1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 163
гр. София, 24 октомври 2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова
ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова
Николай Дърмонски
при участието на секретаря Мира Недева и
на прокурора Мария Михайлова,
изслуша докладваното от председателя Капка Костова
касационно дело № 592 / 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимите Витко С. З. и Д. А. Д., чрез защитника им адвокат Н. Д. от САК и по изготвена от подсъдимия Д. жалба срещу нова присъда № 5 от 21 февруари 2018 година на Софийския апелативен съд, НО, 8-ми въззивен състав, постановена по внохд № 1313 / 2017 година, с която е отменена в частта относно осъждането на подсъдимия А. И. Ц. и изменена относно подсъдимите З. и Д. присъда № 1172 от 28 февруари 2017 година на Окръжен съд – гр. Благоевград, постановена по нохд № 310 / 2014 година.
Жалбата от името на двамата подсъдими и допълнението към нея съдържат позоваване на всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК и конкретни доводи в тяхна подкрепа. Допуснатите, според защитата, съществени процесуални нарушения при анализа и оценката на доказателствата са довели до формиране на ненадлежни изводи по фактите и неправилни правни изводи за тяхната съставомерност по чл. 252, ал. 1 от НК, по която са подведени. В жалбата на подсъдимия Д. е заявена липса в мотивите на новата присъда на надлежен и пълен доказателствен анализ и на отговор на посочените от защитника като съществени нарушения на процесуалните правила на досъдебното производство и при първоинстанционното разглеждане на делото. Посочените в жалбите нарушения са довели до неправилно приложение на закона и ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимите.
Отправени са алтернативни искания за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимите по повдигнатите им обвинения, връщане на делото за ново разглеждане, приложение на чл. 9, ал. 2 от НК или изменяване на присъдата и намаляване на наложените наказания.
В съдебното заседание пред касационната инстанция жалбоподателят – подсъдим В. З. участва лично и със защитника си адвокат Д., който поддържа касационната жалба при направените в нея възражения и изложени в подкрепа доводи, както и отправените искания. В рамките на упражненото право на лична защита подс. З. също поддържа жалбата и моли тя да бъде уважена.
Жалбоподателят-подсъдим Д. Д. не участва лично пред ВКС, редовно призован. Представлява се от защитника си адвокат К. от АК – [населено място], която поддържа касационната жалба и отправените с нея алтернативни искания, при изложените подробни съображения, с акцент върху тези за несъставомерност на инкриминираните деяния.
Представителят на Върховната касационна прокуратура намира жалбите за неоснователни, а въззивният съдебен акт за правилен и законосъобразен, поради което следва да бъде оставен в сила.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:
С постановената от първоинстанционния съд присъда е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимите Д. Д., А. Ц. и Витко З., както следва:
– подс. Д. – за извършено през периода от края на 2006 година до началото на месец май 2007 година, в [населено място], Благоевградска област, престъпление по чл. 252, ал. 1, предл. 1 от НК, за което при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК са му наложени наказания две години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години и конфискация на ? ид. ч. от конкретен и подробно описан недвижим имот;
– подс. А. Ц. – за извършено през периода от 13. 07. 2007 година до 20. 07. с.г., в [населено място], престъпление по чл. 252, ал. 1, предл. 1 от НК, за което при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложено наказание две години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години; оправдан е по обвинението в частта за предоставен паричен кредит в размер на 10000 лева на Р. Х. и за предоставен паричен кредит в размер на 4000 лева на Т. Ц.;
– подс. В. З. – за извършено през периода от м. февруари 2007 година до началото на м. януари 2009 година, в [населено място], престъпление по чл. 252, ал. 1, предл. 1 от НК, за което при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК са му наложени наказания две години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години и конфискация на ? ид. ч. от конкретен и подробно описан недвижим имот.
