2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 156
гр. София, 20 октомври 2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ
ХРИСТИНА МИХОВА
при секретаря………….Мира Недева……….……и в присъствието на прокурора……..……………Искра ЧОБАНОВА……….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 570 по описа за 2017 г.
Производството е образувано по касационна жалба на адв. Л. Р. – защитник на подсъдимия Н. Д. Н. срещу въззивна присъда № 3 от 30.01.2017г., постановена по внохд № 988/16г. на Софийски апелативен съд, НО – 4 с-в.
В жалбата се сочат всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. Настоява се за отмяна на присъдата в частта, с която подсъдимият е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.115 във вр. с чл.18, ал.1 от НК и е увеличен размерът на присъденото обезщетение по гражданския иск. В допълнително изложение към жалбата се развиват съображения в подкрепа на цитираните касационни основания. Твърди се, че въззивният съд в нарушение на чл.13 и чл.14 от НПК не е осигурил разкриването на обективната истина, не е обсъдил доказателствата в пълнота и ги е тълкувал произволно. Това довело до неправилни изводи относно субективната страна на деянието, което според защитника осъществява състава на престъпление по чл.129 от НК. Като явно несправедливо се счита и наложеното наказание, което се твърди, че не съответства на тежестта на извършеното, на ниската степен на обществена опасност на дееца и не би постигнало целите по чл.36 от НК. Увеличаването на размера на присъденото обезщетение според жалбоподателя не отговаря на критериите за справедливост.
Пред касационния съд жалбата се поддържа от адв. Р. със същите аргументи.
Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на подадената жалба. Счита, че не са допуснати нарушения на процесуалните правила, а изводите от правна страна са съответни на установените обективно действия на подсъдимия. Наложеното наказание намира за справедливо, а присъденото обезщетение, че е в съответствие със закона и критериите за справедливост.
Повереникът на частния обвинител и граждански ищец П. В. – адв. И. С. пледира за постановяване на решение, с което въззивната присъда се остави в сила. Излага доводи, че липсват процесуални нарушения, за каквито се твърди в жалбата, тъй като предходните касационни състави не са давали указания за събиране на доказателства, а такива за правилното им оценяване. Твърденията за нарушения на чл.13 и чл.14 от НПК не счита, че намират опора в присъдата и мотивите към нея. Намира, че законът е приложен правилно, наложеното наказание е справедливо, а обезщетението по гражданския иск е съобразено с изискванията на чл.52 от ЗЗД.
В последната си дума подсъдимият Н. заявява, че не е виновен за престъплението, за което е осъден.
Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е трето по ред.
С решение № 200 от 08.07.2015г. на ВКС, І н.о. по к.д. № 265/15г. е отменено решение № 379 от 05.11.2014г. по внохд № 643/11г. на Софийски апелативен съд, НО – 3 с-в и делото е върнато за ново разглеждане. С решение № 88 от 14.09.2016г. на ВКС ІІІ н.о. по к.д. № 275/16г., е отменено решение № 6 от 11.01.2016г. на Софийски апелативен съд, НО – 5 с-в и делото е върнато повторно за ново разглеждане.
С присъда от 05.06.2014г., постановена по нохд № 34/14г. по описа на Монтански окръжен съд, подсъдимият Н. Д. Н. е признат за виновен в това, че на 04.08.2013г. в [населено място] умишлено причинил на П. В. В. от [населено място] средни телесни повреди – разстройство на здравето, временно опасно за живота, изразяващо се в нанасяне на прободни рани по предната повърхност на гръдния кош вляво и в дясно, с проникване в гръдните кухини, поради което и на основание чл. 129, вр. с чл. 54 от НК му е наложено наказание от една година и шест месеца „лишаване от свобода”, изпълнението на което е отложено на основание чл.66 от НК за срок от три години от влизане на присъдата в сила, като е признат за невинен и оправдан по обвинението по чл. 115, вр. с чл.18, ал.1 от НК.
Със същата присъда подсъдимият Н. е осъден да заплати на П. В. В. сумата от 10 000 /десет хиляди/ лева, обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие от причинените прободни увреждания, както и сумата 2000 /две хиляди/ лв. за причинените порезни увреждания, ведно със законната лихва, считано от 04.08.2013 год. до окончателното заплащане, както и 500 /петстотин/ лв. разноски по делото, като гражданските претенции до пълния им размер били отхвърлени като неоснователни.
С присъдата съдът се разпоредил с веществените доказателства и възложил в тежест на подсъдимия направените разноски по делото.
Срещу така постановената присъда са подадени протест от прокурор от окръжната прокуратура [населено място] и жалби от частния обвинител В. и от подсъдимия Н..
С присъда № 3 от 30.01.2017г., постановена по внохд № 988/16г. Софийски апелативен съд, НО – 4 с-в, е отменил първоинстанционната присъда в оправдателната й част, като постановил нова присъда, с която признал подсъдимия Н. Д. Н. за виновен по обвинението по чл.115, във вр. с чл.18, ал.1 от НК, за което при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК му е наложил наказание от седем години „лишаване от свобода” при първоначален „строг” режим на изтърпяване на наказанието.
Със същата присъда въззивният съд е увеличил размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди за нанесени прободни увреждания на 40 000 лв. и за нанесени порезни увреждания на 10 000лв., както и размера на дължимата ДТ върху уважената част на гражданските искове.
Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери следното:
Жалбата е подадена в законния срок за обжалване и е допустима. Разгледана по същество е частично основателна.
Настоящото касационно производство е трето по ред, което изключва принципно процесуалната възможност за връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд – чл.354, ал.5 от НПК. Липсват и конкретни основания да се приеме, че фактическата обстановка по делото е останала неизяснена. Такова е било и становището на страните, участвали съдебното заседание на въззивния съд на 30.01.2017г., които не са поискали събирането на други доказателства преди приключване на съдебното следствие. В двете предходни касационни решения за връщане на делото за ново разглеждане не е констатиран дефицит на доказателства, а са дадени указания за анализ, обсъждане и оценка на събрания доказателствен материал. В този смисъл упрекът в касационната жалба за нарушение на чл.13 от НПК от страна на въззивния съд е неоснователен.
В изпълнение на указанията, дадени от двата предходни касационни състава, въззивната инстанция е анализирала подробно събраните гласни и писмени доказателства, както и заключенията на назначените по делото експертизи. Отчетени са противоречията в показанията на свидетелите, присъствали при инцидента в дискотеката, като въззивният съд е изложил аргументи кои от тях е кредитирал и по какви съображения. Доводите в жалбата за липса на обективност по отношение показанията на групата свидетели от компанията на подсъдимия не могат да бъдат възприети. Видно от мотивите на въззивната присъда (л.10 – л.11), показанията на тези свидетели не са били приети с доверие от въззивния съд не само поради приятелските отношения на свидетелите с подсъдимия, а и поради вътрешната противоречивост на показанията и несъответствие с останалия доказателствен материал, преценен в неговата съвкупност. Изложените в тази насока доводи в мотивите на присъдата се споделят от настоящата инстанция и не е необходимо да бъдат повтаряни.
Направеното в жалбата възражение от фактическа страна срещу приетата в мотивите дължина на ножа, с който са причинени уврежданията на пострадалия, е основателно. Доколкото оръдието на престъплението не е открито и иззето, сведения за употребата му от подсъдимия са събрани посредством гласни доказателства. Единствено в показанията на св. М. се споменава, че дължината на острието на ножа била около 10 см. (л.49 от нохд № 34/14г.). Приетата в мотивите на въззивната присъда дължина на острието от 19 см. действително не е съобразена с това гласно доказателствено средство. Така допуснатото процесуално нарушение при оценка на доказателствата, касаещи посоченото обстоятелство, не подлежи на отстраняване предвид невъзможността делото да бъде върнато на въззивната инстанция. Тъй като в производството по чл.354, ал.5 от НПК касационният съд има правомощията на въззивен съд, настоящият съдебен състав намери, че следва да приеме за установено от фактическа страна дължина на острието на ножа, с който е причинено увреждането, от 10 см.
Основателно на следващо място е и възражението относно не обсъждане в мотивите на въззивната присъда на дълбочината на прободните и порезните рани, които е получил пострадалият. Съгласно заключението на съдебно – медицинската експертиза, дълбочината на прободните наранявания е 2.5 – 3.00 см. Според устните разяснения на вещото лице д-р Р. Н., дълбочината на проникване е малка – до 5 см, тъй като не са засегнати белите дробове (л.105 от нохд №34/14г.)
За да приеме от фактическа страна, че нанесените от подсъдимия удари с нож са били целенасочени, въззивният съд се е позовал на свидетелските показания (без да посочва на кои именно от тях) и на броя на ударите с локация в една и съща част от тялото на пострадалия (л.11 абз. последен от мотивите). В същата част от мотивите неправилно е интерпретирано заключението на съдебно – медицинската експертиза, тъй като съгласно това заключение, проникващите в гръдната кухина на пострадалия наранявания са общо две – по едно вляво и вдясно, а не по две в двете страни на гръдния кош.
Така допуснатите процесуални нарушения при оценката на част от доказателствата е довела до неправилни изводи от фактическа страна относно дължината на ножа, с който са причинени уврежданията; броя и силата на нанесените удари и тяхната целенасоченост. Всички тези обстоятелства са повлияли и на правната оценка за умисъла, с който е действал подсъдимият.
Съпоставката на критериите, очертани в ППВС № 2/1957г. за преценка на умисъла, с който действа деецът, с конкретните обстоятелства на извършеното деяние не налага извод, че подсъдимият е действал с пряк умисъл да умъртви пострадалия. Оръдието на престъплението, макар и годно по принцип да причини смърт, не е със значителна дължина, както е приел въззивният съд. Силата на ударите също не може да приеме за значителна, предвид проникването само на два от тях в гръдната кухина на 2,5 – 3.0 см. Същите не могат да се приемат и за многобройни, предвид наличието на две прободни наранявания в предната част на гръдния кош и едно прободно – порезно такова в гърба, което може да е свързано с порезната рана в долната трета на лявата мишница. Разположението на всички наранявания, макар и ориентирано към гръдния кош, не е с еднаква локация – нараняванията са съответно едно вляво и едно вдясно на гръдния кош с проникване в гръдната кухина и съответно по едно в задната повърхност на гръдния кош и лява подмишница. Локализацията на нараняванията в различни части на тялото представлява индиция за хаотичност, а не за целенасоченост на ударите, която намира потвърждение в показанията на св.Ц. Н. (л.48, абз.2 от нохд № 34/14г.).
Поведението на подсъдимия към пострадалия в болничното заведение след деянието сочи на желание за саморазправа, от което не могат да се направят еднозначни изводи, че в по – ранен момент подсъдимият е целял пряко смъртта на пострадалия, още повече, че Н. е отишъл в болницата за оказване на медицинска помощ за получените от него наранявания при сбиването в дискотеката (заключение на съдебно – медицинска експертиза на л.217 от ДП, изслушана в съдебното заседание на първоинстанционния съд).
Всичко изложено сочи, че умъртвяването на пострадалия не е желан или целен от подсъдимия резултат, поради което изводът на въззивния съд, че Н. е действал с алтернативен пряк умисъл е незаконосъобразен. Допускането от страна на подсъдимия на възможен смъртен изход в резултат на умишлено нанесените телесни повреди, сочи на евентуалност на умисъла за причиняване на смърт. Тъй като опит към умишлено убийство е възможен само при пряк умисъл (т.4 от ППВС № 2 от 16.12.1957г.), то подсъдимият Н. може да носи наказателна отговорност единствено за причинените телесни увреждания, които с оглед медико – биологичните им характеристики представляват средна телесна повреда по смисъла на чл.129, ал.2 от НК. По тези съображения касационният съд намери, че следва да измени обжалваната въззивна присъда, като приложи закон за по – леко наказуемо престъпление и квалифицира извършеното от подсъдимия Н. деяние като престъпление по чл.129, ал.1 от НК.
Промяната в правната квалификация безспорно се отразява и на размера на санкцията в посока към намаляване на наложеното на подсъдимия наказание. Индвидуализацията на наказанието следва да се извърши при условията на чл.54 от НК при относителен баланс на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. Както е посочил и въззивният съд, като смекчаващи обстоятелства следва да се отчетат чистото съдебно минало, положителни характеристични данни и трудова ангажираност на Н.. Останалите изброени като смекчаващи обстоятелства не се възприемат за такива от касационната инстанция, доколкото разглеждането на делото на една първа, три въззивни и три касационни инстанции не е продължило необосновано дълго, а притеснението на подсъдимия за състоянието на брат му не оправдава причиняването на телесни увреждания на лице, стоящо извън първоначалния конфликт, за което последният е знаел, че отговаря за охраната в дискотеката. Отегчаващи отговорността обстоятелства са причинените на пострадалия две телесни увреждания извън съставомерния резултат и проявеното от подсъдимия неглижиране на правилата за поведение в обществото. По тези съображения касационният съд намери, че следва да намали наложеното наказание на Н. Н. на четири години лишаване от свобода.
Оплакването в жалбата за прекомерно завишаване на размера на обезщетението за причинените телесни увреждания е неоснователно. В мотивите на въззивната присъда са изложени аргументи за претърпените от пострадалия болки и страдания, свързани с провеждането на две оперативни интервенции и дълъг възстановителен период, през който пострадалият не е могъл да осъществява присъщите дейности от ежедневието. Констатирано е също, че функцията левия горен крайник не е възстановена в пълен обем. Поведението на пострадалия с оглед приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка не може да се приеме, че е предизвикало или допринесло за причиняване на резултата, поради което не може да намери отражение върху размера на обезщетението.
Предвид изложеното и на основание чл.354, ал.2, т.1 и т.2 и чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО,
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 3 от 30.01.2017г., постановена по внохд № 988/16г. на Софийски апелативен съд, НО – 4 с-в, като:
– преквалифицира извършеното от подсъдимия Н. Д. Н. престъпление от такова по чл.115 във вр. с чл.18, ал.1 от НК в такова по чл.129, ал.1 от НК;
– намалява размера на наложеното на Н. Д. Н. наказание от седем на четири години „лишаване от свобода”;
– на основание чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС определя първоначален „общ” режим за изпълнение на наказанието „лишаване от свобода”.
ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата й част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: