О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 155
гр. София, 22.08. 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова ч. гр. д. № 1829 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 46140 от 30.03.2018 г., подадена от представляваните по пълномощие от адвокат П. Т. от САК М. И. Х., М. Г. Х., С. Г. В., В. Н. О., М. Н. Р. и Х. И. Х. против определение № 6512 от 20.03.2018 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 2202/2018 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV „д” въззивен състав. С въззивния акт е потвърдено разпореждане № 316556 от 18.01.2018 г. по гр.д.№ 7607/2017 г. по описа на Софийски районен съд, І г.о., 48 състав, с което на основание чл. 130 ГПК е върната подадената от касаторите срещу [фирма] искова молба, въз основа на която е образувано гр.д.№ 7607/2017 г. на СРС.
Постъпил е отговор на частната касационна жалба от [фирма] чрез адвокат Е. А. от АК – П., с който дружеството оспорва да са налице предпоставки за допускане на обжалването.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
По допускане на касационното обжалване съдът намира следното:
С атакуваното определение въззивният съд е съобразил, че производството по гр.д.№ 7606/2017 г. на СРС, 48 състав е образувано по постъпила искова молба от М. И. Х., М. Г. Х., С. Г. В., В. Н. О., М. Н. Р. и Х. И. Х. против [фирма], с която са заявени (1) отрицателен установителен иск за отричане правото на собственост върху УПИ №№ 68134.701.1002 и 68134.701.1003, находящи се в [населено място], район С., (2) ревандикационен иск относно същите имоти и (3) иск да бъде обезсилено влязлото в сила на 14.12.2016 г. решение по гр.д.№ 28713/2013 г. на СРС, 49 състав, с което е отхвърлен разгледания между същите страни иск по чл. 108 ЗС относно същите имоти. Решаващите мотиви на СГС са следните: законът не предвижда възможност за обезсилване на съдебно решение по исков ред; влязлото в сила на 14.12.2016 г. решение по гр.д.№ 28713/2013 г. на СРС, 49 състав представлява отрицателна процесуална предпоставка по силата на чл. 299, ал. 1 ГПК срещу разглеждането на повторно предявения ревандикационен иск и едновременно с това доказва отсъствието на правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск в смисъла на понятието, разяснен с ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК.
В изложението на касационните основания, инкорпорирано в частната касационна жалба, са поставени следните въпроси:
(1) „Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви за липса на правен интерес, като обсъди всички доказателства, твърдения и възражения в частната жалба и направи собствени правни изводи ?” с довод, че е налице противоречие с Р № 134 от 30.12.2013 г. по т.д.№ 34/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и с Р № 589 от 29.06.2010 г. по гр.д.№ 1359/2009 г. на ВКС, ГК, І г.о. – допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК,
както и
(2) „Задължителни ли са влезлите в сила решения на поземлената комисия и на съда за фирма ТД [фирма], като правоприемник на фирма „Б.” и приложим ли е чл. 299 ГПК по отношение на втората фирма ?” с довод, че по този въпрос съдът не е изложил мотиви, а това лишава касаторите от право на защита.
Касаторите се позовават и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, като поддържат, че въззивното определение е очевидно неправилно, защото съдът не е обсъдил всички оплаквания във въззивната жалба по отделно и в тяхната съвкупност и не е отговорил на поставените въпроси.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Регламентирането на очевидната неправилност като касационно основание наред с нищожността и недопустимостта (за които по правило съдът следи служебно /и каквито пороци в случая не са налице/) обосновава извод, че по съществуването и на това основание ВКС следва да може да се произнесе и служебно, при това – преди да пристъпи към преценка дали са налице наведените от страната основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Като касационно основание очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, като чрез термина „очевидна“ се характеризира степента на проявление – квалифициран, особено тежък порок. В случая термина няма субективни измерения – за да се приеме, че е налице очевидна неправилност, не се изследва дали порока на съдебния акт е явен за всички. Терминът обозначава състояние, при което неправилността е проявена по начин, че може да бъде констатирана от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материално-правна норма, довели до несъвместим със закона резултат – поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
В случая обжалваното определение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Решаващите изводи на въззивния състав, че предявените искове са процесуално недопустими не противоречат, а са в пълно съответствие с процесуалния закон и установената съдебна практика, включително задължителната такава. Изложените от жалбоподателите доводи в частната жалба не обосновават тезата за очевидна неправилност на определението.
Отсъства основание за допускане на обжалването и в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни актове, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Последното означава, че касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Поставените от касаторите питания обобщават именно оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила, а не съставляват правни въпроси по смисъла на това понятие, разяснен с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, поради което същите не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване. Освен това не е налице и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е налице противоречие с релевираната практика на ВКС. Противно на изложеното в частната касационна жалба, въззивният съд не се е ограничил да сподели съображенията на първата инстанция, а е изложил собствени мотиви по въпросите, релевантни за преценката дали претенциите на касаторите са допустими, с което е удовлетворил изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Не съществува противоречие между въззивното определение и цитираните актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК и съответно не е налице основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 6512 от 20.03.2018 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 2202/2018 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV „д” въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: