4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1504
гр. София, 29.11. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 545 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца С. И. В. срещу решение № 259/15.11.2010 г. по въззивно гр. дело № 495/2010 г. на Пернишкия окръжен съд. С него е постановено обезсилване на решение № 129/13.05.2010 г. по гр. дело № 1097/2009 г. на Радомирския районен съд и е прекратено производството по делото. С първоинстанционното решение е постановено отхвърляне на предявен на основание чл. 415 от ГПК от жалбоподателя иск “за признаване за установено” по отношение на И. А. И., че му дължи, по издаден от последния на 02.04.2009 г. запис на заповед, сумата 4 325.50 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 27.04.2009 г. до окончателното плащане, както и 86.63 лв. – разноски по заповедното производство.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответникът И. А. И. не е подал отговор на касационната жалба в срока за това.
В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания за допускане на касационно обжалване, ясно и точно са формулирани следните четири процесуалноправни въпроса: 1) дали ако в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК е предявен не установителен, а осъдителен иск, същият е процесуално недопустим и дали производството по него следва да се прекрати; 2) не следва ли в този случай съдът да укаже на заявителя-ищец да предяви установителен иск, а не осъдителен, и какви са последиците от неизпълнение на това негово задължение; 3) не следва ли в този случай, когато първоинстанционният съд се е произнесъл по установителен иск, вместо по предявения осъдителен, да се приложи разпоредбата на чл. 270, ал. 3, изреч. 3 от ГПК и делото да му се върне за произнасяне по предявения осъдителен иск; и 4) дали заповедта за изпълнение се ползва със сила на пресъдено нещо, за да се явява недопустим осъдителният иск за същото задължение, което е визирано в нея.
Касаторът е направил опит за посочване и на други два процесуалноправни въпроса, но ясна и точна формулировка на такива други въпроси изложението не съдържа, а и изложеното във връзка с тях се покрива почти изцяло от формулировките на първите три от горепосочените въпроси. Поради това и предвид т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се приеме, че в случая не са посочени други общи основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, освен тези четири процесуалноправни въпроса. Като допълнителни основания за касационно обжалване, жалбоподателят сочи тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
За да обезсили първоинстанционното решение и прекрати производството, въззивният съд е приел, че в исковата молба са изложени твърдения за проведено срещу ответника заповедно производство, т.е. за наличие на хипотезата по чл. 415, ал. 1 от ГПК, но с исковата молба не е направено искане съдът да признае за установено, че ответникът дължи процесната сума, а напротив – с петитума на исковата молба е направено изрично искане за осъждане на ответника да заплати сумата по процесния запис на заповед. От друга страна първоинстанционният съд се произнесъл по установителен иск, без да е посочил в мотивите си защо е приел, че е такъв, а не осъдителен, както е посочено в петитума на исковата молба. С оглед на това, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо, като постановено по непредявен иск, вместо по предавения. Приел е също, че и предявеният осъдителен иск е недопустим, тъй като касаторът вече има издадено изпълнително основание (титул) – заповед за изпълнение, в която вече предварително е обективирана изпълнителната сила на иска; като единствената хипотеза, при която касаторът-ищец може да предяви осъдителен иск е при обезсилване на заповедта за изпълнение.
По този начин въззивният съд се е произнесъл по първите два от посочените от касатора процесуалноправни въпроси, като ги е разрешил в противоречие с постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 169/17.05.2011 г. по гр. дело № 1176/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 27/08.03.2010 г. по т. дело № 521/2009 г. на І-во търг. отд. на ВКС, както и с посочената в тях т. 4 от ТР № 1/17.072001 г. на ОСГК на ВКС. В тях е прието, че по реда и в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК е допустим единствено установителен иск, но когато с исковата молба се заяви осъдителен петитум, тя е нередовна и съдът, включително въззивният – следва да даде указания за отстраняване на тази нередовност – противоречие между обстоятелствена част и петитум на исковата молба.
От горното следва, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по първите два процесуалноправни въпроса, посочени от касатора. На последния следва да се укаже да представи документ за внасянето на дължимата държавна такса за производството по чл. 290 от ГПК.
Останалите два процесуалноправни въпроса, посочени от касатора, не са обусловили правните изводи на въззивния съд. Последният, в съответствие с правната доктрина и утвърдената съдебна практика, е приел, че заповедта за изпълнение се ползва с изпълнителна сила, чието наличие е процесуалната пречка за водене на осъдителен иск. Окръжният съд изобщо не е обсъждал дали заповедта за изпълнение се ползва със сила на пресъдено нещо, както се сочи в последния процесуалноправен въпрос. В случая не е стоял, а и – при спазен срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК и необезсилена заповед за изпълнение – изобщо не би могъл да стои въпросът за разглеждане и произнасяне по осъдителен иск, респ. въпросът за соченото в тази връзка от касатора, връщане на делото по реда на чл. 270, ал. 3, изреч. 3 от ГПК на първоинстанционния съд за такова произнасяне. При наличие на посочената практика на ВКС, не е налице и соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
По настоящото касационно дело е постъпила и частна жалба по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изреч. 2 от ГПК, подадена също от касатора-ищец срещу постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение от 07.02.2011 г. на въззивния съд. Тъй като въпросът относно разноските по делото е обусловен от крайния изход на спора по него, то тази частна жалба следва да се разгледа в рамките на производството по чл. 290 от ГПК – съвместно с касационната жалба на ищеца (за което няма процесуална пречка – аргумент от чл. 278, ал. 1, изреч. 2 от ГПК), като и по двете жалби съдът ще се произнесе с решението по делото.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 259/15.11.2010 г., постановено по въззивно гр. дело № 495/2010 г. на Пернишкия окръжен съд.
УКАЗВА на С. И. В. в 1-седмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд, държавна такса в размер 88.24 лв.; в противен случай касационната му жалба ще бъде оставена без разглеждане.
След представянето на горния документ, делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.