О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 164
гр. София, 02.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3988 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Настоящото дело е образувано по касационна жалба вх.№ 4769/20.07.2018 г. на М. Б. М. и З. И. М., както и по касационна жалба вх.№ 5002/2.08.2018 г. на Д. И. М., подадени срещу решение № 137/20.06.2018 г. по гр. дело № 88/2018 г. на Окръжен съд Добрич, с което е потвърдено решение № 1204 от 22.12.2017 г. по гр. дело № 997/2016 г. на Добричкия районен съд. С първоинстанционното решение е признато за установено по отношение на Д. И. М., М. Б. М. и З. И. М., че Българската държава, представлявана от министъра на земеделието и храните Р. П., е собственик на ПИ с идентификатор ……… по КК и КР, с площ от 6 074 кв.м, находящ се в [населено място], с трайно предназначение „земеделска”, начин на трайно ползване – за друг вид производствен, складов обект, при съседи имоти с идентификатори: …………, ……….., ……….., …………. и …………., който не попада в застроителния и регулационен план на [населено място], идентичен с част от имот с №………., който е актуван с акт № ………. за държавна собственост от 16.03.1970 г.; осъден е Д. И. М. да предаде владението върху така описания имот; отменен е на основание чл.537, ал.2 от ГПК нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № ……. от 5.08.2008 г., том І, рег.№ …., дело № …/2008 г. на нотариус № 301 при НК.
Жалбоподателите М. Б. М. и З. И. М. считат въззивното решение за незаконосъобразно, необосновано и неправилно.
В изложението към касационната жалба твърдят, че Окръжен съд Добрич се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, по отношение на които са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, 2 и т.3 от ГПК: 1. Представлява ли валидно доказателство за материалноправна легитимация приетото по делото като доказателство решение № 726/24.03.10.1994 г. на ПК – Д. във вид на препис от електронен документ, за който е установено, че не съществува като оригинал на хартиен носител, и който не е подписан от лицата-членове на ПК, взели решението. Считат, че по този въпрос решението е в противоречие с трайно установената съдебна практика – решение № 151/29.10.2015 г., постановено по гр.д. № 2271/2015 г. по описа на ВКС, I г.о.
2. При твърдение на ищеца и при наличие на факти, че оригиналите на представените и приети по делото като доказателства официално заверени преписи от решения на ПК, изобщо не са съставяни, а не както е приел въззивният съд – че не се съхраняват на хартиен носител при издалия ги административен орган, допустимо ли е съдържанието и съществуването на тези административни актове, които са от значение за правния спор, да се установява с всички доказателствени средства по ГПК; 3. При представени и приети по делото доказателства – официално заверени преписи от административни актове – решения на ПК, издаването на които е оспорено в производството от страна на ответниците с твърдението, че съществуват само на магнитен носител и оригинали на същите не съществуват съгласно твърдението на ищеца, следва ли съда да извърши анализ на всички доказателства по делото, съдържащи факти за проведеното административно производство и произнасяне на административният орган с решение; 4. Следва ли в производство по чл.108 от ЗС Българската държава като ищец, в чиято полза е постановено решение на ПК по чл.27 от ППЗСПЗЗ, да докаже и правото си на собственост преди образуване на ТКЗС и ДЗС. М. Б. М. и З. И. М. заявяват, че по въпросите, посочени в изложението им, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а същевременно те обуславят изхода на делото. В тази връзка посочват следните актове на ВКС: определение № 321/28.05.2015 г. по гр.д. № 2271/2015 г. по описа на ВКС, I г.о., ведно с решение № 151/29.10.2015 г. по гр.д. № 2271/2015 г. по описа на ВКС, I г.о.; определение № 208/16.03.2017 г., постановено по гр.д. № 4269/2016 г. по описа на ВКС, III г.о., ведно с решение № 104/4.09.2017 г. постановено по гр.д. № 4269/2016 г. по описа на ВКС, III г.о.; определение № 68/13.02.2017 г., постановено по гр.д. № 3792/2016 г. по описа на ВКС, I г.о., ведно с решение № 79/12.06.2017 г. по гр.д. № 3792/2016 г. по описа на ВКС, I г.о.; решение № 139/27.06.2011г., постановено по гр.д. № 1291/2010 г. по описа на ВКС, ІІ г.о.; определение № 422/15.06.2009 г., постановено по гр.д. № 79/2009г. по описа на ВКС, ІІ г.о., ведно с решение № 201/30.06.2010 г. по описа на ВКС, ІІ г.о.; определение № 170/22.02.2010 г., постановено по гр.д. № 1302/2009 г. по описа на ВКС, ІІ г.о., ведно с решение № 15/25.01.2011 г., постановено по гр.д. № 1302/2009г. по описа на ВКС, ІІ г.о.; определение № 442/25.05.2009 г. , постановено по гр.д. № 289/2009г. по описа на ВКС, І г.о., ведно с решение № 407/13.07.2010 г. постановено по гр.д. № 289/2009г. по описа на ВКС, І г.о. Жалбоподателят Д. И. М. намира обжалваното въззивно решение за недопустимо, като твърди, че съдът е разгледал иска на непредявено основание. При евентуалност навежда доводи и за неправилност на решението. В изложението към касационната жалба твърди, че по отношение на обжалваното решение са налице условията, предвидени в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване: 1. Недопустимост на решение № 137/20.06.2018 г. по гр.д. № 88/2018 г. на Окръжен съд Добрич. Във връзка с твърдяната недопустимост на решението Д. М. счита, че въззивният съд се е произнесъл по недопустим иск на Българската държава, тъй като ищецът разполага с по-лекия ред на защита по чл.80 от ЗДС, както и по непредявен иск. Сочи, че производството е образувано по искова молба на Българската държава, представлявана от министъра на земеделието и храните, като се заявява, че имот ПИ № ……….. е собственост на министерство на земеделието и храните (МЗХ), тъй като правото на собственост по отношение на министерството е възстановено с решение № ………./8.08.2005 г. на ОСЗГ, и се иска съдът да признае за установено правото на собственост на държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните върху ПИ № ………….., с площ от 6 074 кв.м, находящ се в [населено място], и ответникът да бъде осъден да предаде владението върху процесния имот. С допълнение към исковата молба е уточнено, че се иска постановяване на решение, по силата на което да се признае за установено по отношение на Д. И. М., М. Б. М. и З. И. М. правото на собственост на държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните и да бъде осъден Д. И. М. да предаде владението на имота. Жалбоподателят твърди, че петитумът са намира в противоречие с твърденията, формиращи основанието на иска: твърдение за възстановено право на собственост на МЗХГ, а петитум – да се признае правото на собственост на държавата. Заявява, че с уточняващата молба се прецизира петитума, но не и основанието, като то продължава да е, че правото на собственост на държавата е възстановено с решение № ………../8.08.2005 г. на ОСЗГ. Жалбоподателят излага, че при така индивидуализирани от ищеца правопораждащи факти, основание и петитум първоинстанционният съд е уважил иск на непредявено основание, като е признал за установено по отношение на Д. И. М., М. Б. М. и З. И. М., че държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, е собственик на ПИ с идентификатор …………… по КК и КР, с площ от 6 074 кв.м, находящ се в [населено място], който не попада в застроителния и регулационен план на [населено място], идентичен с част от имот с № …………, актуван с акт за държавна собственост № …………/16.03.1970 г. От своя страна въззивният съд в мотивите си е приел, че решение № ………../8.08.2005 г. на ОСЗГ е нищожно и не е породило правни последици, но легитимацията на Българската държава като собственик на процесния имот произтича от решение № 72624/3.10.1994 г. на ПК -Д., без ищецът да се е позовавал на него като основание за собственост. Жалбоподателят твърди, че по този начин съдът е разгледал иск на непредявено основание. В допълнение на твърденията му, че постановеният съдебен акт е недопустим, сочи и обстоятелството, че въззивният съд в мотивите си е приел по отношение на процесния имот основание за собственост, различно от приетото от първоинстанционния съд, но се е ограничил с диспозитив, с който само е потвърдил решението на първата инстанция. 2. Предпоставки по чл. 280. ал.1, т.1 от ГПК: Д. М. счита, че са налице материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за изхода по конкретното дело, които са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, а именно: 2.1. Процесуално допустимо ли е съдът да се произнесе по правни и фактически основания, каквито не са въведени от ищеца. Следва ли съдът да се произнася по друго основание, което не е заявено с исковата молба и не е направено изменение на иска в хода на процеса. В тази връзка жалбоподателят отново излага, че в обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на процесния имот въз основа на решение № ………………./3.10.1994 г. на ПК – Д., без ищецът да се е позовал на него като основание за собственост. Твърди, че произнасянето чрез преквалификация по непредявен иск води до недопустимост на постановеното решение (чл.293, ал.4, във вр. с чл.270, ал.3 от ГПК), евентуално до неправилност на същото – ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. дело № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, решение № 77/8.03.2011 г. по гр.д. № 127/2010 г., ВКС, IV г.о., решение № 249/23.07.2010 г. по гр.д. № 92/2009 г., ВКС, ІV г.о. 2.2. Има ли право въззивният съд да основе решаващите си изводи на правопораждащ факт, който не е бил докладван от първоинстанционния съд, по него не е направено оплакване във въззивната жалба и този факт не е въведен заради необходимостта от прилагането на императивна правна норма, предварително обявена на страните от въззивния съд. Във връзка с този въпрос жалбоподателят заявява, че с решението си първоинстанционният съд е признал придобиването по силата на закона, което е съвсем различно от придобиването чрез конститутивен административен или съдебен акт. Същевременно в обжалвания съдебен акт съдът е приел, че решение № ………………/8.08.2005 г. на ОСЗГ – Д.-селска е нищожно, но вместо при това положение да отхвърли иска, е уважил същия като е приел, че придобивното основание е възникнало по силата на чл.24, ал.1 от ЗСПЗЗ, за което се дължи постановяване на решение на ПК/ОСЗ, което в процесния случай е решение № …………/3.10.1994 г. на ПК – Д.. Д. М. намира, че така постановеното въззивно решение е в нарушение на съществени съдопроизводствени правила, тъй като първоинстанционният съд не е докладвал позоваването на решението от 1994 г. като правопораждащ факт и не е основал решението си на този факт, съответно във въззивната жалба липсва оплакване, което да се свързва с установяването на това обстоятелство. Като е разгледала факт, въведен едва с решението си, въззивната инстанция е лишила страните от възможността да изложат доводите си по установяването (вкл. с разпределение на тежестта на доказване) и правното значение на този факт. Жалобоподателят сочи, също така, че да добавя нови факти въззивната инстанция може само при необходимост от прилагането на императивна правна норма, но дори в този случай следва предварително да обяви на страните факта, като даде указания относно неговата релевантност и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства (т. 1 и 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д.№ 1/2013 г. на ОСГТК). В случая въззивният съд не е изпълнил това свое задължение, с което е накърнил правото на защита на Д. М.. 2.3. Запазва ли държавата правото си на собственост върху земи, които подлежат на възстановяване, но не са от посочените в чл.24, ал.2, 3 и 4 от ЗСПЗЗ. Държавата запазва ли право на собственост върху земеделски земи по силата на чл.24, ал. 1 от ЗСПЗЗ, без твърдяно придобивно основание, възникнало преди колективизацията. Във връзка с този въпрос жалбоподателят счита, че въззивният съд правилно е приел, че процесният имот е годен за земеделско ползване, не представлява „стопански двор“ на организация по §12 и §29 от ПЗР на ЗСПЗЗ и е отразен неправилно като такъв по плана за земеразделяне от 1994 г., и следователно подлежи на възстановяване. Добричкият окръжен съд е уважил и направеното възражение по делото относно нищожността на решение № ………../8.08.2005 г. на ОСЗГ – Д.-селска, но незаконосъобразно е приел, че легитимацията на държавата, като собственик на процесния имот, произтича от решение № …………../3.10.1994 г. на ПК – Д., с което ищецът е запазил собствеността си. Жалбоподателят намира, че държавата не възстановява право на собственост по ЗСПЗЗ, а запазва собствеността си върху земеделски земи и придобива собственост по силата на закона върху негодни за земеделско ползване земи. Различната характеристика на имотите обосновава и предвидената различна процедура по установяването им. По силата на чл.18д, ал.2 от ППЗСПЗЗ ПК/ОСЗ определя земите, върху които не може да бъде възстановено правото на собственост, поради обстоятелствата по чл.10б, ал.1, чл. 24, ал. 2, 3 и 4 от ЗСПЗЗ. Съгласно чл.45, ал.1 от ППЗСПЗЗ ПК/ОСЗ установява служебно земеделските земи от държавния и общинския поземлен фонд, като постановява решение по чл.18ж, ал.1 или по чл.27, ал.1 от ППЗСПЗЗ, което има конститутивен характер. Тези решения касаят земеделски земи, които са били собственост на държавата или на общината преди образуване на ТКЗС и ДЗС и другите образувани въз основа на тях селскостопански организации и са били включени в тях. Д. М. твърди, че по делото не е установено, че процесният имот е земеделска земя, правото на собственост върху която държавата да е запазила по силата на чл.24, ал.2, 3 и 4 от ЗСПЗЗ, съответно чл.10б, ал.1 от ЗСПЗЗ; не е установено ищецът да е бил собственик преди колективизацията, но въпреки липсата на предпоставки за запазване правото на собственост и то при направен извод, че имотът неправилно е отразен в плана за земеразделяне от 1994 г. като „стопански двор“, въззивният съд е приел, че държавата е запазила правото си на собственост по чл.24, ал. 1 от ЗСПЗЗ. По така изложените съображения жалбоподателят счита, че така постановеното въззивно решение е незаконосъобразно и противоречи на трайната съдебна практика на ВКС – решение № 430/17.05.2016 г. по гр.д. № 7408/2014 г., IV г.о. и решение № 104/4.09.2017 г. по гр.д. № 4269/2016 г., ІІІ г.о. 2.4. Длъжен ли е съдът по реда на косвения съдебен контрол да зачита само валидно – съобразено със закона, възстановяване (запазване) право на собственост. Обвързан ли е съдът от решение на ПК/ОСЗ, като индивидуален административен акт, което не е издадено в предвидената форма и от компетентен състав, съгласно З. (отм.). Има ли доказателствена стойност представеното и прието като доказателство по делото решение на ПК (на хартиен носител като заверен препис), като извлечение от специализиран софтуер, при своевременно направени възражения относно авторството и съдържанието му и същите не са установени с други доказателствени средства. Жалбоподателят сочи, че в обжалваното въззивно решение съдът е приел, че легитимацията на държавата като собственик на процесния имот произтича от решение № ……………/3.10.1994 г. на ПК – Д., издадено на основание чл.27 от ППЗСПЗЗ, като освен липсата на материалната предпоставка за правото на собственост, неправилно е приел и че това решение е депозирано под формата на препис от електронен документ, тъй като оригиналът му на хартиен носител не се съхранява в ОСЗ -Д. и се съхранява само на електронен носител. Твърди, че въззивният съд на основание чл.17 от ГПК е провел косвен съдебен контрол по отношение на административния акт (на който ищецът не се е позовавал като придобивно основание), но контролът е неправилен. Счита, че в рамките на искания косвен контрол за законосъбразност съдът е следвало да приложи разпоредбите на действащия към този момент закон, а именно чл.15 от З. (отм.) и ЗСПЗЗ. Излага, че за да е законосъобразен един административен акт и съответно да може да породи право на собственост, същият следва да е издаден от компетентен орган и в съответната форма. От представената справка от община Добрич е видно, че към датата на евентуалното съставяне на това решение записаните в него членове не са били назначени в Общинската поземлена комисия и няма как да са взели такова решение. Съответно не може да се изведе и извод посочените членове в решението дали са действали в състав съгл. чл.60, ал.5 от ППЗСПЗЗ, действащ към тази дата. Оспорва приетото от въззивния съд, че е налице „ноторно известен факт“, че понастоящем цялата информация от архива по възстановяване на земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ на територията на страната може да се извлече единствено от цифрова база данни, съхранявана от ОСЗ като специализиран софтуер (информационна система „Ферма ІІІ“). При отпечатването на решенията на хартиен носител се изписвал не действителният състав на комисията, взела съответното решение, а обикновено настоящ състав на ОСЗ. Жалбоподателят счита, че по този начин съдът е валидирал посредством „ноторността“ един факт, който очевидно не може да произведе валидни правни последици. 2.5. Може ли „ноторността“ на едно обстоятелство – това че понастоящем цялата информация от архива по възстановяване на земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ на територията на страната може да се извлече от цифрова база данни, съхранявана от ОСЗ като специализиран софтуер, да замести очевидната липса на валиден административен акт – решение на ПК, видимо (от свидетелски показания в с.з.) никога несъставяно в изискваната от закона форма и от очевидно незаконен състав. Д. М. сочи, че дори да се приеме за вярно, че понастоящем цялата информация от архива по възстановяване на земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ на територията на страната може да се извлече единствено от цифрова база данни, то не може да се установи авторството на процесното решение на ПК, тъй като посоченият в него състав не съответства нито на действащата комисия към месец октомври 1994 г. , нито на настоящия състав на ОСЗ – Д.. Излага, че съдът, от друга страна, е посочил, че оригиналните решения на хартиен носител не са съхранени в архива на ОСВ, като няма твърдения в тази посока от страна на ищеца. Напротив, процесуалният представител на държавата е твърдял единствено, че решения за „възстановяване на ДПФ“ не са издавани никога на хартиен носител, а не че не се съхраняват, като по този въпрос са събрани писмени и гласни доказателства. Жалбоподателят твърди, че от една страна, въззивният съд не е издирил приложимата материалноправна норма, тъй като от данните по делото не може да се установи разпоредбата на ЗСПЗЗ, въз основа на която е постановено Решение № …………/3.10.1994 г. на ПК – Д., а от друга – решение № ………./3.10.1994 г. на ПК – Д. е нищожно, тъй като същото не е обективирано на хартиен носител и липсват подписи на членовете на ПК като колективен орган. Излага, че принципно е положението, че преписи от документи се издават само въз основа на оригинала. След като няма оригинално решение като административен акт, не е възможно да се издаде и заверен препис от него като се има предвид, че издаването на препис от постановеното вече решение на ПК е различно от първоначалното издаване на решение. Актовете на ПК/ОСЗ са само такива волеизявления, обективирани на хартиен носител и постановени по определения за това законов ред, надлежно подписани от членовете на службата и подпечатани с печата й. Решенията на поземлените комисии са административни актове, издадени от колективен орган, чиято воля се удостоверява с подписите на членовете му, т.е. наличието на подписи е основен елемент на формата на акта, от значение за неговата валидност. С оглед гореизложеното Д. М. счита, че обжалваното въззивно решение е незаконосъобразно и постановено в противоречие с трайната съдебна практика на ВКС – решение № 151/29.10.2015 г. по гр.д. № 2271/2015 г., I г.о., решение № 201/30.06.2010 г. по гр.д. № 79/2009 г., II г.о., решение № 15/25.01.2011 г. по гр. д. № 1302/2009 г., II г.о., решение № 407/13.07.2010 г. по гр.д.№ 289/2009 г., Iг.о. 3. Съдът се е произнесъл по въпрос, който е от значение за развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, а именно: Представлява ли извлечението от специализиран софтуер, представено на хартиен носител, препис от електронен документ. Може ли да се приеме за препис от електронен документ изявление, което се твърди, че е направено преди влизане в сила на Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги. В тази връзка жалбоподателят сочи, че в обжалваното решение въззивният съд е приел, че решение № …………/3.10.1994 г. на ПК – Д. е представено под формата на препис от електронен документ. Счита тези изводи за неправилни, тъй като по делото е представено извлечение от специализиран софтуер, т.е. предоставена е разпечатка от магнитен носител, а не от електронен документ. Твърди се, че посоченото решение на ПК е съставено през 1994 г., но не е материализирано на хартиен носител, но към този момент законът не е познавал електронния документ и съответно на същия не е придадена материална доказателствена сила. Твърди, че по така поставения въпрос не е налице съдебна практика. Държавата, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите, счита касационните жалби за неоснователни Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Подадена е искова молба от Българската държава, представлявана от министъра на земеделието и храните, срещу Д. И. М., М. Б. М. и З. И. М., за постановяване на решение, с което да се признае за установено правото на собственост на държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, върху ПИ с идентификатор ……….. по КК и КР, с площ от 6 074 кв.м, находящ се в [населено място], с трайно предназначение „земеделска”, начин на трайно ползване – за друг вид производствен, складов обект, при съседи имоти с идентификатори:……………., ……………, ……………, ……………… и ………., и ответникът да бъде осъден да предаде владението върху процесния имот. В исковата молба се навеждат твърдения, че с решение № ………/8.08.2005 г. на ОСЗ – Д. било възстановено правото на собственост на МЗГ върху имот № ……… с площ от 6.073 дка, което е вписано в СлВп при А.-Д.. Излага се, че съгласно чл.24, ал.1 от ЗСПЗЗ министърът на земеделието и храните упражнява правата на собственика на земите от държавния поземлен фонд (ДПФ). ДПФ обхваща земеделските земи – държавна собственост, включително и такива, които са застроени или представляват прилежащи площи към стопански сгради съгласно чл.47, ал.1 от ППЗСПЗЗ. През 2015 г. било установено, че по КК и КР с право на собственост е вписан и Д. И. М., считано от 2008 г., по силата на договор за покупко-продажба от М. Б. М. и З. И. М., снабдили се преди това с констативен нотариален акт за собственост по давностно владение, вписан под акт № 123, том VІІс, вх.рег.№ 11372/5.08.2008 г. По НОХД № 985/2010 г. на Районен съд [населено място] било одобрено споразумение, с което подсъдимият М. М. бил признат за виновен за това, че е подбудил три лица да потвърдят неистина пред нотариус № 301 към НК, с район на действие Д., че е владял процесният имот 10 и повече години. Ищецът сочи, че тъй като имотът е частна държавна собственост, същият не може да се придобива по давност (чл.24, ал.7 от ЗСПЗЗ). С допълнение към исковата молба (молба вх.№ 6868/18.04.2016 г.) е уточнено, че се иска постановяване на решение, по силата на което да се признае за установено по отношение на М. Б. М., З. И. М. и Д. И. М. правото на собственост на държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, върху горепосочения имот с идентификатор ………….., съдът да осъди Д. И. М. да предаде владението върху процесния имот, както и на основание чл.537, ал.2 от ГПК да отмени нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № ……../5.08.2008 г.,, том …, рег.№ ………, дело № ………/2008 г. на нотариус № 301 при НК, с район на действие Д., вписан под вх.рег.№ 11372/5.08.2008 г., акт № ……, том ……, дело № …./2008 г. на СлВп при А.-Д.. В законоустановения едномесечен срок ответниците са изпратили отговори на исковата молба. М. М. и З. М. считат, че исковата молба е недопустима, а по същество – неоснователна. Оспорват представеното решение № ……/8.08.2005 г., издадено от ОСЗ -Д.. Позовават се на нормата на чл.24, ал.1 от ЗСПЗЗ и липсата на предпоставките за издаване на акт за възстановяване собственост на държавата по отношение на процесния имот. Считйат, че не са представени доказателства, легитимиращи ищеца като собственик. Д. М. счита, че исковете са недопустими и неоснователни по същество. Заявява, че процесният имот не е урегулиран, но се намира в урбанизирана територия, поради което е изключен от приложното поле па ЗСПЗЗ. Твърди, че не са представени документи, които да легитимират ищеца като собственик. Възразява срещу идентичността на процесния имот и визирания в решение № ………../8.08.2005 г., издадено от ОСЗ – Д.. Оспорва самото решение като титул на собственост, тъй като е нищожно, както и оспорва, че имотът е частна държавна собственост. Прави възражение за изтекла придобивка давност, считано от датата на придобиване на имота – 26.08.2008 г., като твърди, че е налице добросъвестно владение, упражнявано пет и повече години. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че исковете са допустими. Посочил е, че ищецът основава правото си на собственост на земеделска реституция по реда на ЗСПЗЗ, както и по силата на закона – чл.24, ал.1 от ЗСПЗЗ. По отношение на процесния имот съдът е заключил, че същият винаги е бил с характера на земеделска земя и се е намирал извън строителните и регулационните граници на града, включително към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ. Същият имот (като част от 120 дка земеделски земи) е бил предоставен през 1967 г. за нуждите на Окръжна станция на младите агробиолози (ОСМА) – [населено място] – организация с образователна и обучителна цел, на подчинение на отдел „Просвета“ към ОНС – Т., и актуван за държавна собственост с акт №………./16.03.1970 г. Имотът не е бил част от стопанския двор на станцията, а от опитното поле. След 25.12.1988 г. дейността на Станцията на младите агробиолози била преустановена, като бил сформиран Център за ученическо, техническо и научно творчество със статут на юридическо лице и предмет на дейност – осъществяване организационно-методическа помощ на клубовете за Т. в общините на областта, учебно-възпитателна и опитно-изследователска и квалификационна дейност. С влизане в сила на ЗМСМА (1991 г.) сградите на станцията ведно с прилежащия към тях терен, урегулиран понастоящем в УПИ …, кв.9 по ПУП, станали собственост на община Добрич. Така от 1991 г. на практика дейността на станцията била окончателно преустановена и процесният имот – част от бившето опитно поле, останал свободен земеделски имот, като подлежал на възстановяване с решение на оторизирания по ЗСПЗЗ административен орган. Поради така изложеното, въззивният съд е направил извод, че държавата не може да се легитимира като собственик на имота директно по силата на закона (чл.24 ал.1 от ЗСПЗЗ), както е заключил първоинстанционният съд, а следва да е налице решение на ПК/ОСЗ по чл.18ж, ал.1 или чл.27 от ППЗСПЗЗ с конститутивно действие. Съдът е приел, че такова решение за конкретния имот е било постановено още на 3.10.1994 г. Посочил е, че въпросното решение е депозирано под формата на препис от електронен документ, тъй като оригиналът му на хартиен носител не се съхранява в ОСЗ-Д.. Приел е за неоснователни оспорванията на ответниците по исковата молба на валидността на това решение, като се е позовал на „ноторно известния факт“, че понастоящем цялата информация от архива по възстановяване на земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ на територията на страната може да се извлече единствено от цифрова база данни, съхранявана от ОСЗ като специализиран софтуер (информационна система „Ферма ІІІ“). Съдът е посочил, че при отпечатване на решенията на хартиен носител се изписва не действителният състав на комисията, взела съответното решение, а обикновено настоящ състав на ОСЗ, като преписът на електронен документ няма как да е подписан. Тъй като оригиналните решения на хартиен носител не са съхранени в архива на ОСЗ, следва да се презюмира, че държавният орган, с оглед законоустановените му функции, добросъвестно е изпълнил задълженията си по въвеждане в регистъра на вярна информация относно постановените актове за реституция и, ако се твърди обратното, в тежест на оспорващия е да го докаже. Въззивният съд е счел второто по ред решение – № …………./8.08.2005 г., с което собствеността върху процесния имот е възстановена на Министерство на земеделието и горите, за нищожно, като неговата нищожност произтича от постановяването му в нарушение на разпоредбата на чл.14, ал.7 от ЗСПЗЗ. По отношение възражението за изтекла придобивна давност съдът се е позовал на забраната за придобиване по давност на имоти от ДПФ, въведена с разпоредбата на чл.24, ал.7, изр. първо от ЗСПЗЗ.
Настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС намира, че не следва да допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр. второ от ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното решение, поради това, че ищецът не е избрал по-лекия път на защита по чл.80 от ЗДС. Трайна е съдебната практика (така, напр. решение № 850 от 12.11.2009 г. по гр. дело № 1547/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о.), че предвидената в разпоредбата на чл.80, ал.1 от ЗДС възможност за отнемане на държавен имот, който се владее или държи без основание, по административен ред не лишава ищецът от възможността да защити правата си по гражданскоправен път, вкл. с иск по чл.108 от ЗС.
Съдът счита, че не следва да допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр. второ от ГПК по наведените от Д. И. М. в т.1, т.2.1 и т.2.2 от изложението към касационната му жалба твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск. Видно от исковата молба, ищецът е основал правото си на собственост на реституция по силата на ЗСПЗЗ, като се е позовал на решение за възстановяване правото на собственост на спорния имот № ………../8.08.2005 г. на ОСЗГ – Д.-селска. Тъй като във въпросното решение е визирано, че е издадено на основание друго решение – № ………./3.10.1994 г. на ПК – Д.-град, в първото открито съдебно заседание пред Районен съд – Добрич процесуалният представител на ищеца е посочил, че решението за възстановяване на собствеността е било издадено през 2005 г., но в неговия писмен вид и че решението е съществувало към 1994 г. в базата данни, „но единствено писмената му легализация е станала през 2005 г.“. От така изложеното следва, че и двете визирани решения по същество са посочени от ищеца като основание на претенциите му. При така направеното уточнение на исковата молба е спазен срокът по чл.143, ал.2 от ГПК. Същевременно от материалите по делото се установява, че ответниците са направили оспорвания и на двете решения, като във връзка с тези оспорвания страните са ангажирали множество доказателства.
Не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване по въпроса, визиран в т.4 от изложението към касационната жалба на М. Б. М. и З. И. М.. По този въпрос отговорът се съдържа в постановките на ТР № 9/7.11.2012 г. по тълк. дело № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, може да се брани с възражения за материална незаконосъобразност на решението на общинската служба по земеделие (ОЗГ, ОСЗГ, ПК), от което черпи права ищецът, но само във връзка със своите противопоставими права. Той не може да възразява, че лицето, на което е възстановено правото на собственост, респ. неговия наследодател, не е бил собственик на им