5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 156
[населено място], 13.07.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№453/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №302/14.10.16г. по т.д.№1153/16г. по описа на Старозагорски окръжен съд,с което, след отмяна на решение №37/22.04.13г. по гр.д.№529/14г. на Районен съд Гълъбово, е уважен предявения от [фирма] срещу [фирма] иск за заплащане на възнаграждение за транспортни услуги по 6 бр. фактури на обща стойност 19 860,70 лв. и е отхвърлен предявения от [фирма] срещу [фирма] насрещен иск за плщане на сумата 23 310,75 лв.,представляваща половината от общото задължение по фактура за наем на машини и в полза на едноличния търговец са присъдени разноски за двете инстанции.
В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост на въззивното решение,поради постановяването му по недопустима /като просрочена/ въззивна жалба.По същество се твърди необоснованост и неправилност,при приложението на материалния закон.
Ответникът по касация [фирма] не е заявил становище.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Първо отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт,но в частта й,с която се атакува решението по първоначалните искове,същата е недопустима на основание чл.280 ал.2 т.1 ГПК.С исковата молба на едноличния търговец са предявени няколко обективно съединени иска,произтичащи от неплатени задължения по търговски сделки, всеки от които е с цена под 20 000 лв. и като такива , са изключени от законодателя от касационен контрол.Касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане,а образуваното по нея касационно производство подлежи на прекратяване.
В частта,с която се обжалва решението на СтЗОС по насрещния иск сезирането е допустимо.Неоснователни са възраженията за произнасяне на въззивния съд по недопустима въззивна жалба.Данните по делото сочат,че в производството пред първата инстанция ищецът-едноличен търговец е бил представляван от упълномощения за тази инстанция адвокат Д.К..Чрез нея страната е била уведомена за решението на 03.05.16г.,от която дата е започнал да тече двуседмичният срок за обжалване по чл.259 ал.1 ГПК,който изтича на 17.05.16.На 14.05.16г. е подадена неподписана въззивна жалба от адв.Д.К.,като представляваща едноличния търговец,но без представено пълномощно.Констатирайки недостатъците на въззивната жалба първоинстанционният съд е дал съответни указания на страната за отстраняването им. В срока за изпълнение на указанията е представена подписана от адвоката въззивна жалба с приложено адвокатско пълномощно от 14.05.16г. По аргумент от разпоредбите на чл.273 вр. 129 ал.5 ГПК поправената въззивна жалба се смята за редовна от деня на подаването й,т.е. в случая – към 14.05.16г.,когато срокът за обжалване не е бил изтекъл. Въззивният съд правилно,като е съобразил това, е приел, че е надлежно сезиран с въззивната жалба и я е разгледал по същество.Допустимостта на въззивното решение налага извършването на преценка за наличие на основания за допускането му до касационно обжалване.
За да се произнесе по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното:
При постановяване на решението си по насрещния иск, въззивният съд е приел неоснователност на същия поради това,че вземането на [фирма] не произтича от същото правоотношение,от което произтича вземането на [фирма],а от облигационно правоотношение с дружеството по ЗЗД „Л.“,а фактът,че едноличният търговец е съдружник в последното съдът е намерил за ирелевантен. В решението е разгледано като процесуален способ за защита срещу иска направено от ответника искане за прихващане на двете вземания по главния и насрещния искове , което , по съображения за липса на идентитет между страните по договорите за транспортни услуги и договора за наем,тъй като страни по последния са гражданското дружество и ответника,въззивният съд също е намерил за неоснователно.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284 ал.3 т. 1 ГПК касаторът счита,че с решението си въззивният съд се е произнесъл по следните от значение за изхода на делото въпроси: 1.Кой следва да носи отговорност за неизпълнение на договорни задължения,поети от неперсонифицирано дружество,създадено по реда на чл.357 и сл. от ЗЗД – самото дружество или всеки от неговите съдружници?; 2. Кой е правно валидния факт за присъждането на едно парично вземане – договорното задължение или неговото отражение в счетоводен документ,какъвто е фактурата? и 3.Има ли ограничение за извършване на прихващане в съдебния процес на еднородни и насрещно дължими между страните движими вещи съобразно нормата на чл.211 ал.1 ГПК и това прихващане следва ли да бъде допуснато и извършено от съда с постановеното решение,когато има направено в този смисъл изрично искане на една от страните? И трите въпроса са поставени с допълнителен критерий при хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК
Настоящият състав на ВКС,ТК,Първо отделение намира,че по отношение на така формулираните от касатора въпроси не е осъществен общият критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК.Съгласно посочената норма касационно обжалване на въззивното решение се допуска, когато с него е разрешен материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода на делото при наличие на някоя от допълнителните предпоставки на т.т.1,2 или 3 от същия член. От значение за изхода на делото е този правен въпрос,който е бил включен в предмета на спора от страните и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело / съгласно указанията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.Не са такива въпросите,които изобщо не са били въвеждани от страните в предмета на спора, въпросите,по които съдът не се е произнасял /при липса на твърдяно процесуално нарушение във връзка с това/,както и въпросите,които са от значение за правилността на обжалваното въззивно решение,за възприемането от въззивният съд на фактическата обстановка по делото или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Първият от въпросите е от материално-правен характер,като в решението липсва дадено от въззивния съд разрешение по него. Мотивът , въз основа на който е отхвърлен предявеният от касатора насрещен иск , е свързан с извод за недопустимост на насрещното съединяване на исковете , поради липса на идентитет между страните по двете правоотношения,на които са основани съответно главният и насрещният искове. Съдът не е отрекъл по същество отговорността на едноличния търговец в качеството му на съдружник в гражданското дружество за задължения, поети от последното.Освен това е налице многобройна /включително задължителна за съдилищата/ съдебна практика,даваща отговор на поставения въпрос, приемайки,че доколкото дружеството по ЗЗД не е юридическо лице и не притежава правосубектност,поетите от него права и задължения са такива на самите съдружници в него,а претенциите , възникващи от неизпълнение по сключени с дружеството договори се насочват срещу всички съдружници /в т.см. р.№131/21.03.14г. по т.д.№1121/11г. на ВКС,първо отделение, р.№469/06.07.10г. по гр.д.№410/09г. на ВКС,трето г.о.,р.№306/17.06.10г. по гр.д.№4555/08г. на ВКС,четвърто г.о., р. №423/2000г. по гр.д.№1489/99г. на ВКС,р. №1014/99г. по гр.д.№338/99г. на ВКС,пето г.о., р. р.№236/20.01.60г. по гр.д.№9278/59г. на първо г.о. на ВС/. Наличието на такава практика изключва приложимостта на критерия на т.3 от чл.280 ал.1 ГПК.
По втория от поставените въпроси изобщо не са формирани изводи на въззивния съд,които да са повлияли на крайния резултат по спора. Въпросът няма връзка и с оплакванията,изложени в касационната жалба. Третият от въпросите,с оглед недопустимостта на обжалването по първоначалните искове и влизането на решението в тази му част в сила, прави евентуално произнасяне по направеното от касатора /ищец по насрещния иск/ искане за извършване на компенсация между вземанията по първоначалните и насрещния искове безпредметно,а поставения въпрос – ирелевантен. По отношение та тези въпроси и не е обоснован сочения допълнителен критерий по т.3 на , съобразно указанията на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложеното, достъпът до касационен контрол на атакуваното въззивно решение следва да бъде отказан.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд,Търговска колегия,Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба вх.№14918/07.12.16г. на [фирма] против решение №302/14.10.16г. по т.д.№1153/16г. по описа на Старозагорски окръжен съд в частта,с която, след отмяна на решение №37/22.04.13г. по гр.д.№529/14г. на Районен съд Гълъбово, е уважен предявения от [фирма] срещу [фирма] иск за заплащане на възнаграждение за транспортни услуги по 6 бр. фактури на обща стойност 19 860,70 лв. и ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО в тази му част като недопустимо.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №302/14.10.16г. по т.д.№1153/16г. по описа на СтОС в останалата му част.
Определението в частта,с която касационната жалба е оставена без разглеждане и е прекратено производството по нея подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщаването му пред друг тричленен състав на ВКС.
В останалата му част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.