О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 15
гр.София, 09.01.2019 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на трети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2858 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Ц. И. Г. от [населено място], чрез пълномощника му адв. С. А., обжалва в срок въззивното решение от 8.03.2018 год. по гр. д. № 543/2017 год. на Окръжен съд – [населено място] в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 6.06.2016 год. по гр. д. № 70019/2015 год. на Монтанския районен съд в частта му, с която по отношение на касатора е признато за установено, че ищците М. В. В.-И. и Д. В. И. са собственици на имот с площ 38.75 кв. м., представляващ част от собствения им имот с идентификатор 48489.26.626, с площ 691 кв. м., находящ се в [населено място], м. „”, при посочените граници, представляващ показаната част на скица № 3 към заключението на повторната техническа експертиза, приложена на л. 213 от първоинстанционното гр. д. № 70019/2015 год. на Монтанския районен съд, и касаторът е осъден да им отстъпи собствеността и предаде владението върху посочения по-горе имот, както и в частта му, с която е осъден касаторът да премахне построените от него ограда и частта от сградата, която попада в имот 48489.26.626 или се намира на по-малко разстояние от три метра от имотната граница с този имот, така че да осигури определеното в чл. 31, ал. 1, т. 1 ЗУТ разстояние до страничната граница с него. Въззивното решение е обжалвано и в частта му относно разноските, които е осъден да заплати касаторът.
Въз основа подробно изложените съображения в касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за нищожност, недопустимост, респ. неправилност на въззивното решение в обжаваните части поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. т. 1-3 ГПК. Иска прогласяването му за нищожно и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав, респ. обезсилването му и прекратяване на производството по делото, евентуално връщане за ново разглеждане на въззивния съд с произнасяне по предявения иск, респ. същото да бъде отменено като неправилно с постановяване на ново решение по същество, евентуално връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В изложението към касационната жалба касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по формулираните в т. т. 1.1-8.2 въпроси, обобщени в процесуалноправни такива относно произнасяне по нередовна искова молба, произнасяне по непредявен иск, съответно дължимите процесуални действия на въззивния съд, с твърдения за нарушение разпоредбата на чл. 269 ГПК и противоречие с цитираната съдебна практика. Поставени са процесуалноправни въпроси относно задължението на съда да се произнесе по спорния предмет на делото, като обсъди и извърши самостоятелна преценка на доводите на страните и доказателствата, възприемане на заключението на експертизата без изложени мотиви, /с посочена практика на ВКС, с която според касатора произнасянето на въззивния съд противоречи/. Поставен е въпрос относно значението на акта за узаконяване на сградата и в компетентността на съда ли е упражняването на косвен съдебен контрол върху валидността му, релевирането на твърдения и доводи след приключване на съдебното дирене с позоваване на противоречие с разясненията по т. 11 на ТР № 6 от 6.11.2013 год. по т. д. № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС. Поставен е и въпрос относно задължението на съда служебно да събира доказателства при въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, от което може да се изведе извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма с позоваване на противоречие с т. 3 от ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС. Сочи се противоречие с цитираните и приложени решения на Конституционния съд, както и се релевира наличие на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване по съображенията за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост.
Ищците в производството, ответници по горната касационна жалба – М. В. В.-И. и Д. В. И., чрез пълномощника им адв. К. Б., оспорват наличието на релевираните в изложението основания за допускане на касационно обжалване по съображенията в представения писмен отговор – липсват формулирани правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, не е посочено по кой от формулираните тринадесет въпроса е относим допълнителния селективен критерий, което прави изложението неясно и необосновано, представената съдебна практика не е относима, не са налице и съображения относно значението на въпросите за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото в контекста на сочената от самия касатор съдебна практика, както и не е налице нищожност, недопустимост, респ. очевидна неправилност на въззивното решение. Искането е за недопускане на касационно обжалване и присъждане на направените в настоящето производство разноски.
М. В. В.-И. и Д. В. И., чрез пълномощника им адв. К. Б., също обжалват с касационна жалба в срок въззивното решение в отменителната му част по иска за собственост на имота над площта от 38.75 кв. м. до 100 кв. м. и вместо това предявеният от тях иск по чл. 108 ЗС е отхвърлен за тази разлика, както и в частта относно разноските по делото. Съображенията на касаторите са за недопустимост на въззивното решение в тази му част поради допусната от първоинстанционния съд фактическа грешка относно спорната площ от имота, установена от заключението на повторната съдебно-техническа експертиза, кредитирано от съда. Въззивният съд е следвало да констатира допусната фактическа грешка, подлежаща на поправка по реда на чл. 247 ГПК, като върне делото на районния съд за поправката й, а не по реда на обжалването с отмяна на първоинстанционното решение в тази му част същата да бъде отстранявана, както недопустимо е процедирал въззивният съд в обжалваната от ищците част на постановеното решение. С оглед на това считат, че не е следвало присъждане на разноски съобразно отхвърлителната част от иска.
В приложеното изложение ищците, касатори релевират основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените правни въпроси относно допустимостта очевидна фактическа грешка в първоинстанционното решение да бъде поправена от въззивния съд по пътя на обжалването, отречена с цитираните решения № 321 от 26.09.2012 год. по гр. д. № 54/2012 год. І г. о., № 335 от 23.10.2012 год. по гр. д. № 262/2012 год. ІІІ г. о., № 671 от 9.01.1998 год. по гр. д. № 416/1997 год. на петчленен състав, както и относно задължението на въззивния съд да изложи ясни и убедителни мотиви относно формираните правни и фактически изводи по спора като условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение, във връзка с оплакването по въпроса за разноските и с позоваване на цитираната съдебна практика /решения № № 190 от 7.02.2018 год. по гр. д. № 180/2017 год. ІV г. о., № 101 от 3.06.2015 год. по т. д. № 1740/2014 год. І т. о. и ППВС № 1/1953 год. /.
В писмен отговор Ц. И. Г., чрез адв. С. А., оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частите, обжалвани от ищците, евентуално оспорва касационната жалба по същество. Излага съображения за недопустимост на обжалването на въззивното решение в частта му за разноските. Претендира присъждане на направените такива в настоящето производство.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
Въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск за собствеността на спорния имот за част от претендираната площ в установения от приетото заключение на техническата експертиза размер от 38.75 кв. м., очертана в скица № 3 към същото, представляваща неразделна част от решението, заключена между посочените имоти по кадастралната карта и представляваща част от собствения на ищците имот с идентификатор № 48489.26.626.
За да постанови този резултат въззивният съд приел, че ищците М. и Д. И. се легитимират като собственици на горния имот, придобит чрез покупко-продажба с представения нотариален акт от 2.07.2008 год., а ответникът Г. е собственик на съседния му имот с идентификатор № 48489.26.719, на основание покупко-продажба с нот. акт № 37/2003 год. Въз основа на кредитираното от съда заключение на приетата повторна техническа експертиза е установено, че построените от ответника сграда и поставената между имотите ограда заемат площ от имота на ответниците в размер на 38.75 кв. м. Съдът приел, че тази реална част от имота се владее от ответника без основание, като намерил за неоснователно и релевираното от него възражение за придобивна давност, която е изключена при наличието на позоваване на производно придобивно основание, а и липса на доказателства за владение и в какъв срок е осъществявано то.
До установения от заключението на повторната експертиза размер на заетата от ответника площ искът по чл. 108 ЗС срещу него е основателен, поради което и първоинстанционното решение в тази му част е потвърдено, а за разликата до пълния предявен размер от 100 кв. м., същият е неоснователен и след отмяна на първоинстанционното решение в тази му част искът за тази разлика е отхвърлен. Произнасянето на въззивния съд е по същество на предявения от ищците иск по чл. 108 ЗС, като с оглед преценка на доказателствата същият е уважен частично, при липса на предприето изменение относно претендираната от ищците площ на спорния имот. С оглед на това и доводите на касаторите ищци за недопустимост в отхвърлителната част поради твърдение за допусната очевидна фактическа грешка в първоинстанционното решение не могат да обосноват извод за наличие на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване по първия поставен въпрос, тъй като същият не е относим към извода по спора за собствеността на имота. Съдът не се е произнасял по въпрос за очевидна фактическа грешка в първоинстанционното решение, нито този въпрос е обусловил извода в обжалваната част, а развитите в касационната жалба съображения, представляващи оплаквания против въззивното решение, не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство, нито могат да обосноват наличие на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е такъв и вторият формулиран от тях в изложението въпрос, касаещ мотивиране изводите на съда относно присъдените на страните разноски. Поставянето му е недопустимо, тъй като постановеното решение в частта му за разноските не подлежи на касационно обжалване, а на изменение или допълнение по реда на чл. 248 ГПК. С оглед релевиране на обусловеността на произнасянето по разноските от произнасянето по обжалваната отхвърлителна част на въззивното решение, не може да се приеме подадената жалба в тази й част като молба по реда на чл. 248 ГПК, с оглед на което и същата не следва да се изпраща за произнасяне от въззивния съд.
Поради изложеното по подадената от ищците касационна жалба въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване.
Произнасянето на въззивния съд по втория обективно съединен иск по чл. 109 ЗС е обусловено от установените по делото факти на навлизане на сградата на ответника в имота на ищците по начина, установен от заключението на вещото лице, при което не е налице спазването на минималното отстояние до границата със съседния имот, както и местонахождението на поставената от ответника ограда между двата съседни имота в този на ищците. Съдът приел, независимо от представения акт за узаконяване на сградата от 2010 год., че същата е незаконна поради допуснатите нарушения на строителни и благоустройствени правила и норми както при построяването й, така и при процедурата по узаконяване. С построяването на част от сградата и оградата в имота на ищците ответникът е създал пречки на ищците да упражняват безпрепятствено правото си на собственост върху техния имот, като тези пречки безспорно са по-големи от обикновените по смисъла на чл. 50 ЗС, което е обусловило извод за основателност на иска по чл. 109 ЗС за премахване от ответника на оградата и частта от сградата, която навлиза или е на по-малко от 3 м. разстояние от границата със съседния имот, собственост на ищците. Въззивният съд се е позовал на разясненията по т. 3 на ТР от 6.11.2017 год. по т. д. № 4/2015 год. ОСГК на ВКС.
С оглед изложените съображения на въззивния съд в обжалваното решение се налага извода, че релевантен за изхода на спора по иска по чл. 108 ЗС е въпросът за принадлежността на правото на собственост в патримониума на ищците, като изводът на въззивния съд е обоснован въз основа преценката на събраните по делото доказателства за легитимацията им за собственици на спорната част от техния имот, заета от сградата и оградата на ответника. Уважаването на иска до установената по размер от експертизата площ е обусловено от преценката за местонахождението й в имота на ищците, въз основа на извършеното заснемане на имота при съпоставка с кадастралната граница между двата съседни имота, съгласно приложените към повторната експертиза скици. Формулираните от касатора, ответник по исковете, процесуалноправни въпроси относно нередовността на исковата молба и задължението на въззивния съд да даде съответните указания по отстраняване на нередовностите и по определяне на правната квалификация на исковете в контекста на твърдението за произнасяне по непредявен иск, не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, а оплаквания за допуснати процесуални нарушения. Такъв характер имат и формулираните въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди и прецени доводите и възраженията на страните, както и събраните доказателства, които освен това не съответстват на данните по делото относно обсъждане на приетите технически експертизи и кредитиране на повторната такава, установяваща конкретната площ на заемане от ответника на част от съседния му имот, собственост на ищците, както и представените доказателства и доводи във връзка с узаконяване на незаконната сграда на касатора. А изводите на съда по същество на спора не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство, в каквато насока са поставените в изложението въпроси, в т. ч. и поставеният такъв относно обсъждане на представения акт за узаконяване на сградата по въпроса относно местонахождението й с посочената площ в имота на ищците, обосновало извода за основателност на предявения срещу ответника негаторен иск. По въпроса за задължението на въззивния съд служебно да събира доказателства при въведено оплакване във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, обусловило неизясняване на делото от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи, следва да се съобрази обстоятелството, че по изготвения от районния съд проект на доклад по чл. 146, ал. 1 ГПК ответникът, лично и чрез неговият пълномощник, не е направил възражения в откритото съдебно заседание на 18.03.2015 год. по гр. д. № 70019/2015 год. на първоинстанционния районен съд, М. /л. 43 от същото дело/.
Във въззивната жалба касаторът се позовава на допуснати от районния съд процесуални нарушения по отношение допускане на техническите експертизи и обсъждане на приетите заключения, както и преценката им с оглед липса на данни за установяване пространствените предели на имотите – координати на геодезическите точки в контекста на изработената през 2006 год. кадастрална карта. Въззивният съд не е назначил нова експертиза, тъй като не е направено такова искане, а изложените във въззивната жалба оплаквания във връзка с допускане на експертизите представляват несъгласие с изводите на съда, основан на анализа на приетите заключения.
Във въззивната жалба не е направено оплакване за непълен доклад, или неточен доклад на първоинстанционния съд, по аргумент от чл. 269, изр. 2 ГПК и т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 год. по т. д. № 1/2013 год. ОСГТК на ВКС, за да се обоснове необходимостта от събиране на нови доказателства. Изложените в тази връзка доводи от касатора представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения, касаещи правилността на въззивното решение, но не и правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата вола на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това и по изложените по-горе съображения формулираните процесуалноправни въпроси сочат на доводи за неправилност на извода за основателност на исковете поради процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата относно легитимацията на ищците и местонахождението на поставената от ответника ограда и част от построената от него сграда, навлизащи в имота на ищците в посочената от вещото лице площ от 38.75 кв. м. Затова същите не могат да обосноват наличието на общото основание за допускане на касационното обжалване на решението. Поради това и не се налага обсъждане на специфичните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, последното и поради липса на изложени съображения в тази насока съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. ОСГТК на ВКС.
Въпросите относно значението на акта за узаконяване на сградата, упражняването на косвен съдебен контрол върху валидността му, както и релевирането на твърдения и доводи след приключване на съдебното дирене не са обуславящи изводите на съда въпроси, поради което и не могат да обосноват наличие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Същите съображения важат и за формулираните въпроси относно нарушение на принципа на неприкосновеност на частната собственост и позоваване на Конституцията, Конвенцията за защита на правата и основните свободи, както и ДФЕС. Позоваването на установените в тях принципи и гаранции за защита на собствеността не може да обоснове наличието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, включително и с позоваването на цитираните решения на Конституционния съд.
Не е налице и вероятност въззивното решение да е нищожно, респ. недопустимо при данните по делото за липса на предпоставки за такива пороци. Участието на член на съдебния състав на въззивния съд в разглеждането на друг спор с различен предмет, макар и между същите страни /гр. д. № 353/2015 год. на ОС-Монтана, чието решение е обезсилено с Р № 183 от 1.03.2017 год. по гр. д. № 2011/2016 год. на ВКС, ІІ г. о./ не обосновава извод за незаконен състав на съда, а направеният отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК на същото основание не е приет от този съдия при обявяване на обстоятелствата, съгласно чл. 22, ал. 2 ГПК. Доводите на касатора за наличие на незаконен състав на съда, постановил решението, поради наличие на пристрастие в този негов член, не намират опора в данните по делото, както и не могат да обосноват извод за вероятна нищожност на постановеното въззивно решение. Не е налице и основание за вероятна негова недопустимост поради наличие на произнасяне на съда по предявените искове с правно основание чл. 108 и чл. 109 ЗС въз основа на релевираните от ищците факти и обстоятелства и изразения петитум, при наличието на редовна искова молба /твърденията за обратен извод на касатора не се възприемат от настоящият състав/. Не налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, която, като основание за допускане на касационно обжалване предполага наличие на квалифициран порок на решението от посочените в чл. 281, т. 3 ГПК. За да е налице това основание, неправилността следва да е проявена по такъв начин, че да може да се констатира на настоящия етап на произнасянето, без да се налага извършване на преценка и анализ на доводите и доказателствата и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост, каквито изводи в това производство настоящият състав не може да направи въпреки изложените от касатора подробни съображения за обратен извод. Не е налице неправилност, произтичаща от допуснато нарушение на приложима императивна материалноправна разпоредба, което да е обосновало несъвместим със закона резултат–поради разрешение в противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, от допуснати нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Извод за такива хипотези не може да се направи в настоящия случай.
Поради тези съображения касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне по касационните жалби на двете страни, при който изход на делото касаторите следва да заплатят на ответниците по всяка от жалбите направените от последните разноски. При направена компенсация между дължимите от страните разноски М. В. В.-И. и Д. В. И. следва да заплатят на Ц. И. Г. разликата от 200 лв.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 8.03.2018 год. по гр. д. № 543/2017 год. на окръжен съд, [населено място], по подадените от Ц. И. Г. от [населено място], чрез пълномощника му адв. С. А., и от М. В. В.-И. и Д. В. И., чрез пълномощника им адв. К. Б., касационни жалби против него.
Осъжда М. В. В.-И., ЕГН [ЕГН] и Д. В. И., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], да заплатят на Ц. И. Г. от [населено място], [улица] разноски по компенсация в размер 200 лв. /двеста лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: