собствеността. Въззивният съд е следвало да се произнесе по спорния въпрос за наличието на застрояване в спорния терен и неговата законност и какви права, съответно ограничения, произтичат от този факт за всяка от страните. Съгласно чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, възстановяването на собствеността върху земеделската земя е недопустимо, ако върху нея е построена сграда при спазване на нормативните изисквания или е отстъпено право на строеж и разрешеният строеж към 1 март 1991 г. е започнал. В исковата молба се твърди, че в спорния терен има сграда със застроена площ 135 кв.м., изградена на основание разрешение на главния архитект на о. П. от 22. 10. 1988 г. по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ. В становището на ответника Д. Х. / л. 38 -40 от досието на д. № 12323/02 г./ се твърди, че тази сграда е съборена и отдавна не съществува. От гласните доказателства по делото следва, че в имота има налична сграда, но тя не е напълно завършена. В заключението на техническата експертиза, приета във въззивното производство, не се съдържат констатации по този въпрос – наличие и етап на застрояване. Що се касае до спазването на нормативните изисквания за строителство на сградата, удостоверителна компетентност имат органите, посочени в § 1д от Допълнителните разпоредби на ППЗСПЗЗ. Ето защо представеното от ответника удостоверение № 236/4. 12. 2001 г. /л. 42 от досието на гр. д. № 12323/02 г./, в което служители от техническата служба на кметство с. Г. са отбелязали констатацията си за липса на данни за законност на постройката в УПИ *Х, няма фактическа и правна стойност и не може да се цени като доказателство.
Върховният касационен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението от 29. 06. 2007 г. по гр. д. № 1066/2006 г. на Софийския градски съд и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: