Р Е Ш Е Н И Е
№ 152
гр.София, 28.04.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на
шестнадесети април две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
при секретаря Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 7541/ 2013 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 39/ 13.01.2014 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 7541/ 2013 г. по жалба на Д. Р. Р. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № VІ-106 от 07.08.2013 г. по гр.д.№ 2201/ 2012 г., с което, след като е обезсилено решение на Бургаски районен съд по гр.д.№ 2005/ 2012 г., е постановено прекратяване на производството по предявения от касатора против П. В. В. иск за признаване за установено в отношенията между страните, че П. В. дължи на Д. Р. сумата 12 600 евро, за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 1185/ 2010 г. на Бургаски районен съд.
Обжалването е допуснато по процесуалноправния въпрос дали заявените от молителя правопораждащи факти или посочените в издадената въз основа на молбата му заповед за изпълнение, са предмет на установяване в производство по чл.422 ГПК, в хипотеза, когато съдът е издал заповедта на различно от посоченото в молбата фактическо основание. При произнасянето по този въпрос настоящият състав съобразява вече установената от Върховния касационен съд по реда на чл.291 ГПК съдебна практика, според която подаването на възражение от длъжника срещу издадена заповед за изпълнение поражда правен интерес за кредитора да предяви иск за съществуването на оспореното вземане. С решението по този иск ще бъде признато или отречено същото право, за което е издадена заповедта, поради което в заявлението за издаването й трябва да бъдат посочени всички фактически обстоятелства, които са от значение за възникването и съществуването на вземането. Съдът, който разглежда предявения по реда на по чл.422 ГПК иск, следва да съобрази, че с него кредиторът продължава защитата си по повод направени възражения на длъжника в заповедното производство, поради което не може да променя материалноправната характеристика на вземането, като се произнася по нещо различно от предявеното в заповедното производство (решение № 50/ 29.06.2012 г. на ВКС по гр.д. № 716/ 2011 г., IV г.о.). Съдът извършва преценка за идентичност на претендираното материално субективно право съобразно неговата индивидуализация, въведена от кредитора, съответно – ищеца по иска за съществуване на вземането. Тази преценка се извършва въз основа на заявените основание и петитум (решение № 412/13/ 05.02.2014 г. по гр.д. № 2190/ 2013 г., IV г.о.). В заявлението кредиторът, също както ищецът в исковата молба, не е длъжен да сочи правна квалификация на предявеното вземане. Ако е посочена някаква правна квалификация, това е без правно значение, тъй като съдът по иска за съществуване на вземането е длъжен сам да определи вярната правна квалификация на предявения иск (решение № 294/ 18.10.2013 г. по гр.д.№ 1276/ 2012 г., ІV г.о.).
С оглед това естество на защитата, която се получава по реда на чл.422 ГПК, съдът, който разглежда иска, е обвързан от посочените в заявлението по чл.410 или чл.417 ГПК правопораждащи факти. От тези факти е обвързан и заповедният съд, но е възможно той да посочи в заповедта за изпълнение различно фактическо основание от това, което е заявил кредиторът (заповедта не може да бъде обжалвана поради наличие на такъв порок). В тази хипотеза, когато сезираният по реда на чл.422 ГПК съд преценява, дали ищецът е предявил иск за установяване на същото вземане, за което е поискано издаването на заповед за изпълнение, той разглежда фактическото основание, посочено в заявлението по чл.410 или чл.417 ГПК, а не това, посочено в заповедта. Това е така, защото само сезиралата съда страна може да изложи фактите, от които претендира възникването на спорното право. Съдът не сочи правопораждащи факти, той само квалифицира възникналото от тях вземане. Затова заповедният съд няма право да възпроизвежда в заповедта за изпълнение какъвто и да е факт, който самият заявител не е посочил в заявлението за издаването й, а ако е сторил това, възпроизведеният факт няма никакво значение за квалификацията на спорното право. Такова значение имат единствено фактите, посочени от кредитора в заявлението за издаване на заповедта и съдът, разглеждащ предявения по реда на чл.422 ГПК иск, е обвързан именно от тези факти, не от възпроизведените в заповедта.
Предвид този отговор на въпроса, по който обжалването е допуснато, касационната жалба се явява основателна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск от Д. Р. против П. В. за установяване съществуването на вземане на парични суми, дадени на неосъществено основание. Предявяването на иска е предхождано от подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение от Р., в което не е посочено от кои обстоятелства произтича вземането. Изложени са мотиви, че при това положение заповедният съд трябвало да отхвърли заявлението като нередовно, но вместо това била издадена заповед за изпълнение, в която е посочено, че вземанията произтичат от договор за заем. Макар да приел, че нито в заявлението за издаване на заповедта, нито в исковата си молба, ищецът е въвел твърдения за сключени договори за заем с ответника, въззивният съд посочил, че меродавни са фактите, посочени в заповедта. Ищецът имал интерес единствено от иск за установяване на заемни отношения между него и ответника, такъв не е предявен, а от предявения иск за установяване на съществуването на вземания по чл.55 ал.1 ЗЗД, интерес не съществува.
Тези изводи са направени при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Не заповедният съд е този, който въвежда правопораждащи фактически твърдения в процеса. Няма значение как той е квалифицирал спорното право в заповедта. За преценката дали предявения по реда на чл.422 ГПК иск е за вземането, за което е поискано издаване на заповед за изпълнение, релевантни са фактите, посочени от кредитора в заявлението по чл.410 или чл.417 ГПК. Ищецът не може да бъде задължен от съда да предявява иск за установяване на съществуването на право, което не е твърдял и не твърди да има, вместо иск за правото, на което се счита за титуляр.
В случая Д. Р. е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение, (по която е образувано ч.гр.д.№ 1185/ 2010 г. на Бургаски районен съд), в което е посочил, че има парично вземане срещу П. В. за сумата 12 600 евро, дължима по разписка от 15.05.2006 г. за дадена на П. В. парична сума в размер 2 000 евро, разписка от 19.07.2006 г. за дадена парична сума в размер 5 900 евро и разписка от 20.07.2006 г. за дадена парична сума в размер 4 700 евро. Както правилно е приел въззивният съд, никъде не е формулирано твърдение, че се касае за дадени в заем суми, но заповедният съд е посочил именно този факт в заповедта за изпълнение. Длъжникът е възразил срещу заповедта и Д. Р. е предявил иск за установяване на правото си, като след отстраняване на нередовностите на исковата молба е видно, че същият претендира вземане, възникнало от неоснователно обогатяване. Изложените в исковото производство правопораждащи твърдения не се различават от тези, които са заявени в заповедното производство, поради което искът е допустим. Правната му квалификация е задължение на съда, тя е по чл.55 ал.1 ЗЗД, като е въпрос на прилагане на закона и ищецът не е длъжен да сочи дали се касае за начална липса на основание, за отпадането му впоследствие или за неосъществяването му. Ищецът дава фактите, а съдът е органът, който прилага правото. Нередовностите на исковата молба са отстранени, предявеният по реда на чл.422 ГПК иск е за установяване на съществуването на вземането, за което на ищеца е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 1185/ 2010 г. на Бургаски районен съд и този иск е допустим. Спорът следва да бъде решен по същество. Това не може да бъде сторено от касационната инстанция, тъй като няма произнасяне по основателността на иска от въззивния съд. Решението му следва да се отмени и делото да бъде върнато на този съд за ново разглеждане от друг състав.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението на Бургаски окръжен съд № VІ-106 от 07.08.2013 г. по гр.д.№ 2201/ 2012 г. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: