Р Е Ш Е Н И Е
№15
София, 27.02.2020 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 1628 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. С. В. и В. М. В. чрез пълномощника им адвокат П. П. против решение № 5338 от 26.11.2018 г., постановено по гр.д. № 636 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Благоевград, с което е потвърдено решение № 4582 от 16.05.2018 г. по гр.д. № 1292/2017 г. на Районен съд-Благоевград за признаване за установено по отношение на Ц. С. В. и В. М. В., че Б. Д. Ч. е собственик на 1/3 ид.ч. от имот №** по картата на възстановената собственост на землището на [населено място], местността „Г.“ с площ от 297.06 кв.м. и имот № ** по картата на възстановената собственост на землището на [населено място], местността „Н.“ с площ от 1.899 дка и ответниците са осъдени да му предадат владението на имот № ** и 25.24 кв.м. от имот № ** и които са защриховани в жълт цвят на скицата към експертното заключение, прието в съдебно заседание на 16.04.2018 г., на лист 107 от делото, приподписана от съда и неразделна част от решението.
Б. Д. Ч. е починал на 26.01.2019 г. и в производството са конституирани наследниците му по закон Л. С. Ч., Д. Б. Ч. и И. Б. М., които чрез пълномощника си адвокат К. Т. оспорват касационната жалба и претендират възстановяване на направените разноски.
С определение № 468 от 18.11.2019 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК с по въпроса: относно възможността част от дворно място, попадащо извън регулация, за което няма данни юридически и фактически да е отнето от собствениците и да е приобщено и обработвано от ТКЗС, ДЗС и др., да се придобие по давност и за действието на чл.86 ЗС по отношение на такива имоти с цел преценка съответствието на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС по 249 от 4.07.2011 г. по гр.д. № 621/2010 г., I г.о. и решение № 109 от 25.05.2016 г. по гр.д. № 356/2016 г., I г.о.
Въпросът е относим към изхода на спора, по който в исковата молба ищците са основали претендираното право в съсобствеността на процесните имоти на реституция по ЗВСГЗГФ с решение № R-ГЛ от 22.05.2008 г. на ОСЗ-гр.Б.. В отговора на исковата молба ответниците са възразили, че имотът не е подлежал на възстановяване нито по ЗСПЗЗ, нито по ЗВСГЗГФ, тъй като никога не е одържавяван или изземван и не представлява залесена горска територия и винаги се е ползвал като нива /дворно място/ и в него има засадени само няколко плодни дръвчета и изграден бетонов резервоар за вода, не е внасян в ТКЗС, владян е в реални граници от наследниците на Д. В. Ч. като дворно място и на 24.04.1978 г. Б. Д. Ч. със знанието на своя брат и сестра продал на В. М. В. дворно място от 330 кв.м. /идентично с претендираните имоти, за които се иска предаване на владението/ за сумата 500.00 лв., съответно от този момент ответниците са владяли процесните площи и са ги придобили по давност. Поискали са съдът да осъществи косвен съдебен контрол на реституционното решение като постановено по отношение на имот, който не попада в приложното поле на ЗСПЗЗ, респ. на ЗВСГЗГФ.
Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства – писмени, установяващи, че ищецът е наследник на Д. В. Ч., починал на 12.05.1958 г., на чиито наследници с решение № R-ГЛ от 22.05.2008 г. на ОСЗ-гр.Б. е възстановено правото на собственост на имот № ** и имот № ** по КВС на землището на [населено място], като правото на собственост на наследодателя е удостоверено с препис-извлечение от емлячен регистър, както и писмен договор от 24.04.1978 г., с който ищецът Б. Ч. е продал на ответника В. В. 330 кв.м. дворно място в м.“Г.“ за сумата 500.00 лв., като договорът е подписан и от свидетелите С. М. и З. К.; показанията на свидетелите К. В., Е. Б. и Т. Б. /че спорното място се намира между дворовете на страните, в него има само един водоем, било е на бащата на ищеца преди да го загради ответника, мястото е било заградено към 1985 г. и в него има само плодни дървета, че от С. М. и М. Ч. св.Б. знае, че ищецът го е продал на ответника/; експертните заключения, установяващи, че възстановените имоти попадат в горски фонд, че площта от 330 кв.м., описана в договора от 24.04.1978 г не представлява част от дворно място, че в района на спорния имот ищецът Б. Ч. не е имал жилищна сграда; че към момента на кооперирането през 1957 г. няма определен околовръстен полигон и план за махала Ч. и не може да се определи дали спорният имот към онзи момент е бил дворно място.
При така възприетите факти, съдът е формирал извод, че ищецът се легитимира като съсобственик на процесните имоти – имотите са внесени в ТКЗС, тъй като от изслушаната във въззивната инстанция експертиза се установява, че не представляват част от дворно място, респ. не е била налице пречка да бъдат кооперирани, същите са заявени за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и след констатация на ОСЗ, че попадат в държавния горски фонд, заявлението служебно е прехвърлено за възстановяване по ЗВСГЗГФ и е постановено реституционно решение. За неоснователно е счетено възражението на ответниците, че имотите не попадат в горски фонд, тъй като при разпита в с.з. на 29.01.2018 г. назначения по делото експерт заявява, че лесоустройствения проект е изготвен още по времето на ТКЗС и имотите са отразени в проекта от 1982 г., като е предвидено същите да бъдат залесени. Спорните площи не са придобити по давност с оглед нормата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ – заличена е теклата до 22.11.1997 г. давност, а нова започва да тече от момента на реституцията – 06.06.2008 г. и до предявяване на иска на 1.06.2017 г. не е изтекъл десетгодишния давностен срок.
Отделно въззивният съд е изложил съображение, че доколкото ответниците не твърдят да са били собственици на имота към момента на обобществяването му, то е недопустимо да оспорват конститутивния реституционен акт, от който черпи права ищеца. Но дори и да е допустим косвения съдебен контрол възраженията на ответниците са неоснователни.
По основанието за допускане на касационно обжалване:
В практиката на ВКС по решение № 488 от 19.12.2011 г. по гр.д. № 1403/2010 г., I г.о., решение № 249 от 4.07.2011 г. по гр.д. № 621/2010 г., I г.о. и решение № 109 от 25.05.2016 г. по гр.д. № 356/2016 г., I г.о. е дадено тълкуване, че реституционният закон няма за цел да отнема правото на собственост, чието упражняване е продължило и след колективизацията, като не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Има случаи, при които части от едно населено място, застроени с жилищни и селскостопански сгради, или пък ползвани като дворни места, остават извън регулационния план или пък биват изключени от него по силата на ПМС №216/61г. Въпреки това те могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включени в блок на ТКЗС, нито пък да бъдат причислени към държавния поземлен фонд, както и да не бъдат отнети юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места. Ако тези лица са били членове на ТКЗС, те са могли да запазят в реални граници собствеността върху тези имоти в размера и при условията, посочени в ТР №104/26.06.64 г. на ОСГК на ВС. Ако не са били членове на ТКЗС и земите не са им били фактически отнети, те са запазили собствеността върху тях изцяло. Такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, а оттук следва, че за тях не се прилага и разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗСПЗЗ, нито пък те могат да бъдат включени във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ.
Посоченото тълкуване се отнася и за имоти, които са били земеделски към момента на обобществяване на земята, но впоследствие са предвидени за залесяване с лесоустройствен проект.
Въззивното решение не е съобразено с тази практика на ВКС и с оглед фактите по делото се явява неправилно.
Основателни са доводите в касационната жалба за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила при обсъждане на доказателствата по делото, довело до необоснованост на фактическите изводи на съда, както и за неправилност на извода, че доводът, че имотите не попадат в обхвата на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ, тъй като са били част от дворно място и не са били фактически или юридически отнемани, съставлява искане за осъществяване на косвен съдебен контрол върху реституционното решение, на което основава правата си ищецът, какъвто косвен съдебен контрол е недопустим.
Въззивният съд не е отчел установените от свидетелските показания факти – че спорното място е между къщите на наследодателя на ищеца Д. Ч. и къщата на ответниците /за което обстоятелство свидетелите са единодушни/; че мястото било на Д. Ч. /за което обстоятелство съвпадат твърденията на ищеца и ответниците, както и показанията на свидетелите/ и че се е ползвало като ливада, а в спорната част имало гьол, от който ползвали вода за градините /св.К. В. и Е. Б. и косвеното признание на ищеца Б. Ч., който е заявил имота за възстановяване като земеделска земя по реда на ЗСПЗЗ/; че двора на Д. Ч., както и на В. В., вкл. и спорното място, не са обработвани от ТКЗС /св.К. В., Е. Б. и Т. Б./. Формирал е извод без да съобрази, че при липса на регулация и определен околовръстен полигон за [населено място], както към 50-те, така и към края на 80-те години на двадесети век /експертното заключение, прието във въззивното производство/, дали определен терен е част от дворно място или не следва да се определи според фактическото му ползване като двор към сграда. Ограничението по чл.9, ал.5, изр.второ от Примерния устав на ТКЗС от 1950 г. важи само за член-кооператори, а по делото липсва каквито и да било доказателства, че Д. Ч. е бил член на ТКЗС. Аргумент в тази насока не може да бъде изведен и от факта, че на името на същия са реституирани имоти по реда на ЗСПЗЗ, тъй като съгласно чл.10, ал.4 ЗСПЗЗ на възстановяване подлежат и неправомерно отнетите земеделски земи. Съдът не е съобразил и, че проекта за първия лесоустройствен план, в границите на който влиза имота, е изработен през 80-те години на двадесети век и е одобрен през 1991 г.
Посочените факти обосновават извода, че имотът, част от който е процесното място от 330 кв.м., не е бил обобществяван като земеделска земя, реалните му граници са били запазени, като към 1949 г., когато се извършва окончателното одържавяване на горите, не е съставлявал гора и не е бил част от държавния горски фонд, не е бил гора и към момента на влизане в сила на ЗВСГЗГФ, поради което § 9 ПЗР ЗВСГЗГФ е неприложим.
След като липсват данни имотът да е внесен в ТКЗС, владението върху същия е запазено в реални граници и не е установено да е бил отнеман или одържавяван /включването на частен имот в границите на лесоустройствен план не е годно придобивно основание и не прави имота държавна собственост като част от горския фонд/, то същия не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ или ЗВСГЗГФ, в който смисъл е и практиката на ВКС, с оглед на която е допуснато касационното обжалване. Въззивният съд неправилно е приел, че доколкото ответниците не твърдят да са били собственици на имота към момента на обобществяването му, то е недопустимо да оспорват конститутивния реституционен акт, от който черпи права ищеца, без да отчете особеностите на конкретния правен спор. В случая ответниците не оспорват, че лицето, на чието име е възстановена собствеността е било собственик на имота, нито релевират придобито от тях след обоществяването право като пречка за реституцията. Наведеното от тях възражение – че имотът не подлежи на реституция, тъй като не е обобществяван и е владян от собственика му в реални граници до 1978 г., след което спорната част се владее от тях – е част от възражението им за придобито по давност право на собственост, за която не се прилага забраната по чл.86 ЗС в редакциите преди изменението в ДВ бр.33/1996 г. и чл.5, ал.2 ЗВСОНИ.
Заявеното от ответниците възражение за придобивна давност се явява основателно.
Ищецът не е оспорил автентичността на представения по делото писмен договор от 24.04.1978 г., с който Б. Ч. продава на В. В. 330 кв.м. дворно място при „Г.. Макар договорът да няма вещно-прехвърлителен ефект, тъй като не е сключен в изискуемата от чл.18 ЗЗД форма, същият установява предаване владението върху тази площ на ответниците със съгласието на съсобственика Б. Ч., както и признанието на последния, че към този момент площта от 330 кв.м. е била част от дворно място. Обстоятелството, че площта, за която са договаряли ищеца и ответника е именно спорната по делото се установява от показанията на свидетеля Т. Б.. Понастоящем спорното място е заградено към двора на ответниците, като оградата е поставена преди повече от двадесет години. Имотите не са урегулирани, поради което не се прилага ограничението по чл.59 ЗТСУ за придобиване по давност на реална част от парцел.
Позоваването от страна на ищеца на Закона за реда на прехвърляне на вещни права върху някои недвижими имоти /отм../ е неотносимо, тъй като от една страна този закон се е прилагал само за имоти в границите на градоустройствения план на населените места /какъвто план в случая липсва/, а от друга страна завладяването е станало след 1978 г., когато законът е бил отменен.
Неоснователно е позоваването от страна на ищеца на ограниченията за придобиване на собственост по давност по Закона за собствеността на гражданите /отм./, тъй като от една страна [населено място], Благоевградски окръг е било включено в утвърдения с ПМС № 24 от 2.06.1973 г. /ДВ бр.66 от 21.08.1973 г. и последващите допълнения/ Списък на селата, за които не се прилага редът за прехвърляне и придобивнане на недвижими имоти от граждани по глава втора от Закона за собствеността на гражданите съгласно чл.15, т.2 ЗСГ, а от друга страна глава първа /уреждаща вида и размера на имотите, които могат да се притежават от гражданите/ и втора на ЗСГ са отменени с изменението от ДВ бр.21 от 13.03.1990 г. и от отмяната им е започнала да тече придобивна давност.
Обстоятелството, че след влизане в сила на реституционните закони в картния материал е отразен околовръстен полигон на населеното място и е извършена реституция на имотите попадащи извън него е неотносимо, доколкото релевантен за спора е статута на имота в периода от обоществяването на земята, респ. одържавяването на горите, до приемане на съответното реституционно основание.
С оглед изложените съображения Решение № R-ГЛ от 22.05.2008 г. на ОСЗГ-гр.Б. не може да легитимира ищеца като наследник на Д. Ч. като собственик на спорната по делото площ от 297.60 кв.м.от имот № ** по КВС от 306 кв.м. и 25.24 кв.м. от имот № ** по КВС от 1899 кв.м., отразени на скицата на в.л. на лист 107 от гр.д.№ 1292/2017 г. на Районен съд-Благоевград, означени от съда между буквите А, Б, В, Г, Д, Е, А, поради което предявеният ревандикационен иск е основателен.
Въззивното решение, с което искът е уважен следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго за отхвърлянето му.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ищците следва да възстановят на ответниците направените по делото разноски в размер на 2255.00 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 5338 от 26.11.2018 г., постановено по гр.д. № 636 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Благоевград и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТТХВЪРЛЯ предявения от Л. С. Ч., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.А, ет.1, ап.1, Д. Б. Ч., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.А, ет.1, ап.1 и И. Б. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.1 /правоприемници на починалия на 26.01.2019 г. ищец Б. Д. Ч./ против Ц. С. В., ЕГНТТ [ЕГН] и В. М. В., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [община], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, ап.3, адвокат П. П. ревандикационен иск за признаване правото на собственост на ищците и осъждане на ответниците да им предадат владението на реална част с площ от 297.60 кв.м.от имот № ** по картата на възстановената собственост на землището на [населено място], местността „Г.“ целият от 306 кв.м. и 25.24 кв.м. от имот № ** по картата на възстановената собственост на землището на [населено място], местността „Н.“ целият от 1899 кв.м., които реални части са отразени на скицата на в.л. на лист 107 от гр.д.№ 1292/2017 г. на Районен съд-Благоевград, означени от съда между буквите А, Б, В, Г, Д, Е, А, която е приподписана от съда и е неразделна част от решението.
ОСЪЖДА Л. С. Ч., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.А, ет.1, ап.1, Д. Б. Ч., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.А, ет.1, ап.1 и И. Б. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.1 /правоприемници на починалия на 26.01.2019 г. ищец Б. Д. Ч./ да заплатят на Ц. С. В., ЕГНТТ [ЕГН] и В. М. В., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [община], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, ап.3, адвокат П. П. разноски за съдебното производство в размер на 2255.00 лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: