11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 15
София, 12.01.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………….………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 131 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК и е било образувано по две жалби – първоначална и насрещна, подадени от страните по търговски спор, чието разрешаване е било предмет на решение № 1300 на Софийския апелативен съд, ТК, 5-и с-в, от 17.VІ.2014 г., постановено по т. д. № 490/2014 г.
Касационната жалба с вх. № 9310/29.VІІ.2014 г. на [фирма]-София е подадена против онази част от горепосоченото въззивно решение, с която търговецът настоящ касатор е бил осъден – на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 20, ал. 7 от НПППЕЕПРЕМ (отм.) – да заплати на ищцовото [фирма]-София сума в размер на 43 827.49 лв., като дължима по сключен помежду им на 27.ХІ.2007 г. договор за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа по реда на чл. 20, ал. 5, т. 2 от същата Наредба и ведно със законната лихва върху главницата, считано от завеждане на делото /2.V.2012 г./ и до окончателното й изплащане.
Оплакванията на ел. разпределителното д-во касатор са както за недопустимост, така и за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част – предвид неговата необоснованост и постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. С оглед това се претендира обезсилване на атакувания съдебен акт, респ. – частичното му касиране и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС или, алтернативно, постановяването на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да се отхвърли предявеният срещу [фирма]-София осъдителен иск за сума в размер на 43 827.49 лв.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма] обосновава приложно поле на касационното обжалване както с порок по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, така и с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната осъдителна част от решението си САС се е произнесъл по следните шест материално- и процесуалноправни въпроса:
1./ Допустимо ли е решение на въззивен съд, с което се потвърждава решение на първостепенния по един конкретен договор, но по съображения относно наличие на напълно различен договор, сключен три години след първия и фигуриращ в диспозитива на потвърдения съдебен акт?;
2./ Става ли изискуемо с изграждането на съоръженията за присъединяване задължението за заплащане на стойността им?;
3./ Може ли да се приеме, че е постигнато съгласие между страните за придобиване или за заплащане на стойността на определена вещ, както и че проект на договор „излизал” от ответното търговско д-во, в случай, че този проект е бил попълнен технически от служител на същото, който по никакъв начин не е бил упълномощен да го представлява?;
4./ Може ли да се приеме, че е сключен договор само с факта на попълването на бланков проект за договор и парафирането му от 2-ма от общо предвидени да го съгласуват петима служители на ответното по иска търговско д-во, без същият да е подписан от лицата, които го представляват по закон или от техен пълномощник, дори и да има отговор на запитване относно сключване на същата сделка, в който се сочи, че в инвестиционната програма за текущата година няма предвидени средства?
5./ Може ли да се приеме, че парафирането на договор на стойност над 50 000 лв. от страна на 2-ма от общо 5-ма предвидени да го съгласуват служители на ответното по иска търговско д-во (като тримата непарафирали са от ръководния състав и договорът не е подписан от представляващите търговеца) може да бъде прието за „предложение” по смисъла на чл. 14 ЗЗД, изисква ли се изрично полагане на подпис от лице, представляващо д-вото върху писмения договор на значителна стойност, за да представлява предложение или пък – ако е подписан от другата страна – за да бъде сключен и влезе в сила?;
6./ Каква е формата за потвърждаване на действие на служител без представителна власт – не е ли същата форма, която е предвидена за упълномощаването за сключване на договора, т.е. в случая писмена?
Правните въпроси с номера 2 и 6 били решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 7/4.ІІ.2014 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 59/2014 г. Докато останалите три въпроса били такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, понеже се отнасяли до „специфични и нови обществени отношения, като често исковете са на значителна стойност от над 50 хил. лева всеки”.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по тази касационна жалба [фирма]-София писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационния контрол /вкл. и в хипотезата на порок на въззивното решение по смисъла на чл. 291, т. 2 ГПК/, така и по основателността на оплакванията за неправилност на същото в атакуваната от [фирма] негова осъдителна част, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на адвокатския хонорар, но без да са ангажирани доказателства за реалното му изплащане.
Съответно насрещната касационна жалба с вх. № 11737/15.Х.2014 г. на ищцовото [фирма]-София е само срещу онази част от същото решение на САС, с която е бил отхвърлен обективно съединения му осъдителен иск срещу ел. разпределителното д-во за законна лихва за забава върху присъдената главница, дължима от датата на отправената покана за плащане и „до датата на постановяване на съдебното решение”.
Оплакванията на [фирма]-София са за незаконосъобразност на въззивното решение в обжалваната негова отхвърлителна част по обективно кумулативно съединения осъдителен иск с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като в тази връзка се инвокира довод, че неправилно САС бил приел, че уговореният между страните падеж за плащане стойността на съоръженията за присъединяване към ел. разпределителната мрежа не бил настъпил. С оглед това се претендира частичното касиране на въззивното решение и постановяване на съдебен акт по съществото на спора, с който този иск да бъде уважен в предявения по делото негов размер, ведно с присъждането на разноски, равностойни на адвокатското възнаграждение.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната отхвърлителна част от решението си /по иска с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД/ САС се е произнесъл по следните пет правни въпроса, имащи значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:
1./ Валидно ли е извършено прихващане на две насрещни задължения, което е направено чрез едностранно волеизявление на една от страните, отправено до другата по предвидения в договора начин, в случай, че липсва изрично двустранно подписан протокол за прихващане, и след като страната, получила изявлението за прихващане със свое изискуемо вземане от прихващащия, не се противопоставила на това прихващане?;
2./ Допустимо и законосъобразно ли е решаващият съд да отхвърли акцесорния иск за законна лихва за забава върху главницата, чиито падеж е датата на извършеното прихващане, след като веднъж приема в мотивите си, че прихващане между страните е било валидно извършено и на това основание присъжда размер на претенцията, формирана като резултат от последното, констатирайки същевременно, че по делото не е представен „изричен протокол за прихващане между страните”?;
3./ Необходимо ли е да се изготвя и подписва протокол за прихващане между страните, за да може да се приеме, че прихващането е направено по предвидения в ЗЗД ред, а именно чрез едностранно волеизявление на една от страните, отправено до другата?;
4./ Може ли да се приеме, че длъжникът по парично задължение е изпаднал в забава след покана от кредитора си, в случай че определеният между страните в договора падеж изисква съдействие от длъжника и настъпването му се осуетява от умишлен отказ на последния да окаже такова съдействие?;
5./ Законосъобразно ли е отхвърлянето на акцесорния иск за забава, поради ненастъпването на падежа на задължението, дължащо се пряко на умишлено неоказване на съдействие от страна на длъжника по същото, опитващ се по този начин да извлече изгода от собственото си неправомерно поведение?
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по тази насрещна касационна жалба [фирма]-София писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваната от д-вото негова отхвърлителна част, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на всички направени в пр-вото по делото пред всички инстанции разноски, вкл. възнаграждение за процесуално представителство, „идентично по размер на това на насрещната страна за долустоящите инстанции”.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима. Насрещната касационна жалба също се явява процесуално допустима, тъй като неин предмет е произнасянето на въззивния съд по съществото на акцесорна искова претенция.
Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Относно оплакването в касационната жалба на [фирма] за порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, въведено с твърдението на първия касатор за разгледан непредявен иск:
Налице е вероятност атакуваното въззивно решение да е процесуално недопустим съдебен акт.
Видно от петитума на исковата молба на [фирма] е, че присъждането на главницата в размер на 43 827.49 лв. е било претендирано като „цена” на изградените от този търговец съоръжения за присъединяване, подробно посочени в обстоятелствената й част, като същевременно там алтернативно (но всъщност под условието на евентуалност) е поддържано искането: „в случай, че не се установи наличието на сключен договор за придобиването на енергиен обект, то тогава, на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, да се обяви за окончателен сключеният на 27.ХІ.2007 г. между страните по спора договор за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа, съдържащ всички уговорки относно съществените условия на окончателен договор и по своята същност представляващ предварителен договор за сключване на окончателен договор”. Според изготвения от първостепенния съд по реда на чл. 374, ал. 2 ГПК проект за доклад по делото, обективиран в негово определение от 25.ІІІ.2013 г. /на л. 200 от досието по І-воинст. дело/ предявени били обективно съединени искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, т. 1 ЗЗД и с правно основание по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за сключване на окончателен договор за покупко-продажба на недвижим имот. В тази връзка на ищеца [фирма] е било надлежно указано, че по отношение на първия иск той носи доказателствената тежест относно фактите: сключване на договор с ответника, права и задълженията на страните по него, вкл. задължението на ответника / [фирма]-София/ за заплащането на претендираната сума; изпълнението на своите задължения по този договор. Докато по отношение на иска му с правно основание по чл. 19, ал. 3 ЗЗД същият носи доказателствена тежест за фактите: че е сключен предварителен договор с ответника по отношение на недвижимия имот; че недвижимият имот съществува; че се налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред; че ответникът е собственик на имота. С атакуваното в настоящето производство решение въззивната инстанция е потвърдила решението на първостепенния съд по съществото на осъдителен иск, като диспозитивът на последното гласи, че горепосочената сума се дължи от страна на ответното по претенцията [фирма]-София: „по договор за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа по реда на чл. 20, ал. 5, т. 2 от НПППЕЕПЗЕМ от 27.11.2007 г.”. За да остави в сила първоинстанционното решение в тази му част САС, от една страна, е приел, че е сезиран „с иск за реално изпълнение на договорно задължение – за плащане на цената на извършени СМР по изграждането на съоръжения за присъединяване към електроразпределителната мрежа: комплектен трансформаторен пост, съдържащ трансформатор, оборудване, кабелни линии и главни електромерни табла. Паралелно с това въззивният съд е направил решаващ правен извод за наличието – наред с този договор за изработка – още и на друг, валидно сключен между същите страни последващ договор: за покупко-продажба на съоръжения за присъединяване от датата 3 ноември 2009 г., „пресъздаващ съдържанието на облигационната връзка” – посредством категорично изразената воля да бъдат изградени процесните съоръжения за присъединяване от страна на търговеца ищец, като насрещната страна /настоящ касатор/ се е задължила да плати конкретно уговорена цена в размер на 43 827.49 лв. От друга страна обаче, наличието на втори договор за продажба с присъщия му вещнотранслативен ефект е било отречено от САС: понеже търговецът, изградил съоръженията, не ставал техен собственик, щом като правото на строеж било учредено в полза на ответното електроразпределително д-во, което обстоятелство произтичало от спецификата на дейността на последното с произлизащите от разпоредбата на чл. 117 ЗЕ „ограничения върху вещните права върху несобствени на тези дружества имоти”.
Изложеното налага извод, че при претендирано от ищеца заплащане на горепосочената сума като цена по един окончателен договор за продажба /с предмет изкупуването на изградени от [фирма] съоръжения за присъединяване/, в крайна сметка исковата претенция е била уважена на друго, различно от посоченото в петитума на исковата молба договорно основание, следователно по непредявен иск – независимо от обстоятелството доколко уместно е съдържанието на един вещен договор да се интерпретира като „възпроизвеждащо” веднъж създадената облигационна връзка по предходния договор за изработка между страните по спора, датиращ от 27.ХІ.2007 г. и означен като „ДПЕРМ 61701-54”.
Съответно при произнасянето си по акцесорната претенция за обезщетение за забава върху претендираната главница /в противоположен на решението на първостепенния съд смисъл/ САС е съобразявал съдържанието на клаузите по т.т. 6-8, но от последващия договор от 3.ХІ.2009 г., чието вещнотранслативно действие всъщност е отрекъл, приемайки, че като кредитор [фирма] е изпаднало в забава по отношение задължението си да издаде фактура за равностойността на изградените съоръжения за присъединяване, на свой ред освобождаващо длъжника / [фирма]-София/ от последиците на собствената му забава. Следователно вместо произнасянето на въззивния съд с атакуваната от [фирма] част от решението му по акцесорен осъдителен иск с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД да е във връзка с онзи облигационен договор, посочен точно в диспозитива на оставеното в сила първоинстанционно решение (ДПЕРМ № 61701-54/27.ХІ.2007 г.), се оказва, че то е било основано върху клаузи от друг договор, следващ визираното в петитума начало на забавата, които осуетяват възможността за прихващане на насрещни задължения между страните по спора преди завеждане на делото – предвид констатацията за ненастъпила към същия момент изискуемост на всяко от тях. Изложеното налага извод, че и в тази му част атакуваното решение на САС е било постановено по непредявен иск.
С оглед изложеното и предвид разрешението по т. 1 in fine от мотивите към задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., според което, при съществуваща вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустим съдебен акт, то ВКС е длъжен да го допусне до касационно обжалване, като преценката за допустимостта му ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба, в случая не се налага обсъждане дали е налице приложно поле на касационния контрол и по релевираните в изложението по чл. 284, ал.3 ГПК към жалбата правни въпроси.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1300 на Софийския апелативен съд, ТК, 5-и с-в, от 17.VІ.2014 г., постановено по т. д. № 490/2014 г., както в неговото осъдителна, така и в неговата отхвърлителна част – по касационната жалба с вх. № 9310/29.VІІ.2014 г. на [фирма]-София и по насрещната касационна жалба с вх. № 11737/15.Х.2014 г. на [фирма]-София.
У К А З В А на касатора [фирма]-София чрез неговия процесуален представител по пълномощие В. Ж. И. с адрес в [населено място], [улица], че следва В ЕДНОСЕДМИЧЕН СРОК от получаване на съобщението за това да представи в канцеларията на търговската колегия на ВКС документ (банково бордеро) за внесена по сметката на този съд за държавни такси допълнителна такава в размер на 876.55 лв. (осемстотин седемдесет и шест лева и петдесет и пет стотинки), тъй като в противен случай настоящето касационно производство ще бъде частично прекратено.
У К А З В А на касатора [фирма]-София ЧРЕЗ неговия процесуален представител по пълномощие от САК – адвокат Свилена Д. с адрес в [населено място], [улица], ет. І, ап. № 2, че следва В ЕДНОСЕДМИЧЕН СРОК от получаване на съобщението за това да представи в канцеларията на търговската колегия на ВКС документ (банково бордеро) за внесена по сметката на този съд за държавни такси допълнителна такава в размер на 198.94 лв. (сто деветдесет и осем лева и деветдесет и четири стотинки) тъй като в противен случай настоящето касационно производство ще бъде частично прекратено.
След надлежното внасяне от страните по спора на така определените на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, делото да се докладва на Председателя на Първо отделение от ТК на ВКС за насрочването му в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 131 по описа за 2015 г.