5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1599
гр.София, 20.12.2011г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети декември две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
боян цонев
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 785 описа за 2011 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 09.03.2011г. по гр.д.№ 1210 / 2010г. Окръжен съд Плевен е отхвърлил предявените от Е. Д. искове срещу М. на о. с правно основание чл.203 от Закона за отбраната и въоръжените сили.
Жалбоподателят- Е. Д. Г. поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по материално правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото – основание по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК.
Ответникът М. на о., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал.1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд, като е потвърдил решение от 21.10.2010г по гр. д № 1605/2010г по описа на РС – Плевен, е отхвърлил предявения иск от жалбоподателя срещу МО на РБ с правно основание чл. 203 ал.3 от ЗОВСРБ/отм./ за заплащане на възнаграждение за извънреден труд в размер на 5837,64 лв за периода 1.01.2000г – 1.06.2008г, както и иск от същия ищец срещу същия ответник за заплащане на лихва по чл. 86 от ЗЗД в размер на 4164,16 лв за периода от 1.01.2000г – 1.06.2008г. Прието е, че съгласно чл. 203 ал.3 ЗОВСРБ /отм./ е предвидено задължение за изплащане на възнаграждение за извънреден труд на военнослужещ при превишаване на продължителността на служебното работно време, т.е при полагане на извънреден труд по смисъла на чл. 158 ал.2 от ПКВС /отм./, както и че той е различен от даването на дежурства по график. Изложени са съображения за това, че дежурството е нормален начин за разпределение на служебното работно време в рамките на неговата законова продължителност за седмица или месец.
Съдът е приел, че в случая няма полагане на труд извън установените размери, поради което не може да се приеме наличието на извънреден труд, който подлежи на заплащане, тъй като неизползваните почивки не могат да се компенсират с изпращане като извънреден труд.
За да обоснове допустимостта на касационното обжалване жалбоподателя поддържа, че с решението е даден отговор на процесуален въпрос за задължението на въззивния съд да направи самостоятелна преценка на събрания пред него материал и да изготви собствени мотиви, по който се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както и по материалноправните въпроси: за приложимостта на разпоредбите на чл.111 и 114 ЗЗД за давността и по отношение дължими се суми на военнослужащи, за приложението разпоредбата на чл.136а КТ уреждаща “удълженото работно време” по отношение на военнослужащите и за точното тълкуване на понятието “служебно време” на военнослужащите, по които въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
При тези данни Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалния въпрос в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 18.05.2011г. по гр.д.№3697/2008г. на ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. Именно в съответствие с нея съдът е постановил обжалваното съдебно решение.
Не са налице и основанията за допускане касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК по този процесуален въпрос, тъй като е налице трайна и безпротиворечива практика по същия и не се налага нейната промяна.
Настоящата инстанция намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по правни въпроси свързани с точното тълкуване на понятието „служебно време” и извънреден с оглед разпоредбите на ЗОВСРБ в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 26.05.2010г. по гр.д.№282/2009г. ІVг.о. на ВКС, в която се приема, че извнреден е труда, който надвишава общата продължителност на служебното време на кадровите военнослужащи, която съгласно чл. 203, ал. 1 и ал. 2 от Закона за отбраната и въоръжените сили на РБ за седмица е 40 часа, като с оглед разпоредбата на чл. 157 от Правилника за кадрова военна служба е налице извънреден труд и в случаите, когато кадровият военнослужещ изпълнява дежурство по график, при което трудът му отново надвишава продължителността на служебното време за месец, която е определена по реда на чл. 152, ал. 6 на правилника. В ЗОВС /отм./, както и в специалните актове по приложението му, не са уредени случаите на положен труд над нормалната до увеличената продължителност на служебното време /т.е. над 8 часа до 12 часа и при 24 часови дежурства/, но некомпенсиран с намалено работно време до деня на прекратяване на правоотношението по договор за кадрова военна служба. Налице е при това положение непълнота, която следва да бъде преодоляна по предвидения в чл.46 ал.2 от ЗНА ред – чрез прилагане на разпоредби, отнасящи се до подобни случаи. Такава е разпоредбата на чл.136а от КТ. Според нея удължаването на работното време през едни работни дни над нормалната му продължителност, установена в чл.136 от КТ /до 10 часа/, се компенсира в срок до 4 месеца чрез съответното му намаляване през други дни. Когато работодателят не компенсира удължаването в този срок, работникът /служителят/ има право сам да определи времето на компенсацията. При прекратяване на трудовото правоотношение преди компенсирането разликата до нормалната продължителност на работния ден се заплаща като извънреден труд. Прието е , че удълженото служебно време при 24 часови дежурства не е извънреден труд по смисъла на чл.203 ал.3 от ЗОВС /отм./, но некомпенсираното такова с намалено служебно време до прекратяване на правоотношението по договор за кадрова военна служба се заплаща като извънреден труд. Съобразявайки се именно с тази практика въззивният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен, тъй като не е доказано полагане на изванреден труд, който следва да бъде заплатен като извънреден.
Не са налице и основанията за допускане касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК по този материалноправен въпрос, тъй като е налице трайна и безпротиворечива практика по същия и не се налага нейната промяна.
Не следва да се допусне касационно обжалване и по въпроса за приложимостта на разпоредбите на чл.111 и 114 ЗЗД за давността и по отношение дължими се суми на военнослужащи. По този въпрос въззивният съд не се е произнасъл в обжалваното решение и по отношение на него няма формирана правнорелевантна воля на съда, която да е обословила решаващите изводи на съда, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ГПК с оглед даденото тълкуване на разпоредбата в т.1 ТР№1/2009г. ОСГК ТК на ВКС.
Що се касае до довода, че съдът неправилно е преценил доказателствата по делото, то той не сочи на основание за допускане на касационното обжалване. Преценката на доказателствата, въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение, за това че е положен извънреден труд може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК решение от 09.03.2011г. по гр.д.№ 1210 / 2010г. на Окръжен съд Плевен по жалба на Е. Д. Г..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: