9
Р Е Ш Е Н И Е
№ 156
гр.София, 05.01.2018 г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретаря Райна Стоименова, като изслуша докладвано от съдиятаДаниела С. гр.дело № 5302/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор М. Д. от Апелативна прокуратура – С., и по касационна жалба на А. П. В., подадена чрез адв. Д., срещу въззивно решение № 1280 от 20.06.2016г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 296/2016г.
С това решение след отмяна на решение от 10.08.2015г., поправено с решение от 07.09.2015г., по гр. д. № 11031/2013г. на Софийски градски съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. П. В. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2 ал.1, т.3 ЗОДОВ за разликата между дължимите 10 000лв. и присъдените 6 000 лв., ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от още 4 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на повдигане на незаконно обвинение за престъпление по чл. 219, ал.3, вр. с ал. 1 НК, по което ищецът е оправдан с присъда № 1/31.01.2012г., постановена по н.о.х.д. № 622/2011г. на ПОС, ведно със законната лихва, считано от 08.01.2013г. до окончателното й изплащане; потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е уважен за сумата от 6 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 08.01.2013г. до окончателното й изплащане, както и сумата 115,88лв. деловодни разноски, и в частта, с която същият иск е отхвърлен за разликата от 10 000 лв. до претендираните 170 000 лв.; осъдена е Прокуратурата на Република България да заплати на А. П. В. допълнително сумата 106,17лв. разноски.
В касационната жалба на Прокуратурата на Република България се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част, с която искът е уважен до размер 10000лв. със законната лихва, и намаляване на размера на обезщетението с оглед принципа за справедливо обезщетяване и действителните вреди. Същевременно касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо в частта му, с която е присъдена лихва за вземането от 08.01.2013г., тъй като в исковата молба е претендирана такава от нейното подаване – 22.07.2014г.. Искането е в тази част решението да се обезсили като недопустимо, тъй като е нарушен принципът на диспозитивното начало и съдът се е произнесъл по иск, с който не бил сезиран.
Ответната страна А. П. В., чрез адв. Руска Д., изразява становище за неоснователност на жалбата.
В касационната жалба на А. П. В., насочена срещу решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск за обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 219, ал.3, вр. с ал. 1 НК за разликата над сумата от 10 000 лв. до пълния предявен размер от 170 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 08.01.2013г. до окончателното й изплащане, се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и уважаване на предявения иск в пълния претендиран размер.
Насрещната страна изразява становище за неоснователност на жалбата.
С определение №409 от 11.05.2017г., постановено по реда на чл. 288 ГПК, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: за обективните критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по смисъла на ч. 52 ЗЗД и следва ли съдът да следи за пределите, в които е предявен искът и налице ли е произнасяне по незаявен иск и произнасяне плюс петитум когато при определяне началния момент, от който се дължи лихва за забава върху обезщетението при деликт, съдът е излязъл извън рамките на търсената защита, поради противоречие със задължителната за съдилищата практика.
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за основателен до размер 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение в престъпление. За да достигне до този извод е приел за установено, че на ищеца било повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл.219, ал.3, вр.ал.1 от НК на 23.09.2007г.; че съдебното производство срещу него продължило от 24.08.2009 г. до влизане в сила на оправдателната присъда на 07.01.2013г.; че в съдебна фаза делото три пъти било връщано за ново разглеждане на първоинстанционния съд, като първите три първоинстанционни присъди били осъдителни; че по време на воденото срещу ищеца наказателно производство бракът му бил прекратен чрез развод; че същият страда от заболяването „Витилиго” от около пет години, което е получено в резултат на стрес; че воденото наказателно производство било отразявано чрез средствата за масова информация и имало обществен интерес към него.
Въззивният съд обосновал, че за уважаване на иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ е необходимо спрямо ищеца да е повдигнато незаконно обвинение, от което за него да са произтекли вреди. Посочил е, че отговорността на държавата е обективна и обусловена единствено от крайния резултат на наказателното преследване, независимо дали на определен етап от производството действията на прокуратурата са били законосъобразни. В тази връзка е приел, че в конкретния случай предвид постановената оправдателна присъда срещу ищеца е налице първата предпоставка за уважаване на предявения иск. След анализ на събраните доказателства заключил, че в резултат на воденото против ищеца наказателно производство е пострадало доброто му име в обществото, тъй като информацията за постановените на първа инстанция три осъдителни присъди е била разпространена в средствата за масова информация и станала достояние на широк кръг от хора. В резултат на това приятелите и колегите на ищеца се отдръпнали от него. Нарушено било чувството му за самооценка като честен и достоен гражданин на обществото и се снижил социалният му статус, поради оставането без работа в продължителен период от време. Съдът обосновал довод, че дори самият факт, че против едно лице се води наказателно производство и има опасност да бъде осъдено е достатъчен, за да се приеме, че същото е изживяло стрес и негативни емоции, като в конкретния случай ищецът три пъти е бил осъждан от първоинстанционния съд, което неминуемо е довело до страх за бъдещето и душевен дискомфорт. Относно последвалия в този период развод, съдът посочил, че дори по делото да няма други доказателства освен свидетелските показания, че същият е причинен от напрежението, свързано с повдигнатото обвинение, то логически обосновано е да се отчете общото емоционално състояние на ищеца като фактор, допринасящ за изостряне на отношенията с брачния партньор. Прието е, че събраните по делото доказателства не установяват пряка причинна връзка между евентуално влошаване на здравословното състояние на ищеца и повдигнатото обвинение. Съдът е счел, че не притежава необходимите специални знания да установи дали заболяването на ищеца е провокирано от воденото срещу него наказателно производство и не би могъл единствено въз основа на представеното удостоверение, че дадено заболяване датира от съответния период да бъде прието, че то е в причинна връзка с делото.
Настоящият съдебен състав, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК (редакция до ДВ бр. 86/27.10.2017г.) намира за правилни разрешенията на първия изведен по настоящото дело правен въпрос, дадени с формираната задължителна практика, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, както и в множество съдебни актове, постановени по реда на чл.290 ГПК, сред които и посочените от касаторите – решение № 14/10.02.2014г. по гр. д. № 3706/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 187/13.06.2012г. по гр. д. № 1215/2011 г. на III г. о. на ВКС, решение № 832/10.12.2010г. по гр. д. № 593/2010 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 112/14.06.2011г. по гр. д. № 372/2010 г. на IV г. о. на ВКС.
Съгласно последната, обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл. 52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т. гр. д. № 3/2004 на ОСГК на ВКС/. В задължителната практика, вкл. т. II от ППВС № 4/23.12.1968, реш. № 223/4.07.11 на ВКС по г. д. № 295/10, IV ГО, реш. № 832/10.12.10 по г. д. № 593/10, IV ГО, и др., са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление съдът следва да прецени характера и степента на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, продължителността на наказателното производство, вида на наложената мярка за неотклонение, респективно времето, през което лицето е било задържано под стража, характера на обвинението/тежестта на престъплението, в което е обвинен ищеца, осъществени ли са спрямо обвинения мерки на принуда, данните за личността на подсъдимия с оглед това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което лицето не е извършило, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в т. ч. върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката на случая. Когато обвинението е било повдигнато за умишлено престъпление в област, в която е професионалната реализация на неоснователно обвиненото лице, следва да се прецени как то се е отразило върху възможностите му за професионални изяви и развитие, авторитета и името му на професионалист. В тези случаи справедливостта изисква определяне на обезщетение за търпените неимуществени вреди в по-голям размер. В този смисъл – решение № 214 от 11.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 171/2017 г., IV г. о.
Удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
По втория повдигнат правен въпрос настоящият състав намира, че съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки по онзи начин, който е поискан от ищеца, като диспозитивното начало в процеса изисква от съда да не излиза извън рамките на търсената защита, т.е. да не постановява решение свръх петитум. Тъй като ответникът изгражда защитата си с оглед заявените в исковата молба обстоятелства и факти, то съдът не би могъл по своя преценка да ги променя, като в противен случай би се стигнало до самосезиране и възможност да се предизвика правна промяна в правната сфера на различни правни субекти по почин на съда, нещо, което е недопустимо и противоречи на правната същност на иска като процесуално правомощие от категорията на публичните субективни права, както и на диспозитивното начало в гражданския процес. Когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респ. когато съдът в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, тогава решението му е недопустимо като произнесено по непредявен иск.
Когато в исковата молба изрично се претендира заплащане на законна лихва върху главницата от датата на предявяването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата съдът, с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, не би и могъл да присъди лихва за период преди исковата молба – този период се явява извън заявения с нея и всяко присъждане плюс петитум би било недопустимо. В този смисъл е задължителната за съдилищата практика, която се споделя от настоящия състав.
С оглед дадения отговор на повдигнатите правни въпроси съставът на Върховния касационен съд намира следното:
Обжалваното решение е постановено в противоречие с така установената практика по първия правен въпрос, защото от фактическа страна въззивният съд е установил, че обвинението е накърнило професионалния авторитет на ищеца, но при определяне на размера на обезщетението не е взел предвид обстоятелството, че повдигнатото срещу него неоснователно обвинение е било за умишлено престъпление в област, в която е професионалната му реализация. Поради това в отхвърлящата иска част въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и подлежи на отмяна. Доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разгледан по същество от касационната инстанция.
В случая между страните няма спор и това е установено безспорно, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди, които са следствие на незаконното обвинение. Спорен е единствено въпросът за размера на дължимото обезщетение за репариране на тези вреди.
Както бе посочено и по-горе в настоящото решение в раздел II от ППВС № 4/1968 г. на съдилищата се указва, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликт следва да се съобразят характера на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. Когато неправомерното поведение се състои в неоснователно повдигнато обвинение от правозащитните органи, съдебната практика определя като релевантни за размера на обезщетението обстоятелства още личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването.
Тези критерии, отнесени към процесния случай, обосновават извод за относително по-висок размер на обезщетението, адекватно на търпените вреди. Ищецът е в сравнително млада възраст – роден е на 13.01.1971г., с безупречна до момента на повдигнатото срещу него обвинение професионална и лична репутация. Не е осъждан и се е ползвал с добро име сред съгражданите си. Предприетото срещу него наказателно преследване е добило публичност и е създало предпоставки за унизяването му предвид обстоятелството, че е обвинен за извършване на престъплението в качеството си на длъжностно лице – временно изпълняващ длъжността кмет на [населено място]. То е получило широка медийна разгласа . Повдигнатото обвинение е за тежко умишлено престъпление от раздел общостопански престъпления и то в сферата на професионалната реализация на ищеца, при изпълнение на служебните му задължения като временно изпълняващ длъжността кмет на [населено място]. Наказателното преследване е продължило малко повече от пет години. В съдебната фаза делото три пъти е било връщано за ново разглеждане на първоинстанционния съд, като първите три първоинстанционни присъди били осъдителни, а прокуратурата е поддържала неоснователното обвинение и след постановяване на оправдателната присъда. В резултат на това ищецът е преживял безпокойство, тревожност и психически срив със засилен интензитет. Освен това обвинението несъмнено е провокирало негативно отношение към него у някои колеги и граждани на В., като накърнената му лична и професионална репутация също не подлежи на пълно оздравяване, независимо от оправдаването на ищеца. В резултат на това обвинение приятелите и колегите на ищеца се отдръпнали от него. Нарушено било чувството му за самооценка като честен и достоен гражданин на обществото в продължителен период от време. Емоционалното състояние на ищеца, провокирано от непрекъснат стрес и напрежение в резултат на наказателното преследване и трикратното произнасяне на осъдителни присъди, също следва да се отчете като фактор, допринасящ за изостряне на отношенията с брачния партньор. Всички тези обстоятелства обуславят определяне на обезщетение в сравнително по-висок размер. Фактът, че обвинението е за деяния, извършени в сферата на професионалната му реализация, като прокуратурата неоснователно е поддържала висящността на наказателното преследване за престъпления, извършени при осъществяване на ръководните му длъжностни функции, което е накърнило невъзвратимо професионалната репутация на ищеца и му е причинило повече страдания в сравнение с общия случай на неоснователно повдигнато и поддържано обвинение, също сам по себе си обуславя присъждане на обезщетение в по-голям размер. Същевременно ниската степен на интензивност на мерките за процесуална принуда срещу ищеца, разумният срок на наказателното производство, както и липсата на данни за тежки и необратими здравословни проблеми, липсата на доказателства, обективиращи категорични данни за продължителна принудителна безработица в резултат на наказателното производство като пряка последица от наказателното преследване, са обстоятелства, които обуславят по-малък размер на обезщетението. При съвкупното обсъждане на всички тези факти и като има предвид обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, съдът намира за справедливо да индивидуализира дължимото на ищеца обезщетение в размер 15 000 лв.
Поради това искът е основателен до размер 15000лв. Това обезщетение се дължи ведно със законната лихва за забава. В исковата молба ищецът е претендирал присъждането на законната лихва върху главницата считано от завеждане на иска до окончателното изплащане – така претенцията е докладвана и в първото съдебно заседание пред първоинстанционния съд и страните са заявили, че нямат възражения по доклада. При това положение ведно с главницата 15000лв. се дължи и законната лихва върху нея, считано от завеждане на иска 22.07.2014г. до окончателното изплащане.
Съобразно изложеното и при съобразяване отговора на втория правен въпрос, даден по-горе в решението, се обосновава извод за недопустимост на обжалваното въззивно решение в частта на произнасянето за законна лихва върху претендираното с иска обезщетение за времето от 08.01.2013г. до 22.07.2014г. – произнасянето е плюс петитум и поради това недопустимо. В тази част решението следва да се обезсили.
С оглед изхода от спора и при условията на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ следва да се разпределят и разноските по делото.
Съобразно гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 1280 от 20.06.2016г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 296/2016г. В ЧАСТТА на произнасянето по претенцията на А. П. В. срещу Прокуратурата на Република България за присъждане на законна лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди за периода от 08.01.2013г. до 22.07.2014г.
ОТМЕНЯ въззивно решение № 1280 от 20.06.2016г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 296/2016г. в частта, с която е потвърдено решение от 10.08.2015г., поправено с решение от 07.09.2015г., по гр. д. № 11031/2013г. на Софийски градски съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. П. В. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2 ал.1, т.3 ЗОДОВ за разликата над 10000лв. до 15000лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 22.07.2014г. до окончателното й изплащане и в частта за дължимите такси и разноски, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, [населено място], [улица], да заплати на А. П. В., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес : [населено място], [улица], Партер, офис №4-чрез адвокат Руска Д., още 5000лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на повдигане на незаконно обвинение за престъпление по чл. 219, ал.3, вр. с ал. 1 НК, по което е оправдан с присъда № 1/31.01.2012г., постановена по н.о.х.д. № 622/2011г. на ПОС, ведно със законната лихва, считано от 22.07.2014г. до окончателното й изплащане, както и 5510 (пет хиляди петстотин и десет лева) разноски за производството пред трите инстанции.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1280 от 20.06.2016г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 296/2016г., в останалите му обжалвани части.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: