О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 153
гр.София, 13.02.2012г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми февруари, две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 968 описа за 2011 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 17.12.2010г. по гр.д.№ 601/2010г. на АС Пловдив, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, чл.59 ЗЗД и чл.109 ЗС.
Жалбоподателят [фирма] поддържа чрез представителя си, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е разрешаван
Ответниците [фирма], Ц. В. Н. и [фирма] в писмено становище поддържат, че не следва да се допуска касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, чл.59 ЗЗД и чл.109 ЗС. Това решение е постановено след като с решение от 01.06.2010 г., по гр.д. № 5168/2008 г. на Върховния касационен съд – III г.о., е отменено решение на АС Пловдив и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на този съд, с указания да се изследват предпоставките на чл. 17а от ЗППДОП /отм./, с оглед установяване или не твърдяното право на собственост на ищеца – жалбоподател в настоящето производство.В изпълнение на дадените му от касационния съд указания, въззивният съд е изслушал съдебно-техническа експертиза и преценявайки я в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, е приел, че ищецът е собственик на имотите описани в н.а. № 148, т. , per. № , н.д. № г. на нотариус с район на действие района на Районен съд –Хасково, с което е признато правото на собственост на [фирма] – София на поземлен имот с площ от кв.м., находящ се в [населено място], съставляващ поземлен имот , кв. по плана на града от 2001 г., ведно със следните обекти от построената в имота осеметажна масивна административно-производствена сграда, състояща се от ниско и високо тяло, а именно: мазето без два склада в западната част, първи етаж, втори етаж, състоящ се от осем канцеларии, коридор и две тоалетни, и четвърти етаж, състоящ се от пет канцеларии, заседателна зала, коридор и две тоалетни, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата. Установено е също така, че с договор от 13.09.2001 г. [община] е учредила в полза на К. И. право на строеж за централна застройка с Р. от 70,00 кв.м. в общински парцел , кв. по плана на [населено място], при граници: [улица]и ТИИЦ. за сумата 3 100,00 лв., внесени по сметка на общината, като към този момент същият е бил в граждански брак с Е. Г., поради което ограниченото вещно право е придобито от тях в режим на съпружеска имуществена общност. Прието е за установено, че с договор, сключен с н.а. № , т. , per. № , н.д. № г. на нотариус с район на действие Хасковския районен съд, К. И. и Е. Г. са продали на [фирма] отстъпеното им право на строеж за описаната централна застройка за сумата 6 415,00 лв., получена от продавачите напълно и в брой. Последният с договор, сключен с н.а. № , т. , per. № , н.д. № г. на нотариус с район на действие Хасковския районен съд е продал на [фирма] отстъпеното право на строеж за търговска сграда с Р. от 70 кв.м. в описания парцел за сумата 5 708,50 лв.
Съдът е взел предвид и приетите по делото разрешение за строеж № 378/21.11.2001 г. на [община], одобрен инвестиционен проект и протокол № 101/ 22.11.2001 г. за откриване на строителна площадка, с които на Ц. Н. и Н. Н. е разрешено да изградят комплексно-обслужваща сграда с магазини, кафе-аперитив и офиси в поземлен имот № , кв. по плана на гр. Х., намиращ се на [улица]. При тези данни е приел, че процесната земя не е могла да премине в собственост на [община] доколкото вече е била включена в уставния фонд на ДФ „И об” – София, впоследствие преобразувана в ЕАД – София, поради което земята не е била със статут на частна държавна собственост, а такава, принадлежаща на държавната фирма, впоследствие преобразуваното еднолично търговски дружество с държавно имущество. Изложил е съображения, че исковете по чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неоснователни, тъй като въпреки факта, че [община], респективно К. и Е. Г. и [фирма] да не са били носители на вещното право на строеж към момента на сключване на прехвърлителните сделки, тези договори не са нищожни поради противоречие със закона, а единствено не са могли да породят вещно-прехвърлително действие спрямо действителния собственик, предвид трайната практика, че продажбата на чужда вещ не е нищожна. е утвърдено в правната доктрина и константната съдебна практика. Прието е, че не е налице нищожност на договорите и поради противоречието им със закона – чл. 180 от ЗУТ чл. 183 от ЗУТ.
По отношение на исковете по чл. 59 от ЗЗД съдът е приел, че са неоснователни, тъй катоответниците-физически лица са владели вещта на правно основание, годно да ги направи собственици, без да знаят, че праводателят им не е собственик, поради което на тях следва да им бъде признат статут на добросъвестни владелци, при което с оглед разпоредбата на чл. 71 от ЗС добросъвестният владелец се ползува от вещта и получава добивите, които тя е дала, до предявяването на иска за връщането й. Изложил е съображения, за това, че не е налице един от елементите на фактическия състав на правото по чл. 59 от ЗЗД. а именно липсата на правно основание на имотното разместване.
Съдът е приел за неоснователен и предявения иск по чл. 109 от ЗЗД. Изложил е съображения, за това, че искът по чл. 109 от ЗС е иск за правна защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на собственика да упражнява вещното си право / владение, ползуване и разпореждане/ и може да бъде насочен към всяко лице, което с неоснователно свое действие създава пречка за упражняване на това право, а неоснователно по смисъла на закона е това действие, което не се основава на законова разпоредба, ограничаваща това право. В случая обаче, съдът е приел, че ищецът не е ангажирал никакви доказателства, че извършеното строителство, вследствие на което е придобил вещни права върху изградените постройки с оглед чл.93 ЗС по приращение, му е било попречено да упражнява правото си на собственост върху терена, в такава степен, която да налага премахването им. Съдът е съобразил факта, че към момента на изграждане на постройките от ответниците Н. и Б. действията им са били законни, доколкото те са се основавали на прехвърленото им право на строеж и издадените въз основа на него разрешение за строеж и други строителни документи, поради което тези действия не биха могли да бъдат квалифицирани като неоснователни. Прието е, че и с оглед даденото тълкуване на тази правна норма в TP № 31/1984 г. на ОСГК на ВС, според което пречене е налице като строежът е изграден при отклонение от издаденото разрешение за строеж и другите строителни книжа или в нарушение на действащи разпоредби, искът е неоснователен, тъй като по делото не се твърди и не се доказва процесния строеж да е такъв.
В изложение към касационната си жалба, за да обоснове допустимостта на касационното обжалване, жалбоподателят поддържа, че съдът е разрешил материалноправен въпрос за обема на защита, която може да се постигне с иска по чл.109 ЗС, който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС -ТР №31/1984г. от 06.02.1985г. на ОСГК на ВС. Представя решение от 28.12.1972г. по гр.д.№2349/1972г. на ВС и решение от 04.07.1994г. по гр.д.№2149/1992г. на ВС, в които е прието, че собственикът може да иска премахване на извършените от недобросъвестният владелец подобрения.
С оглед данните по делото Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. На поставеният от жалбоподателят въпрос е даден отговор в съответствие с практиката на ВКС, включително и в отменителното решение на ВКС от 01.06.2010г. по гр.д.№5168/2008г. на ВКС, в което като основание сочещо на противоречиво разрешаване на поставения въпрос е било взето предвид отново представеното пред настоящия състав решение от 28.12.1972г. по гр.д.№2349/1972г. на ВС. Даденият от въззивния съд отговор на поставения въпрос е в съответствие и с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 06.04.2010г. по гр.д._№27/2009г. ІІг.о. на ВКС, в което е прието, че иск по чл.109 ЗС предполага установяване на фактическо действие от страна на ответника надхвърлящо ограниченията на собствеността и противоречащо на установения правен режим на ползване на имота, водещо до накърняване правата на собственика. Само фактът на изграждане незаконна постройка не предполага уважаване на иска по чл.109 ЗС, тъй като следва да бъдат установени всички елементи от фактическия състав на чл.109 ЗС, а именно, че неоснователните действия препятстват упражняването на правото на собственост на ищеца. Ето защо в случая в решението е даден отговор на поставения въпрос в съответствие с практиката на ВКС, а не е налице и противоречивото му разрешаване от съдилищата, тъй като практиката е уеднаквена.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК на решение от 17.12.2010г. по гр.д.№ 601/2010г. на АС Пловдив по жалба на [фирма].
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: