Р Е Ш Е Н И Е
№ 156
гр.София, 20.02.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря Валентина Илиева
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №548 по описа за 2019 год.
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по обща касационна жалба от Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М., подадена чрез адв. И. Т., против въззивно решение № 6709 от
29.10.2018 г., постановено от Софийски градски съд, по възз.гр.д. № 334/2018г. в частта, с която е отменено решение № 199981/24.08.2017 г. по гр.д. № 29024/2015 г. по описа на Софийски районен съд и са отхвърлени предявените от Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. срещу Б. Х. П. исковете с правно основание чл. 190, ал. 2, предл. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 21 766, 31 лв. или по 5 441,57 лв. на всеки от тях, представляваща част от общо дължимото обезщетение за имуществени вреди в размер на 54 440, 05 лв. във формата на пропуснати ползи от нереализирана средна пазарна лихва от невлагането в банка на сумата от 65 833, 33 лв. за периода от 27.06.2000 г. до 27.05.2015 г., както и в частта за разноските.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 558 от 03.07.2019г. по поставения от касаторите въпрос: „При заведен иск за вреди, причинени при продажба на вещ, за която купувачът впоследствие изцяло или частично е отстранен /чл. 189, ал. 1 изр. 3, чл. 190, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД/, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността продавачът да ползва заплатените като цена парични средства и да реализира граждански плодове от тях, необходимо ли е ищецът да доказва сигурност за увеличаване на имуществото или в тези случаи пропуснатите ползи се определят в съответствие с необоримата презумпция по чл. 86 ЗЗД, че при парично задължение, гарантираната подлежаща на обезщетяване вреда винаги е законната лихва?“.
В установената практика на ВКС, напр. – решение по гр. д. № 1317/2012 г., ІІІ г. о.; решение по гр. д. № 1515/2010 г., ІІІ г. о.; решение по гр. д. № 390/2012 г., ІІ г. о.; решение по гр. д. № 1872/2010 г., ІV г. о., безпротиворечиво се приема, че при евикция – реална или евентуална, е налице пълно неизпълнение или неточно изпълнение на задължението да се прехвърли правото на собственост, което дава право на добросъвестния купувач да развали договора, поради противопоставими права на трето лице. Добросъвестността предполага, че по време на сключването на договора купувачът не е знаел, че вещта принадлежи изцяло /или отчасти/ на трето лице или е обременена с ограничени вещни права на трето лице. Добросъвестността на купувача е елемент от фактическия състав на правото му да развали договора и има правно значение за обхвата на отговорността на продавача за вреди. Съгласно чл.189, ал.1 ЗЗД, добросъвестният купувач може да претендира освен връщане на платената цена, още и обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението на продавача – всички разноски, които е направил по договора, необходимите и полезни разноски за веща; за другите вреди продавачът отговаря съгласно общите правила за неизпълнение на задължението /предл.3/. Според изричната норма на чл.192, ал. 1 ЗЗД, отговорността на продавача на чужда вещ се ограничава само до връщането на цената, когато при продажбата купувачът е знаел за правата на третите лица, т.е. когато е бил недобросъвестен. В чл.189 ЗЗД е уредена отговорността на продавача в хипотезите, в които продадената вещ принадлежи изцяло на трето лице, а според чл.190, ал.1 ЗЗД, ако само част от продадената вещ принадлежи на трето лице или вещта е обременена с права на трето лице, купувачът може да поиска разваляне на продажбата по съдебен ред и обезщетение според предходния член, когато според обстоятелствата следва да се приеме, че той не би сключил договора, ако знаеше това. Съгласно ал.2 на чл.190 ЗЗД, ако същият не иска или не може да докаже основанието за разваляне на договора за покупко-продажба, то той може да претендира намаление на цената и обезщетение за вредите.
По отношение на характера на отговорността на длъжника при разваляне на договора в практиката на ВКС са застъпени известните от правната доктрина становища, според които отговорността за вредите от неизпълнението при развален договор е определяна като отделен вид договорна отговорност, деликтна или специална извъндоговорна отговорност.
Становището / по решение №434 от 01.06.2010г. по гр.д.№1211/2009г. на ВКС, ІVг.о./, че обемът на отговорността следва да се определи по правилото на чл.51, ал.1 ЗЗД, както и че след като даденото по договора подлежи на връщане по реда на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, то и обезщетението следва да се разгледа на това основание, изразява прието разбиране за извъндоговорен характер на отговорността. В този смисъл препращането към уредбата за обема на отговорността при деликтите обуславя извод, че на обезщетяване подлежат и непредвидимите вреди, ако са пряка и непосредствена последица от разваления договор.
Становището /по Тълкувателно решение №7/2013г. от 13.11.2014г. по т.д.№7/2013г. на ОСГТК на ВКС/, че при разваляне на договора длъжникът отговаря за вредите от цялостното неизпълнение, без от значение да е основанието за разваляне /видът на неизпълнението/, допуска правото на кредитора за обезщетяване на вредите от развалянето да се упражни въз основа клауза от развалинея договор – неустойка за развалянатео. Изрично е изключено парвото на неустойка за забава, както и неустойка за всеки вид неизпълнение, ако договорът е развален на няковко основания. Изводът е, че кредиторът ще има право на неустойка за пълно неизпълнение, ако такава е уговорена, т.е. отговорността произтича от разваления договор.
При съдебна евикция – реализирана или евентуална, е налице неточно изпълнение на задължението да се прехвърли правото на собственост, което поражда отговорност за продавача освен да върне част от цената на имота при частична евикция, също и да обезщети купувача за вредите – чл. 190, ал. 2 ЗЗД. Обезщетението за вреди извън посочените в чл. 189, ал. 1 ЗЗД, съгласно същата разпоредба се определя по общите правила за неизпълнение на задължението – чл. 82 и чл. 83 ЗЗД. Съгласно чл. 82 ЗЗД обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, пряка и непосредствена последица от неизпълнението/ решение № 294 от 13.10.2011г. по гр. д. № 1515/2010 г. на ВКС, III г. о., решение № 98 от 12.07.2017 г. по гр.дело № 3871/2016г. на ВКС, ІІІг.о. /.
Упражняването на правото на разваляне на договора и предпочитането му пред исковете по чл.79 ЗЗД не следва да служи като инструмент за неоснователно обогатяване на кредитора. Получаването на обезщетение за вреди, за каквито длъжникът не би отговарял при договорно неизпълнение, е аргумент срещу изцяло извъндоговорния характер на отговорността, но и обезщетяването на накърнения негативен интерес поради настъпилата нежелана промяна в имуществената сфера на кредитора не следва да се ограничава с оглед на вида на подлежащите на обезщетяване вреди /претърпени загуби или пропуснати ползи/. Общите правила на договорната отговорност са тези по чл.82 ЗЗД, които определят вида на вредите, подлежащи на обезщетяване – претърпяна загуба и пропусната полза, и характеристиките им на преки и непосредствени. Тези елементи съвпадат с обезщетението по чл.51, ал.1 ЗЗД, като разликата е само досежно предвидимостта. Независимо от това, и непредвидимите вреди подлежат на обезщетяване при договорната отговорност при недобросъвестност на длъжника./К.,Т.в: „Неизпълнение на договора. Коментар на нормативната уредба. Преглед и анализ на съдебната практика. Практически проблеми“, /в съавт. с П. Г., С. К., К. М., Г. Х./, С. ИК „Труд и право“, 2015/.
При нормално развитие на облигационното отношение, т.е. точно изпълнение на задълженията на договора, платената сума би представлявала цената и възнаградителна лихва върху нея не би се получила. С развалянето на договора платената цена подлежи на връщане, като за периода преди развалянето, респективно поканата за връщане, не се дължи и законна лихва по чл.86, ал.2 ЗЗД, тъй като не е налице забава, за да е дължимо обезщетениепо чл.86, ал.1 ЗЗД. Възнаградителната лихва е граждански плод и съответно пропусната полза, за осъществяването на която следва да съществува сигурност. Пропускането на вземане за възнаградителна лихва за периода на действие на договора не представлява предвидима вреда при пораждане на задължениетото, поради което обезщетението за такива вреди ще се дължи само при недобросъвестност на длъжника. След развалянето на договора длъжникът следва да върне платената цена на кредитора и ако е налице забава, ще се ангажира отговорността на длъжника за обезщетяване на вредите от забавата. Вредата от невъзможността за използване на определена парична сума, чието връщане е дължимо на кредитора, може да има характер само на пропусната полза, като законът презюмира необоримо, че тази вреда е най-малко в размер на законната лихва за забава /чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД/. Ако увреденият претендира вреди над законната лихва той следва да ги докаже /чл. 86, ал. 1, изр. 2 ЗЗД/. Тогава връщането на платената цена вече е на основание разваления договор и вредите са причинени от неправомерното й задържане, поради което отговорността е на плоскостта на извъндоговорната отговорност и не подлежи на изследване предвидимостта на вредата.
В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон. По съображения в жалбата се иска да бъде отменено атакуваното решение и предявените искове да бъдат уважени. Претендират се разноски.
Ответникът по касационната жалба Б. Х. П., чрез адв. Т. М., оспорва жалбата като неоснователна като съображения излага в писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира:
С въззивното решение след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. срещу Б. Х. П. искове с правно основание чл. 190, ал. 2, предл. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 21 766, 31 лв. или по 5 441,57 лв. на всеки, представляваща част от общо дължимото обезщетение за имуществени вреди в размер на 54 440, 05 лв. във формата на пропуснати ползи от нереализирана средна пазарна лихва от невлагането в банка на сумата от 65 833, 33 лв. за периода от 27.06.2000 г. до 27.05.2015 г
Установено е, че на 27.06.2000г. Б. Х. П. продал на Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. недвижим имот в [населено място] на цена от 395 000 лв., която била напълно платена, а през 2014 г. част от имота е призната от съда за собственост на друго лице и което успешно е провело ревандикационен иск за 1/6 ид.част от имота срещу приобретателите по договора за покупко-продажба, с което е осъществено съдебно отстранение.
По основателността на частичните исковете на Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. за заплащане на пропуснати ползи в общ размер на 21 766, 31 лв., от пълен общ размер 80 000лв., представляващи средната пазарна лихва за влагане на сумата от 65 833, 33 лв. в банка за периода от 27.06.2000 г. до 27.05.2015 г. ответникът Б. Х. П. възразява, че купувачите са знаели за евентуални права на трети лица, а и исковете им са погасени по давност.
Въззивният съд е достигнал до извод, че Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. не са доказали сигурност на увеличението на имуществото си, ако не бяха заплатили сумата от 65 833, 33 лв. при покупка на имота от Б. Х. П., поради което е приел, че исковете са неоснователни и следва да се отхвърлят без да се налага да се разглеждат възраженията на ответника.
Както се посочи по-горе, добросъвестността на купувача има правно значение за обхвата на отговорността на продавача за вреди при частична евикция, тъй като ако при закупуването на имота купувачите са знаели за правата на третите лица, при съдебно отстранение биха могли да търсят само връщане на продажната цена – чл. 192, ал.1 ЗЗД. След като недобросъвестността на купувача ограничава отговорността на продавача до връщане на продажната цена, при релевирано от ответника възражение в тази насока /което се поддържа и пред настоящата инстанция/ съдът е следвало да се занимае с него.
За да е добросъвестен купувачът, договарял с несобственик, е необходимо да не е знаел за правата на третите лица. В случая в отговора на исковата молба ответникът-продавач се позовава на декларация на купувачите, че са знаели за заведена искова молба на 31.05.2000г. С тази искова молба обаче се иска прогласяване нищожност на сключен през 1993г. договор за покупко-продажба на 1/2ид.част от имота с продавач Г. П. и купувач Б. П., който иск е отхвърлен с постановено от ВКС решение през 2009г., което е окончателно по този спор. Знанието за разпоредените права на трети лица в полза на лицето, с което купувачът е договарял, не може да обоснове извод за недобросъвестност на купувача, след като искът е отхвърлен, и да бъде пречка купувачът да търси лихвите върху цената. По делото не е установено купувачите да са поели уговорка за освобождаване или намаляване на отговорността за съдебно отстранение. Предвид развитието на исковите производства по предявения през 2000г. иск за нищожност на продажбата от 1993г. и на предявения през 2002г. ревандикационен иск, приключили с решения на ВКС, с които съответно изцяло или частично са пререшени споровете, не би могло да се обоснове извод, че купувачът с полагане на грижата на добрия стопанин би могъл да узнае за правата на трети лица върху имота и това поведение да се приравни по последици с тези на знанието.
Както се посочи по-горе, непредвидимите вреди подлежат на обезщетяване при договорната отговорност при недобросъвестност на длъжника. При релевирани в исковата молба твърдения за знание на продавача, че вещта е обременена със собственически права на трето лице, съдът е следвало да изложи съображения в тази насока, тъй като знанието на продавача е приравнено на недобросъвестно поведение по смисъла на чл.82, предл.2 ЗЗД и отговорността на продавача би следвало да обхваща и непредвидимите вреди. Същият би бил освободен от отговорност поради знанието на купувача за съществуващия спор за собствеността върху имота между продавача и третото лице, но въпреки това е изразил изрично намерение да купи имота с риска от бъдеща евикция. В случая обаче предвид развитието на исковите производства по предявения през 2000г. иск за нищожност на продажбата от 1993г. и на предявения през 2002г. ревандикационен иск, приключили с решения на ВКС, с които съответно изцяло или частично са пререшени споровете, и за продавача не би могло да се обоснове извод за знание на продавача, че вещта е обременена със собственически права на трето лице.
Претенцията за обезщетяване на имуществени вреди от пропуснати ползи следва да бъде доказана откъм сигурност на увеличаване на имуществото на лицето, търсещо обезщетението, и изводите на въззивния съд в тази насока са правилни и в съответствие с ТР № 3/12.12.2012 г., ВКС, ОСГТК, съгласно което имуществените вреди под формата на пропуснати ползи следва да бъдат доказани по надлежен начин и да съставляват сигурно бъдещо увеличаване на имуществото на търсещия обезвреда, каквото доказване правилно въззивният съд е приел, че в случая не е проведено.
Поради изложеното като краен изход обжалваното отхвърлително въззивно решение по иска с правно основание чл.190, ал.2, пр.2 ЗЗД е правилно и следва да бъде оставено в сила на основание чл.293, ал.1 ГПК.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 6709 от 29.10.2018 г., постановено от Софийски градски съд, по възз.гр.д. № 334/2018г. в частта, с която е отменено решение № 199981/24.08.2017 г. по гр.д. № 29024/2015 г. по описа на Софийски районен съд и са отхвърлени предявените от Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. срещу Б. Х. П. исковете с правно основание чл. 190, ал. 2, предл. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 21 766, 31 лв. или по 5 441,57 лв. на всеки от тях, представляваща част от общо дължимото обезщетение за имуществени вреди в размер на 80 000 лв. във формата на пропуснати ползи от лихви върху сумата от 65 833, 33 лв. за периода от 27.06.2000 г. до 27.05.2015 г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: