5
Р Е Ш Е Н И Е
№154
ГР. София, 08.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в открито заседание на 18.09.2019 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
При участието на секретаря В. Илиева,
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №319/19 г.,
за да се произнесе, намира следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
ВКС разглежда касационната жалба на Прокуратура на РБ срещу въззивното решение на Апелативен съд Пловдив по гр.д. №489/18 г., с което касаторът е осъден да заплати на Б. О. на осн. чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл.214, ал.1,вр. с чл.26, ал.1 НК, впоследствие преквалифицирано в престъпление по чл.210, ал.1,т.2, вр.с чл.209, ал.1 НК, по което производството е прекратено на осн. чл.24, ал.1,т.1 НПК. Обжалването е допуснато на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК, поради частично противоречие на изводите на въззивния съд при определяне на размера на обезщетението за морални вреди с посочената от касатора практика на ВКС – ППВС №4/68 г., р.ІІ, р. по гр.д. №85/12 г. на четвърто г.о. и р. по гр.д. №1637/17 г. на четвърто г.о., по въпросите от предмета на спора относно доказаността на причинната връзка между воденото срещу ищеца досъдебно производство и сочените от него неимуществени вреди, отчитането при определяне на обезщетението за тях на икономическата среда, жизнения стандарт и общоприетото разбиране за справедливост и необходимостта от излагане на мотиви за значението им при определяне на размера на обезщетението.
В касационната жалба се излагат и в съдебно заседание се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, иска се отмяната му и постановяване на ново решение, с което размерът на обезщетението за неимуществени вреди да бъде намален, съобразно доказателствата по делото и нормата на чл.52 ЗЗД, до присъдените от първоинстанционния съд 3000 лв.
Ответникът по жалба Б. О. я оспорва като неоснователна.
ВКС на РБ, като разгледа жалбата, намира следното:
По въпросите, по които е допуснато обжалването: В цитираната при допускане на обжалването практика на ВКС е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Тези обстоятелства следва да се изтъкнат – посочат и обсъдят, в мотивите към съдебните решения или присъди. Унификация и уравновиловка на обезщетенията за морални вреди е невъзможна. Поради това и законодателят не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия. От значение е и създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта” до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. В т. 11 на ТР 3/2005г. на ОСГК ВКС е прието, че държавата по силата на чл. 4 ЗОДВПГ отговаря при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента. Възможно е деянието да не е единствената причина за резултата, но това не изключва отговорността за деликт, а само определя нейния обем. Причинно – следствената връзка не се предполага, а трябва да се докаже, както е указано изрично в т. 2 на Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ. Пряка причинно – следствена връзка е налице, когато деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината предшества следствието и го поражда, като вредата закономерно произтича от деянието /решение по чл. 290 ГПК, постановено по гр.д. № 3026/2008 г. на IV ГО ВКС/.
По съществото на жалбата:
За да увеличи размера на присъденото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди от 3 000 на 11 000 лв. въззивният съд е приел за установени негови интензивни негативни изживявания, причинени от незаконното обвинение – притеснение от воденото наказателно производство, страх от осъждане, накърняване на доброто име и достойнството му, отчуждение и изолация от околните. Предишните осъждания и административни наказания на ищеца за престъпления по чл.343в, ал.2, вр. с ал.1 НК и чл.197,т.3, вр. чл.195, ал.1,т.3, вр. чл.194, ал.1 НК са преценени наред с всички останали обстоятелства. Те не са основание да се приеме, че ищецът не търпи никакви или търпи незначителни вреди от процесното обвинение. Обвинението е за тежки по см. на чл.93, т.7 НК престъпления, което обуславя по –дълбоки и неприятни тревоги и притеснения във връзка с тях. Спрямо ищеца е взета и най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража” за максималния срок по чл.63,ал.4 НПК от 8 месеца, което е довело до ограничаване на личната му свобода – вкл. право на свободно придвижване и право на труд. В тази връзка съществено неблагоприятно на психиката на ищеца се отразило лишаването на семейството му от неговата финансова подкрепа за този продължителен период от време. От друга страна, според въззивния съд, не се установява всички претърпени от ищеца през периода на наказателното производство морални вреди да са в пряка причинна връзка с него – такава не се доказва относно раздялата с жена му, която е резултат от лични отношения и оставането му без работа след излизане от ареста, когато правото му на труд не е било ограничено и упражняването му е зависело от поведението на ищеца и от социално- икономическите условия. Не се установяват вреди и от наложената на ищеца забрана за напускане на страна, защото не се установява през този период той да е имал необходимост да пътува в чужбина.Наказателното производство е само с досъдебна фаза, установени са само обичайни за личността на обвиняемия вреди, като за степента им следва да се отчете и наличието на предходни наказателни производства срещу него, завършили с адм. наказание и с осъждане на пробация. Решаващо значение за определяне на обема на вредите в случая имат най-вече продължителният период на досъдебното производство – от. м.05.2014 г. до м.11.2017 г. и продължителния период на задържането на ищеца под стража. При така изложените обстоятелства въззивният съд е приел, че следва да присъди на ищеца обезщетение за морални вреди в размер на 11 000 лв.
ВКС намира този извод за частично необоснован – при установените обичайни / с оглед и на обремененото съдебно минало/ за личността на ищеца вреди от наказателното производство и отчитане на това, че част от вредите не са в пряка причинна връзка с незаконното обвинение, справедливият размер на обезщетението в случая е 5 000 лв. Този размер е съобразен и с покупателната стойност на парите и обществено- икономическите условия в страната в периода на настъпване на вредите, както и с изработения в съд. практика критерий за размера на обезщетението в подобни случаи / приложените от касатора р. по гр.д. №1747/09 г. на трето г.о., р. по гр.д. №170/11 г. на трето г.о., р. по гр.д. №158/16 г. на трето г.о. на ВКС и др./.
Въззивното решение е частично неправилно поради нарушаване на материалния закон и необоснованост. Затова следва да се отмени в частта, с която искът по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ е уважен за размера над 5 000 лв. до 11 000 лв. и вместо него да се постанови ново, с което за тази разлика искът да бъде отхвърлен като неоснователен. В останалата част, с която на ищеца е присъдено обезщетение от 5 000 лв., ведно със законната лихва въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
По горните съображения ВКС на РБ, трето г.о.
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивното решение на Апелативен съд Пловдив по гр.д. №489/18 г. от 30.10.18 г. в частта, с която искът по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ е уважен за размера над 5 000 до 11 000 лв. и в частта за разноските вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Б. Ю. О. срещу Прокуратура на РБ иск по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ за разликата над 5 000 /пет. хил./ лв. до 11 000 / единадесет хил./лв. като неоснователен.
ОСТАВЯ В СИЛА посоченото въззивно решение в останалата част, с която искът е уважен до размер на 5 000 / пет хил./ лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.11.17 г.
ОСЪЖДА Прокуратура на РБ да заплати на Б. Ю. О. още 42,42 лв., разноски за първата инстанция и 23,54 лв., разноски за въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: