14
Р Е Ш Е Н И Е
№ 164
гр. София, 17 октомври 2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова
ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова
Николай Дърмонски
при участието на секретаря Мира Недева и
на прокурора Мария Михайлова,
изслуша докладваното от съдия Капка Костова
касационно дело № 594 / 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Р. Н. Ф., чрез защитника му адвокат З. К. от АК – [населено място], срещу решение № 107 от 16 април 2018 година на Пловдивския апелативен съд, НО, по внохд № 129 / 2018 година, с което е изменена в частта относно основанието за определяне на наказанието на подс. Ф. и потвърдена в останалата й част присъда № 97 от 20 ноември 2017 година на Пловдивския окръжен съд, постановена по нохд № 1306 / 2017 година по описа на този съд.
Жалбата от името на подсъдимия Ф. съдържа позоваване на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК с подробни доводи, които жалбоподателят намира, че ги подкрепят. Акцентът е поставен върху заявените нарушения на процесуалните правила в досъдебната фаза на процеса, неотстранени от съда и преценени като съществени, както и върху явната несправедливост на наложеното наказание. Съответно на това се претендира отмяна на атакуваното решение и постановената присъда и връщане на делото за ново разглеждане в посочената фаза или, алтернативно – изменяване на решението с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление – по чл. 129 от НК или намаляване на наложеното на подсъдимия Ф. наказание при действително съобразяване на наличните по делото многобройни смекчаващи отговорността му обстоятелства и прилагане на механизмите на индивидуализация на наказанието при условията на чл. 55 от НК.
В съдебното заседание пред касационната инстанция жалбоподателят-подсъдим Р. Ф. участва лично и със защитника си адвокат К., който поддържа жалбата при ангажираните в нея отменителни основания и изложени в тяхна подкрепа доводи, а също и отправени до ВКС алтернативни искания.
В рамките на упражненото право на лична защита подсъдимият заявява, че не е целял смъртта на пострадалия П. Г., макар да му е нанесъл удар с макетен нож в областта на корема.
Частният обвинител и граждански ищец П. В. Г. не участва в заседанието пред ВКС, редовно призован. Представлява се от повереника си – адвокат Е. Н. от АК – [населено място], който изразява становище за неоснователност на касационната жалба на подсъдимия Ф..
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за частична основателност на жалбата – относно оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:
С постановената от първоинстанционния съд присъда е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия Р. Н. Ф. от [населено място] за това, че на 06. 11. 2015 година, в [населено място], Пловдивска област, е направил опит умишлено да умъртви П. В. Г., като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 115 във вр. чл. 18, ал. 1 от НК и при условията на чл. 58, б. „а“ във вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, е осъден на седем години лишаване от свобода, които да изтърпи в затвор при първоначален „строг” режим. Приспаднато е времето, през което подсъдимият Ф. е задържан в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 04. 11. 2016 година, както и времето на задържането му по ЗМВР за 24 часа на 09. 11. 2015 година.
С присъдата е ангажирана и гражданската отговорност на подсъдимия Ф., като същият е осъден да заплати на П. Г. сумата от 12 000 /дванадесет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, заедно със законните последици.
Присъдени са направените по делото разноски в полза на гражданския ищец Г. и в полза на държавата – ОД на МВР – гр. Пловдив и ОС – гр. Пловдив, както и дължимата държавна такса върху уважения размер на гражданския иск, като всички те са възложени в тежест на подсъдимия Ф..
Извършено е надлежно разпореждане с веществените доказателства по делото.
Въззивната проверка на присъдата е инициирана по протест на представител на обвинителната власт, оспорващ единствено тежестта на наложеното наказание и претендиращ неговото увеличаване, също и по жалба на подсъдимия Ф., чрез защитника му адвокат К., с възражения за неправилност и необоснованост на постановената присъда. Въззивният съд не е провеждал съдебно следствие и се е произнесъл с решение, атакувано сега по касационен ред, с което присъдата е изменена само в частта относно основанието за определяне на наказанието на подсъдимия, като е приел, че то е по чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, без обаче да се налага промяна в неговия размер, вече индивидуализиран под предвидения за престъплението в закона минимум, макар и на друго основание – това по чл. 58, б. „а“ от НК.
Присъдата е потвърдена в останалата й част.
Жалбата на подсъдимия Ф. срещу решението на въззивния съд е процесуално допустима, тъй като е подадена от лице, което има право на това съгл. чл. 349, ал. 1 от НПК и в срока по чл. 350, ал. 2 от НПК, срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол по чл. 346, т. 1 от НПК.
Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.
Акцентът в доводите в нея е поставен върху допуснати, според защитата, съществени нарушения на процесуалните правила още на досъдебната фаза на процеса – на разпоредбата на чл. 226 – 227 от НПК и в съдържанието на заключителната част на обвинителния акт. Твърди се, че предявяването на разследването не е надлежно извършено, тъй като е проведено в отсъствие на упълномощения от обвиняемия адвокат К. и при участие на назначения от наблюдаващия прокурор като резервен защитник адвокат К.. На следващо място се възразява, че диспозитивът на обвинителния акт не съдържа описание на конкретния механизъм на причиняване на смъртоносното нараняване и на предмета, с който то е осъществено – „чрез промушване с нож в областта на коремната кухина“.
Възраженията относно валидността на извършени процесуално-следствени действия на досъдебното производство и при изготвяне на обвинителния акт следва да бъдат обсъдени преди останалите, защото евентуалната им основателност би компрометирала надлежността на съдебното разглеждане на делото и на формираните от предходните съдебни инстанции изводи по фактите и би направила невъзможна проверката по приложението на закона и справедливостта на наказанието.
1. ВКС намира оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила като посочените по-горе за неоснователно. Напълно идентични възражения са направени и пред въззивния съд и са получили надлежен отговор в съдебния акт /с. 23-24 от решението/.
По делото несъмнено се установява, че предявяването на разследването на 20 и 26 юни 2017 година е проведено в отсъствие на упълномощения от обвиняемия Ф. защитник – адвокат К., като същият към момента на насрочване на предявяването е ползвал едномесечен платен годишен отпуск, за което надлежно е уведомил разследващия орган. С цел своевременното провеждане на процесуалното действие и приключване на разследването в законния срок и по указание на наблюдаващия прокурор, е назначен за резервен защитник на обвиняемия адвокат К. /протоколи на л. л. 198, 200 и 201 от ДП/. В хода на предявяването обвиняемият Ф. е отказал каквато и да е комуникация със защитника и с разследващия полицай, което е отразено в протоколите и удостоверено чрез присъствието и подписите на двама свидетели. Обвинителният акт е внесен в съда на 05. 07. 2017 година, заедно с материалите от досъдебното производство и с разпореждане на съдията-докладчик делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 30. 08. 2017 година. С молба от 20. 07. с. г. адвокат К. е поискал от съда и е получил на 27. 07. 2017 година незаверени копия от материалите по делото.
При тези данни, ВКС не намира да е допуснато съществено процесуално нарушение при предявяване на разследването на обвиняемия Ф., което да е ограничило упражняването на правото му на защита в пълен обем.
Известно е, че разследването се предявява след преценка на разследващите и прокурора, че вече е завършено и за да може обвиняемият да се запознае с всички събрани материали и на тази основа да направи своите допълнителни искания и възражения и да организира следващата си защита като цяло. Несъмнено, в тази ситуация и по време на цялото производство, той се нуждае от квалифициран правен съветник, който да го информира и да спомага за установяване на обстоятелствата в негов интерес и за постигане на възможно най-благоприятно приложение на закона. Обвиненото лице може само да избере своя защитник или при определени предпоставки да му се предостави безплатна служебна защита – по негово искане или когато интересите на правосъдието изискват това. Правото на обвиненото лице да избере начина, по който да реализира защитата си, е гарантирано не само от съответните процесуални разпоредби /чл. 15, чл. 55, ал. 1, чл. 93 и сл./, но и на конституционно ниво /чл. 30, ал. 4, чл. 56, чл. 121, ал. 1 и 2, чл. 122 от КРБ/ и изпълнява стандартите, установени от чл. 6, т. 3, б. „с“ от КЗПЧОС и чл. 14, т. 3, б. „д“ от МПГПП. В тази връзка обаче следва да се отбележи, че това право на обвиненото лице не е абсолютно и отделни негови проявления могат да бъдат ограничавани в една или друга степен, ако това е необходимо за осъществяване на правосъдието /чл. 31, ал. 4 от КРБ, вж. и решение от 25. 09. 1992 година на ЕСПЧ по делото Кроасан срещу Германия/.
По своето предназначение и съдържание институтът „резервен защитник“ представлява специфична процесуална фигура, насочена към ускоряване на наказателния процес, но при гарантиране на правото на защита на обвиненото лице. Резервният защитник се назначава при две предпоставки – делото да е за „тежко“ престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК и назначаването му да е от изключително значение за провеждане на наказателното производство в разумен срок /чл. 94, ал. 4 от НПК/. Неговият статут е идентичен с този на упълномощения или служебно назначения защитник, като единственото различие е установено от разпоредбата на чл. 94, ал. 6 от НПК, а именно – той разполага с ограничени права до възникване на предпоставките за пълноценното му встъпване като защитник на обвиняемия в процеса. Тези предпоставки са две – това да стане по искане или със съгласие на обвиняемия или при липса на такова съгласие – упълномощеният защитник, редовно призован, да не се яви за провеждане на процесуалното действие по неуважителни причини и защитата на обвиняемия да е задължителна по смисъла на чл. 94, ал. 1 от НПК.
В конкретния случай е прието наличие именно на последната хипотеза – упълномощеният защитник адвокат К., редовно призован, не се е явил за провеждане на двукратно насроченото предявяване на разследването, но е посочил уважителна причина за това – ползване на годишен платен отпуск в продължение на един месец. Също така, защитата на обвиняемия Ф. е била задължителна по смисъла на чл. 94, ал. 1, т. 3 от НПК и същият не е бил съгласен с участието на резервния защитник адвокат К., като ясно и недвусмислено е демонстрирал това свое несъгласие.
При това положение, разследващият орган не е имал основание да приеме предявяването на разследването за надлежно извършено, при реализиране на пълноценна защита на обвиненото лице. Основания за тази констатация дава и изявлението на резервния защитник при повторното предявяване на разследването, отразено в протокола от 26. 06. 2017 година – че в негово лице като резервен защитник „…не могат да бъдат защитени правата на обвиняемия Ф., тъй като същият отказва реално да му бъда защитник и да защитавам неговите права“. В тази връзка стои въпросът дали така допуснатата непълноценна защита при предявяване на разследването е ограничила и по какъв начин и в каква степен правата на подсъдимия Ф. в досъдебната фаза на процеса, защото е известно, че нарушението на процесуалните правила е съществено, когато е довело до ограничаване на процесуалните права на страните /чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК/. Настоящата инстанция намира, че отговорът на този въпрос, с оглед конкретните данни по делото, следва да бъде отрицателен и това е така, защото:
Цялото досъдебно производство се е развило при активното участие на упълномощения защитник на подсъдимия, като още на 29. 11. 2016 година по негово искане са предоставени за запознаване, заедно с обвиняемия, всички протоколи от проведените до момента разпити на свидетели, вкл. такива пред съдия, на които се основава обвинението. За това е съставен протокол, в който са отразени изявленията и на двамата, че им е предоставено достатъчно време за запознаване с материалите /протокол на л. 32, т. 1 от ДП/. Впоследствие защитникът е участвал при провеждане на разпит на други свидетели при направено искане за това /напр. протокол от 15. 12. 2016 година, л. 76, т. 1 от ДП/. Както бе отразено по-горе, непосредствено след внасяне на делото за разглеждане в съда и значителен период от време преди първото по делото заседание, на защитника са предоставени копия от всички материали по делото, а достъпът до тях в хода на публичното съдебно разглеждане е бил безпроблемен и неограничен. Възможността по чл. 229 от НПК за отправяне на бележки, искания и възражения при предявяване на разследването не се преклудира и те могат да бъдат реализирани на по-късен етап, както това е сторено пълноценно от защитата в хода на първоинстанционното разглеждане на делото. Следва да се има предвид и обстоятелството, че поемането на защитата от резервния защитник с пълен обем на правата му по чл. 99, ал. 1 от НПК и без съгласието на обвиняемия, се осъществява само в хипотезите на задължителна защита по чл. 94, ал. 1, т. 1-3 и т. 6 от НПК, когато участието на защитник поначало е абсолютно задължително /арг. чл. 94, ал. 1 и ал. 2 и чл. 96 от НПК/ и затова несъгласието на обвиняемия да приеме правна помощ под каквато и да било форма би следвало да е без правно значение /в този смисъл вж. и решение № 10 / 28. 09. 2010 година на КСРБ/.
Така че, в хода на наказателното производство от самото му начало подсъдимият Ф. е получил необходимата и задължителна правна помощ във връзка с повдигнатото му обвинение. Непълноценната защита при предявяване на разследването е компенсирана в централната фаза на процеса, каквато е съдебната, в която подсъдимият е получил защита в пълен обем, без по никакъв начин да са ограничени процесуалните му права. Поради това, не може да се приеме наличие на допуснато съществено процесуално нарушение като претендираното от защитата. А искането й за отмяна на въззивното съдебно решение и първоинстанционната присъда и връщане на делото за ново разглеждане на досъдебната фаза на процеса поначало няма как да бъде удовлетворено, защото касационната инстанция не разполага с такова правомощие.
На следващо място, защитата на подсъдимия възразява качеството на обвинителния акт, с който е сезиран съдът, като твърди наличие на недостатък в заключителната му част поради това, че не съдържа описание на точния механизъм на опита за умъртвяване на пострадалия П. В., а именно – „чрез промушване с нож в областта на коремната кухина“. В подкрепа на оплакването са развити доводи, че при обвинение за едно от най-тежките престъпления, каквото е убийството, за обвиняемия и неговия защитник не трябва да остава никакво съмнение и неяснота за начина, по който то е извършено.
Тези доводи са лишени от основание. Изискванията към съдържанието на обвинителния акт са несъмнено установени и безпротиворечиво утвърдени от практиката и се свеждат до това той да определи предмета на доказване чрез посочване в обстоятелствената част на акта на извършеното престъпление, вкл. времето, мястото и начинът на извършването му и участието на обвиняемия в него и така да обезпечи правото на обвиненото лице да разбере фактическите и правни параметри на обвинението и да организира защитата си. Преценката за съответност на обстоятелствената част на обвинителния акт винаги е съобразена с наличието в него на фактите, обуславящи съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в осъществяването му /ТР № 2 / 2002 година на ОСНК на ВКС, т. 4/. В случая, внесеният в съда обвинителен акт напълно покрива изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК и удовлетворява посочените по-горе критерии – в обстоятелствената му част подробно и в детайли са описани конкретните действия, извършени от подсъдимия Ф., посочени са времето и мястото на извършването им, т. е. налице е дължимото описание на поведението на подсъдимия, с което, според обвинителната власт, той е осъществил състава на престъплението „опит за убийство“, за което е предаден на съд /с. 3, абз. последен – с. 4 от обвинителния акт/. Що се касае до съдържанието на заключителната част на този процесуален документ, то също е точно регламентирано в закона /чл. 246, ал. 3 от НПК/ и последователно и безпротиворечиво е утвърдено от практиката, като не включва възпроизвеждане отново на конкретните факти, обуславящи съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в него, както се твърди от защитата.
Така че, съдържанието на обвинителния акт е позволило на подсъдимия Ф. да научи в какво е обвинен и да организира защитата си срещу това обвинение, поради което възражението за нарушено право на защита се преценява от настоящата инстанция като неоснователно.
Извън така направените конкретни възражения би могло да се обобщи, че съдържанието на мотивите на присъдата и на атакуваното пред ВКС въззивно съдебно решение позволяват извод за тяхната аналитичност, убедителност и изчерпателност. Въззивният съд е изпълнил задължението си за цялостна проверка на първоинстанционната присъда, независимо от посочените във въззивната жалба основания, като с оглед задължението си по чл. 339, ал. 2 от НПК, аргументирано и изчерпателно е обосновал отказа си да приеме за основателни релевираните пред него възражения на защитата /с. 13 – 19 от решението/. Въззивната инстанция е дала своята оценка относно доказателствената дейност на първоинстанционния съд и правилно е приела същата за процесуално издържана при пълно спазване изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Констатациите на въззивния съд за добросъвестно, точно и изчерпателно анализиране на доказателствените източници по действителното им съдържание няма причини да не бъдат споделени. Затова и въззивният съд не бил длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, когато не е достигнал до различни изводи по фактите. Съдът обаче обстойно и задълбочено е обсъдил показанията на пострадалия Г. /л. 103 – 105 от нох дело/, на свидетелите-очевидци на престъплението М. Н. и Ст. М., вкл. приобщените частично по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК /л. 107 – 111 от нох дело/, на свидетелите А. и Д. относно присъствието им на мястото на произшествието, категорично отречени от тях самите още на досъдебната фаза на процеса, както и на свид. Ф. – майка на подсъдимия, относно същото обстоятелство /с. 15 – 16 от решението/. Така че, след извършен собствен доказателствен анализ и оценка на доказателствените източници по действителното им съдържание, въззивният съд правилно е утвърдил фактическата правилност на постановената присъда, вкл. изводите относно механизма на причиняване на нараняването и вида на оръжието, с което е причинено, както и поведението на пострадалия Г. в хода на конфликта с подсъдимия на мястото на произшествието. Изводите на предходните инстанции по фактите не са произволни, а са основани на надлежна проверка и оценка на всички доказателствени източници, както и на експертните заключения. Съдът не е имал никакви основания да не кредитира за достоверност показанията на посочените свидетели, които са източници на преки доказателствени факти, поради което правилно ги е поставил в основата на съдебния акт. Съобщеното от свидетелите напълно кореспондира и със заключениятя на СМЕ (основна и две допълнителни) относно мястото, интензитета и медицинските характеристики на нанесения на пострадалия Г. от подс. Ф. удар с нож и на оръжието, с което той е нанесен. В тази връзка предходните инстанции са изложили убедителни съображения (с. 20-22 от мотивите на присъдата и с. 9-10 от решението), които ВКС споделя напълно.
2. При надлежно установените по делото факти от предмета на доказване, материалният закон е приложен правилно. Въззивният съд е обсъдил наведеното и пред него възражение от защитата за несъставомерност на действията на подсъдимия по нормата на закона, по която те са подведени и доводите за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление – такова по чл. 129 от НК. Тези доводи обаче правилно са отхвърлени като несъответни на данните по делото и на закона.
Известно е, че въпросите за наличието и формата на вината се решават най-напред в дейност по установяване на фактическите положения (по доказването) и след това – по приложение на материалния закон (по правната квалификация), защото тези елементи от състава на престъплението се извличат от поведението на дееца, а не от субективната му преценка за деянието и резултата. В случая, действията на подсъдимия Ф. са установени по несъмнен начин, както това бе обсъдено по-горе и те не сочат на намерение за причиняване на телесно увреждане на пострадалия Г., а на желание за причиняване на смъртта му – нанесъл е силен удар с нож в уязвима и жизнено важна област на тялото, дълбоко проникващ в коремната кухина и причинил прорязване на черния дроб с обилен вътрешен кръвоизлив и сериозна кръвозагуба, при която леталният изход е бил неизбежен без незабавната и адекватна медицинска интервенция. При тези факти няма как да се удовлетвори претендираното от защитата преквалифициране на деянието като умишлено причинена телесна повреда, а доводите в касационната жалба, свързани с последващи активни действия от страна на пострадалия /качване по стълбите до първия етаж, влизане в дома му и пр./ са за факти, напълно ирелевантни за преценката за субективното отношение на подсъдимия към извършеното и резултата и към приложимия материален закон.
Не намират опора в данните по делото и възраженията в жалбата относно причината и механизма на нанасянето на удара именно в областта на корема и проникването на острието в коремната кухина с прорязване на черния дроб при повторното спречкване между подсъдимия и пострадалия и след замахване от страна на пострадалия Г. към подсъдимия. Тези възражения не държат сметка за несъмнено установеното обстоятелство, че подсъдимият Ф. изначално е инициирал конфликта и е бил нападателят, а не отбраняващият се, дори и след временното му оттегляне и връщане при пострадалия с намерение да го прободе с ножа, приготвен за целта в джоба му.
Мотивите на присъдата (с. 25 – 29) и въззивното решение (с. 19 – 23) съдържат подробни съображения относно приложимия материален закон и стадия на осъществяване на престъплението като довършен опит. Изводите на съдилищата са основани на приетите за установени данни по делото, на закона, доктрината и съдебната практика, поради което могат да бъдат споделени изцяло, без да се налага да бъдат повтаряни.
3. Въззивният съд е утвърдил наложената на подсъдимия Ф. санкция, като е променил единствено основанието за определянето й – от това по чл. 58, б. „а“ от НК, в такова при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Най-общо казано, съдът е сторил това при принципно правилни съображения относно приложението на разпоредбата на чл. 58, б. „а“ от НК, което приложение е обвързано с преценка на обстоятелствата по чл. 18, ал. 2 от НК за степента на осъществяване на намерението на дееца и причините, поради които престъплението не е довършено, както и относно това, че нормата не е императивна и нейното прилагане във всички случаи на опит не е задължително. Съдът е изпълнил задължението си и е обсъдил възможността за прилагането й, като е обосновал отказа си да го стори (с. 26 от решението).
Същевременно въззивният съд е счел, че при индивидуализацията на наказанието първоинстанционният съд е подценил установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК, които могат и следва да бъдат оценени като смекчаващи отговорността на подсъдимия Ф., а именно – дадените от него в хода на наказателното производство обяснения, не само значително допринесли за установяване на обективната истина по делото, но и носещи в някои свои части характеристиките на самопризнание, доброволното му явяване пред разследващите органи с признание за извършеното деяние, показанията на свидетели, описващи положително личността на подсъдимия, перманентната му трудова ангажираност след навършване на пълнолетие, макар и на различни места и при различни работодатели.
Съдът правилно е отчел като негативна характеристика за личността на подсъдимия опита му да склони свид. Д. да даде неверни показания, като заяви свое присъствие на местопроизшествието и възприети от него действия на агресия от страна на пострадалия по отношение на подсъдимия, което първоначално Д. е сторил, но почти веднага надлежно е отрекъл тези си показания и това е било последователната му позиция в хода на цялото производство. Настоящата инстанция намира обаче това обстоятелство за надценено от страна на въззивния съд, не само защото действията на подсъдимия не са породили каквито и да било последици и не са повлияли на развитието на процеса, но и защото, с оглед цялостното му процесуално поведение, са били спонтанна реакция на лице, попаднало в особена ситуация като обвинено за извършеното тежко престъпление.
При тези данни, ВКС намира изводите на въззивния съд за наличие на многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия Ф. обстоятелства поначало за правилни и законосъобразни. На практика, по отношение на подсъдимия не са налице отегчаващи отговорността му такива извън посоченото по-горе, но значително надценено обстоятелство и някои негативни характеристики на личността му, установени по експертен път и от показанията на свидетелите А. и Й., като импулсивност, грубост, гневливост, склонност към конфликти и агресия и т. н. Правилна е и преценката на съда, че такива отрицателни личностови особености и свойства могат да се ценят единствено ако са намерили проявление при осъществяване на престъпното деяние, какъвто е конкретният случай. При надлежно оценените като многобройни смекчаващите отговорността на подсъдимия Ф. обстоятелства и пренебрежимо наличие на отегчаващи такива, решението на въззивния съд да утвърди определения от първоинстанционния съд размер на наказанието се явява неприемливо. Настоящата инстанция намира, че този размер следва да бъде намален на пет години лишаване от свобода. В тази връзка следва да се съобрази и поведението на пострадалия /хвърлил тухла след подсъдимия, обърнал гръб и тръгнал към дома си и пр./, възприето от подсъдимия като провокативно и пренебрежително и породило ответна реакция на агресия у него под влияние на негативни емоции, които обаче подсъдимият е бил в състояние да контролира.
ВКС намира, че така определено, наказанието удовлетворява изискванията на закона относно неговата индивидуализация и изпълнява целите му, визирани в чл. 36 от НК. В тази смисъл следва да бъде изменен атакуваният въззивен съдебен акт.
Поради това и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ решение № 107 от 16 април 2018 година на Пловдивския апелативен съд, НО, по внохд № 129 / 2018 година, с което е изменена присъда № 97 от 20 ноември 2017 година на Пловдивския окръжен съд, постановена по нохд № 1306 / 2017 година по описа на този съд, като
н а м а л я в а наложеното на подсъдимия Р. Н. Ф. наказание от седем години лишаване от свобода на пет години лишаване от свобода.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
КЪМ РЕШЕНИЕ №164/17.10.18 г.
гр. София, 21 декември 2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова
ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова
Николай Дърмонски
при участието на секретаря Мира Недева и
на прокурора И. Симов,
изслуша докладваното от съдия Капка Костова
касационно дело № 594 / 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 414, ал. 1, т. 1 от НПК.
Провежда се по предложение на прокурор в отдел „Съдебен“ при Върховната касационна прокуратура. В предложението се твърди наличие на възникнало затруднение при привеждане в изпълнение на влязлата в сила присъда по нохд № 1306 / 2017 година, постановена от Пловдивския окръжен съд, изменена с решение № 107 от 16 април 2018 година на Пловдивския апелативен съд по внохд № 129 / 2018 година, на свой ред изменено с решение № 164 от 17 октомври 2018 година на Върховния касационен съд, І-во НО, по нд № 594 / 2018 година. Заявеното затруднение касае частта относно първоначалния режим, при който подсъдимия Р. Н. Ф. следва да търпи наложеното му наказание от пет години лишаване от свобода.
Иска се тълкуване на решение № 164 / 17. 10. 2018 година в тази му част от страна на Върховния касационен съд, с оглед изменения размер на наказанието, което следва да търпи осъдения Ф. и първоначалния режим за това.
В проведеното открито съдебно заседание по така направеното предложение, съгл. разпоредбата на чл. 414, ал. 2 от НПК, представителят на ВКП поддържа предложението при изложените в него съображения.
Осъденият Ф. участва лично и със защитника си адвокат К., който изразява становище за основателност на предложението и извършване на тълкуване на съдебния акт в заявената в предложението част. Идентично е становището на Ф. в рамките на личната му защита.
Съставът на Върховния касационен съд, първо наказателно отделение, постановил решението, чието тълкуване се иска с направеното предложение, намира същото за допустимо, доколкото се иска тълкуване във връзка с възникнало затруднение при привеждане в изпълнение на постановената по делото и влязла в сила присъда.
Разгледано по същество, искането за тълкуване сочи на следните констатации и изводи:
С решение № 164 от 17 октомври 2018 година, по нд № 594 / 2018 година, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, в настоящия си състав, е изменил решение № 107 от 18 април 2018 година на Пловдивския апелативен съд, по внохд № 129 / 2018 година, с което е изменена присъда № 97 от 20 ноември 2017 година на Пловдивския окръжен съд, постановена по нохд № 1306 / 2017 година, като е намалил наложеното на подсъдимия Р. Н. Ф. наказание от седем години лишаване от свобода на пет години лишаване от свобода. Оставил е в сила решението в останалата му част.
Наказателната отговорност на осъдения Ф. е ангажирана за извършено на 06. 11. 2015 година в [населено място], Пловдивска област, престъпление по чл. 115 във вр. чл. 18, ал. 1 от НК, като наложеното наказание лишаване от свобода е определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК (съгл. решението на Апелативния съд), за срок от седем години, при първоначален „строг” режим. От приложеното по делото свидетелство за съдимост (л. 148 от нох дело) се установява, че към датата на извършване на престъплението Ф. не е осъждан.
При тези данни, от последната редакция (ДВ, бр. 13 / 2017 година) на разпоредбата на чл. 57, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) следва изводът, че първоначалният режим за изтърпяване на наложеното на осъдения Ф. наказание от пет години лишаване от свобода е „общ“, доколкото наложеното наказание, при липсата на предходни осъждания на Ф., не попада в която и да е от хипотезите на т. 1 и т. 2 на посочената разпоредба от ЗИНЗС. В този смисъл следва да се тълкува въпросът относно първоначалния режим, при който осъденият Р. Ф. да търпи наказанието от пет години лишаване от свобода.
При изложените съображения и на основание чл. 414, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Първоначалният р