В рамките на извършената въззивна проверка, инициирана по жалби на тримата подсъдими, е проведено съдебно следствие, в хода на което са събрани гласни доказателства (показания на свид. К.) и писмени такива (справки от Служба по вписванията – [населено място] с приложени копия от нотариални актове, също и трудов договор, удостоверения) и е постановена атакуваната сега по касационен ред нова присъда, с която:
– присъдата на първоинстанционния съд е отменена в частта относно осъждането на подс. Ц. и същият е оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 252, ал. 1, пр. 1 от НК;
– присъдата е изменена в частта относно определените наказания на подсъдимите Д. и З., като е намален срокът на наказанието лишаване от свобода на десет месеца и е отменено наказанието конфискация за всеки от тях;
– присъдата е потвърдена в останалата й част.
Жалбите на подсъдимите Д. и З. са допустими, защото са подадени от лица, които имат право на това съгл. чл. 349, ал. 1 от НПК, в срока по чл. 350, ал. 1 от НПК, срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол съгл. чл. 346, т. 1 от НПК.
Въззивният съдебен акт, в частта му относно подс. Ц., не е атакуван по касационен ред.
Разгледани по същество, жалбите са неоснователни.
ВКС констатира, че касационната жалба и допълнението към нея от името на двамата подсъдими, подадени чрез адвокат Д. и жалбата на подс. Д. (напълно лишена от конкретика) съдържат идентични оплаквания, което позволява съвместното им обсъждане. В тази връзка следва да се отбележи, че формално заявените в жалбата на подс. Д. нарушения в доказателствената дейност на съда и нарушения на процесуалните правила в двете фази на процеса не са конкретизирани, поради което няма как да бъдат проверени, а общо изразеното недоволство от ангажирането на наказателната му отговорност по-скоро може да бъде отнесено към обосноваността на изводите на предходните съдебни инстанции, която е извън предмета на касационния контрол.
Доколкото обаче допълнението към подадената от името на двамата подсъдими, чрез защитника им адвокат Д. жалба съдържа доводи, от които могат да се установят действителните причини за оспорването на новата въззивна присъда, ВКС извърши проверка по тези доводи и установи следното:
Акцентът в жалбата е поставен върху оплакването за допуснати нарушения на процесуалните правила, преценени от жалбоподателите като съществени. Внимателният прочит на жалбата (при не твърде ясно изложение на част от възраженията) позволява те да бъдат обобщени така:
– налице е противоречие между диспозитива на присъдата и мотивите на същата относно инкриминираното деяние за предоставен паричен заем на свид. С.;
– допуснато е нарушение на разпоредбата на чл. 281, ал. 8 от НПК, тъй като първоинстанционният съд е поставил в основата на присъдата показанията на свидетели, депозирани на досъдебното производство и приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК и това е утвърдено от въззивния съд;
– депозираните от свидетелите показания на съдебното следствие не позволяват формирането на приетите от съда изводи по фактите;
– съдът неправилно е ценил установените по делото записи на заповед, издадени в полза на подсъдимите.
ВКС намира за необходимо да отрази констатацията, която прави, че заявените касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК отчасти се подкрепят с доводи, относими по-скоро към обосноваността на фактическите изводи, която е извън предмета на касационния контрол. Жалбата и допълнението към нея съдържат недоволството на подсъдимите от оценката на доказателствените източници, в т. ч. гласните, поради което пледират за недоказаност на обвинението по смисъла на чл. 303 от НПК.
Извършената от третата инстанция проверка обаче не констатира допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в дейността на съда по установяване на обстоятелствата от предмета на доказване. А е известно, че спазването на правилата е гаранция за формалната и логическа правилност на вътрешното съдийско убеждение на контролирания съд и поради това недопустимо се иска от жалбоподателите то да бъде ревизирано от ВКС. Освен това, принципно положение е, че предмет на касационната проверка е съдебният акт на въззивната, а не на първата инстанция, което в случая е новата присъда на въззивния съд.
Така че, заявеното в допълнението към жалбата противоречие между диспозитив и мотиви „…досежно обвинението по п. 9 от обвинителния акт“, би следвало да касае присъдата на първоинстанционния съд със съдържание като посоченото, която присъда обаче ВКС не контролира пряко и непосредствено, а само в рамките на преценката дали въззивният съд законосъобразно е упражнил правомощията си по чл. 334 от НПК, в случая – дали правилно от процесуална гледна точка е потвърдил в тази част първоинстанционния съдебен акт. Коректният прочит на мотивите на въззивната присъда позволява извода, че в изпълнение на правомощията си и в отговор на идентично направено и пред него възражение, въззивният съд е дал подробен отговор на въпроса за наличието на договорена лихва като условие за предоставяне на паричния кредит във всички инкриминирани отделни случаи и по отношение на различните лица (с. 3 – 4 от мотивите). Настоящата инстанция не намира причини да не сподели тези съображения, поради което счита за ненужно да ги повтаря. Необходимо е да се отрази и констатацията, която ВКС прави, че въззивният съд в пълнота е изпълнил задълженията си по чл. 314 и чл. 339, ал. 2 от НПК да извърши цялостна проверка на първоинстанционната присъда и да изложи подробни съображения по направените възражения. Нещо повече, след собствен доказателствен анализ, съдът е прецизирал и допълнил приетите за установени от първия съд факти по начин, отговарящ в най-пълна степен на обективната истина по делото (с. 5 и сл. от мотивите). В случая това е било особено наложително не само в изпълнение на възложените му от закона правомощия, но и предвид не особено аналитичните и задълбочени мотиви на първоинстанционната присъда.
ВКС преценява за лишено от основание и възражението за допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 281, ал. 8 от НПК поради това, че убеждението на съдилищата по фактите е формирано единствено въз основа на свидетелски показания, приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК. Действително, приобщени по реда на чл. 281, ал. 4, т. 1 и т. 2 от НПК показания на свидетели, депозирани на досъдебното производство в процедури за разпит, на които подсъдимите и техните защитници не са присъствали, са ползвани от съда и са поставени в основата на осъждането на подсъдимите, доколкото те са имали значение при доказване на правнорелевантните факти. Тези показания обаче съвсем не са единствените доказателствени източници, на които се основава осъждането на подсъдимите, нито са имали решаваща роля за това. При констатиране от съда на съществени противоречия между показанията на свидетели, дадени пред съда и на досъдебното производство, отстраняването на тези противоречия не е по усмотрение, а е задължение на съда по същество, като неговото неизпълнение злепоставя постигането на обективната истина по делото. В случая, съдът е изпълнил надлежно това свое задължение, като е приобщил въпросните показания по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Така е имал възможност да ги обсъди съобразно вътрешното си убеждение и с оглед казаното непосредствено пред него, а преценката му за достоверност не е обвързана с факта на последващото им отричане. От съществено значение е и обстоятелството, че към съдържанието на приобщените по този ред показания от досъдебното производство предходните съдебни инстанции, особено въззивният съд, са подходили с повишено внимание, подлагайки ги на задълбочена проверка и съобразявайки и анализирайки заявените от свидетелите причини за невярното, според тях, отразяване в протоколите за разпит, при това само по въпроса за уговорената лихва, а също и факта, че така приобщените показания се допълват от наличните по делото писмени доказателства (мотиви, с. 8-10). Поначало не е невъзможно показанията на свидетел да бъдат кредитирани за достоверност и само в една тяхна част, стига да са налице убедителни съображения за това и да са взети предвид всички установени по делото конкретни факти и обстоятелства, наличието на логика и последователност в показанията и тяхната връзка с другите данни по делото. Всичко това е сторено от въззивния съд убедително и по предписания от закона начин, поради което няма причини да не бъде споделено.
При тези съображения, възражението на защитата, че депозираните пред съда показания на свидетелите – получатели на предоставените от подсъдимите парични средства не позволяват формираните от съда изводи по фактите, не намира опора в данните по делото и в закона.
Всъщност, основният и единствено спорен по делото фактически въпрос е относно наличието на уговорка между подсъдимите и свидетелите за заплащане на възнаградителна сума (лихва) срещу предоставения за временно ползване паричен ресурс. Положителният отговор на този въпрос е изведен и убедително обоснован от въззивния съд в мотивите на постановената от него присъда. Уговарянето на по-голяма дължима за връщане сума от предоставената е потвърдено от свидетелите Ш., Б., Х., С., Г. и е отразено по този начин в изготвените записи на заповед, информация за които се съдържа в т. 12, л. 49 и сл от ДП. От гласните доказателствени източници като цяло не могат да бъдат изведени факти в подкрепа на твърдението, че паричните средства са предоставяни временно за ползване само като приятелска услуга, доколкото такава не би обвързвала предоставянето на заемите с изготвянето на запис на заповед и не би гарантирала връщането на по-голяма сума от предоставената чрез именно този писмен документ, както това е сторено от подсъдимите в конкретните случаи.
При надлежно установените по делото факти, материалният закон е приложен правилно, защото съответствието между тези факти и тяхната правна оценка обуславя законосъобразността на атакувания съдебен акт.
Възраженията на защитата на подсъдимите Д. и З. относно съставомерността на деянието по чл. 252, ал. 1 от НК се основават на твърдения в няколко насоки:
Първо, твърди се липса на системност при предоставяне на кредитите, като предоставянето на кредити на лицата не е извършвано от тях „по занятие”, както изисква законът. ВКС преценява възражението като несъстоятелно, защото нормата на чл. 252, ал. 1 от НПК предполага преценка на цялостната дейност по сключване на сделки, които по своите характеристики представляват банкови сделки, а не на всяка сделка поотделно. Всяка сделка сама по себе си не покрива признаците на престъплението, а всички заедно, като система от действия, запълват диспозицията на нормата. По отношение на подс. Д. са установени четири отделни случая на сключени такива сделки, а по отношение на подс. З. – девет случая, като всички те са били източници на доходи за подсъдимите. Така сключените сделки удовлетворяват изискването за „системност”, според правната теория и съдебна практика, която приема за достатъчно осъществяването на поне три на брой еднородни деяния (в този смисъл р. № 472/2009 година на ВКС, ІІ н. о., р. № 550 / 2005 година на ВКС, І н. о., р. № 147 / 2010 година на ВКС, ІІІ н. о., р. № 179/2011 година на ВКС, ІІІ н. о., р. № 402/2010 година на ВКС, ІІІ н. о., р. № 403/2011 на ВКС, І н. о., р. № 141 / 2012 година на ВКС, І н. о., р. № 221 / 2018 година на ВКС, ІІ н. о. и мн. др.). Вярно е, че законодателят не инкриминира кредитирането между юридически и/или физически лица, но само ако се извършва в единични случаи, а не системно и не представлява един от източниците на доходи за лицето, което предоставя кредита. Законодателят не поставя изискване това да е единствен източник на доход за него. Достатъчно е предоставянето на парични средства под формата на заеми срещу възнаграждение за ползването им, да кумулира печалба за предоставящия средствата. Това, впрочем, е и основната характеристика на банковото кредитиране, поставено под разрешителен режим с оглед охраняване интересите на кредитополучателите.
Второ, несъстоятелна е тезата на подсъдимите за несъставомерност на деянието поради обстоятелството, че не са осъществявали дейност по влогонабиране, като от набраните средства да предоставят заеми (чл. 1 от Закона за банките, в сила до 01. 01. 2007 година, чл. 2 от действащия ЗКИ), т. е. че не са осъществявали дейност, която да се е намирала под разрешителен режим. Тези доводи нямат правна опора, защото посочените норми регламентират типичните и най-присъщи на всяка банкова и кредитна институция сделки – влогонабиране и кредитиране. Законът обаче не създава задължение за предоставяне на кредити единствено от привлечения влогов капитал. А няма съмнение, че банковият кредит е сред видовете банкови сделки, поставени под разрешителен режим. Законодателят инкриминира системното (повече от три), по занятие извършване на всякакви банкови сделки, без разлика дали са от един и същи или от различен вид, а не всяка сделка сама за себе си. Поради това и престъплението по чл. 252 от НК е типично престъпление на системно извършване.
Трето, престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК е такова на формално извършване, поради което е без значение дали заемополучателите реално са платили уговореното възнаграждение за предоставянето на паричните средства. Достатъчно е системното извършване на еднородни деяния с намерение деецът да получи от тази си дейност доход, което в случая е надлежно установено.
При изложените съображения ВКС намира за законосъобразен изводът на съдилищата, че дейността на подсъдимите Д. и З. осъществява признаците на престъпния състав на чл. 252, ал. 1 от НК. Затова искането за оправдаване по повдигнатите им обвинения в условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК няма как да бъде удовлетворено, тъй като от фактите и обстоятелствата, както са установени от предходните съдебни инстанции, не следва извод за несъставомерност на деянието и разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК е неприложима.
ВКС не намира основания за дефиниране на деянията, предмет на производството, като „малозначителни“ по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК. Известно е, че посочената норма визира две възможни хипотези, при наличието на които извършеното деяние не е престъпно, и те са: деянието въобще не е общественоопасно или разкрива такава степен на обществена опасност, която е явно незначителна. И в двата случая законът свързва наличието им с определяне на деянието като “малозначително”. Оценката на степента на обществена опасност на деянието и дееца е исторически обусловена и винаги е съобразена с характера на общественоопасните деяния и тяхното отрицателно значение на даден етап на развитие на обществото.
В случая, броят на извършените отделни деяния за всеки от подсъдимите и неправомерно генерираният финансов ресурс не са пренебрежително малки в сравнение с останалите случаи от този вид. Отдалечеността във времето на осъществяването им, добрите характеристични данни за подс. З. и липсата на минали осъждания по отношение на същия са обстоятелства, визирани в касационната жалба, но те могат да бъдат ценени на плоскостта на индивидуализацията на наложените наказания, което е и сторено от въззивния съд. Те обаче не могат да бъдат отнесени към преценката на характеристиките на конкретните деяния на плоскостта на тяхната обществена опасност и затова не дават основание за правна оценка на деянието като цяло като „малозначително”, за каквато претендира защитата.
В подкрепа на формално посоченото в жалбата касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, в допълнението към нея не са изложени каквито и да било доводи и съображения. Доколкото обаче се оспорва ангажирането на наказателната отговорност като цяло и са наведени доводи за невиновност на подсъдимите, то те безспорно касаят и решенията на предходните съдебни инстанции относно ангажиране на отговорността и конкретния вид и тежест на тази отговорност. В рамките на извършената касационна проверка настоящият съдебен състав констатира, че наложените на подсъдимите наказания са определени в рамките на закона, при съобразяване на всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК и при правилната им оценка от съдилищата като многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимите по смисъла на чл. 55 от НК, при практическа липса на отегчаващи отговорността обстоятелства. Определените при тези условия от въззивния съд наказания лишаване от свобода в размер значително под минимално предвидения – за срок от десет месеца, удовлетворяват изискванията на правилата за индивидуализацията на наказанията и изпълняват целите по чл. 36 от НК. При цялостно обсъждане на данните по делото и с акцент върху изтеклия повече от десетгодишен период от извършване на престъпленията (обстоятелство, правилно преценено от въззивния съд като изключително смекчаващо отговорността), този съд е намалил наказанията лишаване от свобода и е отменил наказанията „конфискация“ след събиране на доказателства за собствеността на конфискуваните имоти. При това положение, ВКС не намира основания за намеса в посока по-нататъшно смекчаване на наказателноправното положение на подсъдимите.
При касационната проверка не бяха установени нарушения, за които настоящата инстанция следи служебно, каквито са абсолютните процесуални нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 2 – 4 от НПК и нарушенията на материалния закон, накърняващи съществено интересите на подсъдимите.
Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА постановената от Софийския апелативен съд, НО, 8-ми въззивен състав нова присъда № 5 от 21 февруари 2018 година, по внохд № 1313 / 2017 година.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.